Новият роман на Райна Маркова

|
Ще започна от заглавието (паратекста), което е така да се каже в класическия случай, дори и провокативно, е параден портал за всеки текст: *.log . Още тук откриваме разколебаване в жанра, макар че всеки “нов роман” ни насочва към търсения в тази форма. И все пак защо роман, а не “дневник”, при това в епистоларна модификация за Мрежата?
Какви бяха нещата, за които “трябва да се мълчи” - периферия от думи, думи без претенции за вкореняване-в-битието, имплозиращи към въображаем център, който е херметизирана празнота? (виждаме го и в новия роман на Пелевин, че дори един класически мит като този за Минотавъра може да бъде “пресъздаден” в стилистиката на чата...) Може ли да бъде извеждана наяве, тази липсваща в човек интимност: защото в тези текстове това не е тайната на будоара, нито претенциозния свят на неразбраната добродетел. Наблюдава се привидната свобода на дигитално татуираната реалност все пак е ход на знаковото въображение, което за литературата не е непознато. Оная Литература, която е на границата - на хиатуса, мълчанието, “другата реалност”, и пр. Това, което ми се струва е различно, е нарушаването на дистанцията “автор – читател”, или по-скоро на онова конспиративното съучастие в акта на литературното общуване... Тук например откриваме симулация на календарно течащо време (календарът - основата на всяка митология).
Една темпорална връв, на която са нанизани тези разбягващи се фрагменти: бягащи от биографичните архетипи, от “човешката плътност” въобще като случваща се история – към една фригидна анонимност... Невъзпитаната игривост, жестоката театралност на тези текстове не изискват вчувстване; те са отявлени в своята антикултурална невъзприемчивост и неенергичност по отношение на някакви социални проекции... От друга страна всеки текст, дори обособения в частния си идиом дневник, може да се политизира най-вулгарно. Тук бихме си задали въпроса за естеството на човешката интимност, за това “отвътре” в нас... Дали пък и Фройд не е марксист без да го знае? Маркузе май точно това се опитва да ни каже: “човек е съвкупност от социални отношения...”, дори на инстинктивно ниво си е “зоон политикон”...
Желанието да разказваш вече е включване в обществото, това го знаем още от Шехерезада, въпросът е, че тук повествователят е абдикирал от волята за познание на някакви забулени същности, както и от желанието да се инициира чрез тях. Всъщност в живота няма нищо трансцендентно и фокусите на метафизиката не впечатляват мислещите тръстики, всичко е отсам, (за)винаги и сега... Миналото вече не съществува, бъдещето пък съвсем. Ставащото е с ранг на абсолютна и непоклатима реалност, макар и възприемано без учудване, като фантастично...
Разбира се не бих казал,че моят авторитарен все пак прочит би могъл да изчерпи съдържанието на тези текстове,още по-малко да коментира “литературоведски”. Това е лоша безкрайност за критическото писане, което би трябвало да млъква по-рано, отколкото му се иска. Това и правя. Все пак с призива за други прочити.
 

Иван Сухиванов


 

Райна Маркова, *.LOG, изд. АЛТЕРА, С. 2006. ISBN 9549179279


Книгата можете да закупите от книжарница Български книжици.



Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *