Нови книги в поредицата “Съвременна европейка проза” на ИК Колибри

|
В поредицата „Съвременна европейска проза” на издателство "Колибри" вече на пазара е книгата "Чудесни години - кучета ги яли" на Михал Вивег, най-четеният и превеждан чешки писател от поколението след Кундера.



Превод: Маргарита Младенова, 208 стр.,14 лв.



От понеделник на пазара е и книгата "Среднощен дневник" от Максим Е. Маткин, словашки писател, който и до днес остава загадка за читателите и медиите, тъй като е пожелал да остане анонимен и ревностно пази в тайна всички подробности около живота и личността си. Скандалната книга "Среднощен дневник", превод: Полина Николова, 176 стр., 12 лв., се появява в интернет през 2001 г. и бързо набира огромна популярност.



От поредица „Съвременна европейска проза” очакваме и друга изключително успешна в цял свят книга, „Самотата на простите числа”, забележителен и забелязан дебют на италианския писател Паоло Джордано. Романът „Самотата на простите числа”, който ще излезе на 12.07.2010 г., превод: Ния Филипова, 288 стр., 14 лв., е отличен с наградата „Стрега” за 2008 г., продаден в над един милион екземпляра в Италия и преведен в над 20 страни.






Предлагаме ви откъси от романите.






"Среднощен дневник", Максим Е. Маткин



Скъпи приятели!



Това са историите, които излизаха в интернет списанието inZine от 25 юли до 19 декември 2001 г. Започнах да ги пиша, защото трябваше. През последните няколко месеца в живота ми се случи какво ли не и неочаквано ме обзе чувството, че или ще започна да пиша за това, или ще се побъркам. Тогава все още не подозирах, че съществува опцията и да пишеш, и да се побъркаш. „Среднощен дневник” предизвика внимание, което никой не очакваше. Особено пък аз. Нарасна посещаемостта на inZinе, електронната ми поща се препълни с писма от хора, които са се разпознали в моите истории. Избухна истерия около тайната ми самоличност, както и около обещаните следващи части на дневника. Читателите бяха тези, които подхвърлиха идеята да се издаде в книжен вариант. И аз съм щастлив, че се намериха толкова хора, които ме подкрепиха.



Благодаря на близките си и на всички любови, приятели и познати за това, че съществуват, без тях нямаше да съм там, където съм, както и за вдъхновението, без което пък те нямаше да се озоват в тази книжка.



Благодаря на всички членове на редакцията на inZine, тази ценна сбирка от хора, които уважавам за това, което правят, за начина, по който мислят и за това, което пишат; които ми стискаха палци и ми пазиха гърба, каквото и да се случеше.



Благодаря на двамата главни редактори на inZine Петер Пищянек и Елена Акачова, на които им хареса „Среднощен дневник” без значение кой какво казва за него, въпреки че дълго време не знаеха кой всъщност го пише, и напук на големия брой вулгаризми, които се срещат в него.



Благодаря на издателя Юрай Хегер и на неговата съпруга, които прочетоха тази книжка за една нощ и веднага решиха да я издадат.



Благодаря и на всички читатели, които всяка седмица посещаваха страницата www.inzine.sk, изпращаха си съобщения, че е излязла следващата част, обсъждаха съдбите на героите, дискутираха ги, съветваха ме и ми пишеха писма.



Вярвам, че книжното издание няма да ви разочарова. Ще се радвам, ако не оставите впечатленията си само за собствена консумация. Аз съм на inZine.



Максим Е. Маткин













„Среднощен дневник”






Ето че съм сам. Отново след години. До съвсем неотдавна имах три връзки, което обаче, с оглед на факта, че ги движех паралелно, бе доста изтощителен начин на живот. С първата живях достатъчно дълго време, за да придобие усещането, че съм й разбил живота, не съм я подкрепял за нищо съществено и съм виновен за килата отгоре, както и за лошите отношения с майка й. Когато си тръгваше, имаше шестнайсет пълни куфара повече, отколкото когато дойде преди години, бръчка в основата на носа и истеричен пристъп. Каза, че щяла да й липсва моята „закачливост“. А на мен, честно казано, най-много ще ми липсват дисковете, които отнесе със себе си.



Втората – беше страстна връзка, основана на секса и на факта, че ставаше въпрос за една от най-красивите и остроумни жени, които някога съм срещал. С това се изчерпваха и всички положителни качества, които забелязах във въпросното очарователно създание. Лекуваше се в психиатрия, лъжеше при всяка възможност, а за пари би преминала боса през Антарктида. Два дни след раздялата ни срещна „един добър мъж за цял живот“, който незабавно я заплоди и преди няколко дни се омъжи за него. В църква. Четири пъти седмично ми звъни и ме убеждава, че е много, „ама наистина много“ щастлива.



Третата беше шармантна и загадъчна. С нея беше страхотен майтап, разбираше от техника и умееше да прави масаж като богиня. После преодоля кризата във връзката си и се върна при старата си любов. Бивша съученичка от гимназията. Останахме приятели.



Така че съм сам. Нямам си никого и мога да имам всички.



Сам съм и мога да хойкам, да пия, да се запознавам и да слушам всичките умнотии, простотии, клюки и историйки, които посред нощ хората разпиляват наоколо си. Не трябва нищо да обяснявам, за нищо да се извинявам. Никакви планове за бъдещето, само колекция от преживявания. Ако това ви се струва досадно, не четете нататък.



Това е моят нощен дневник. Има няколко нощи, които си струваше да бъдат отбелязани.



***



Самотата на простите числа, корицаПаоло Джордано „Самотата на простите числа“



Аличе Дела Рока мразеше ски училището. Мразеше, дори по време на коледната ваканция, да се събужда в седем и половина сутринта, мразеше и баща си, който я гледаше втренчено и клатеше нервно крака си под маса­та, сякаш за да й каже да закусва по-бързо. Мразеше въл­нения чорапогащник, който й боцкаше на бедрата, спе­циалните ръкавици, които не позволяваха на пръстите й да се движат, каската, която й премазваше бузите и при­тискаше с металната си закопчалка челюстта й. Мразеше и тези грамадни обувки за ски, винаги прекалено тесни, с които приличаше на горила, когато вървеше.



– Ще го пиеш ли това мляко или не? – отново попита баща й.



Аличе изгълта три пръста горещо мляко, което първо й опари езика, после гърлото и накрая стомаха.



– Добре. Днес трябва да покажеш коя си! – каза баща й и я изтика навън.



„И коя съм?“, помисли си тя. Приличаше на мумия в зелената грейка, разкрасена с фосфоресциращи реклам­ни надписи. В този час на деня беше минус десет граду­са. Мъглата обгръщаше всичко наоколо и на нейния фон слънцето представляваше само един малко по-сив диск. Аличе усещаше млякото да бълбука в стомаха й, докато потъваше в снега със ските на рамо. Тях всеки трябва да си ги носи сам, поне докато не стане толкова добър, че това да го прави друг вместо него.



– По-внимателно със ските, че ще убиеш някого! – каза баща й.



В края на сезона ски клубът подаряваше на курсистите значка със звезди. Всяка година по една нова звезда – от четиригодишна възраст, от момента, в който си доста­тъчно висок, за да седнеш на лифта, докато навършиш девет и можеш спокойно да се качиш на него и без чужда помощ. Три сребърни и три златни звезди. Всяка година нова значка, която ти показва, че си вече малко по-добър и малко по-близо до състезанията, които ужасяваха Али­че. Мислеше за тях още когато имаше само три звезди.



Срещата беше пред лифта точно в осем и половина, когато започват да работят съоръженията. Децата от кур­са на Аличе бяха вече там, застанали в кръг, всички ед­накви като войничета, увити в униформите си и вдърве­ни от студа и от недоспиването. Забиваха щеките в снега и се облягаха на тях, като ги опираха под мишниците си. С висящите си отстрани ръце приличаха на събрани на едно място плашила. Никой нямаше желание да говори, най-малко Аличе. Баща й я потупа силно два пъти по кас­ката, сякаш за да я забие в снега, и каза:



– Надмини ги всички и не забравяй – тежестта напред, ясно ли е? Те-жест-та на-пред!



„Тежестта напред“, като ехо прокънтяха думите в гла­вата на Аличе.



След това, като сгряваше с дъх шепите си, той си тръгна. Скоро щеше да се прибере вкъщи на топло да си чете вестника. След не повече от две крачки мъглата го погълна.



Аличе остави ските си да паднат как да е на земята. Ако баща й я беше видял, щеше да я направи на нищо пред всички. Преди да блокира обувките в автоматите, Аличе ги изчисти със щеките от насъбралия се на под­метките сняг.



Вече й се пишкаше. Усещаше, че урината притиска пикочния й мехур като шило, което се забива в корема. Нямаше да издържи и днес, сигурна беше.



Всяка сутрин се случваше едно и също. След закус­ка се затваряше в тоалетната и се напъваше и напъваше, за да се изпразни от всичката урина. Оставаше седнала на тоалетната чиния и напрягаше коремните си мускули, докато не я заболеше главата и не й се стореше, че очите й ще излязат от орбитите като вътрешността на зрънце грозде, когато го натиснеш. Пускаше докрай водата, за да не може баща й да я чуе. Напъваше се, стиснала юмруци, за да изцеди и последната капка.



Оставаше седнала така, докато той не започнеше да блъска по вратата на банята и да крещи:



– Какво става, госпожице, приключихме ли вече, че и днес закъсняваме?



Така или иначе нямаше никакъв смисъл. Щом стигне­ше до края на първия влек, винаги започваше толкова да й се пишка, че се налагаше да свали ските, да приклекне в пресния сняг малко встрани от другите, да се престори, че си затяга обувките, и да се облекчи. Натрупваше мал­ко сняг около събраните си крака и се изпикаваше. През грейката, през чорапогащника, под погледите на съкурсниците си. Накрая Ерик, треньорът, казваше:



– Е, както винаги чакаме Аличе.



„Истинско облекчение“, мислеше си всеки път когато приятната топлина се стичаше по замръзналите й крака.



„Щеше да е облекчение, ако не се вторачваха всички в мен – продължаваше да си мисли. – Рано или късно ще се усетят. Рано или късно ще оставя жълто петно след себе си. И всички ще ми се подиграват.“



Един от родителите се приближи до Ерик и го попита дали не е много мъгливо днес, за да се качват догоре. Аличе наостри уши с надежда, но Ерик отговори с пре­красната си усмивка:



– Мъгла има само тук – каза той. – На върха слънце­то е толкова силно, че напуква камъните. Кураж, всички нагоре!



На лифта Аличе седна до Джулиана, дъщерята на един от колегите на баща й. По време на качването не сиговореха. Не си бяха нито симпатични, нито несимпатич­ни. Нямаха нищо общо освен факта, че не искаха да са на това място в този момент.



Чуваше се единствено шумът на вятъра. Той брулеше връх Фраинтеве в ритъма на металическия звук, издаван от въжето, на което висяха Аличе и Джулиана с мушнати в яките на якетата брадички, за да се топлят с дъха си.



„Не ти се пишка, повтаряше си Аличе. Това е само студът.“



Но колкото повече се приближаваше върхът, толкова повече шишът, който усещаше в корема си, се забиваше в тялото й. Дори беше нещо повече. Този път не само й се пишкаше.



„Не, това е само студът, не може пак да ти се ходи по голяма нужда. Преди малко ходи до тоалетна, нали?“



Върна й се малко преседяло мляко в устата и Аличе го преглътна с отвращение. Ужасно й се ходеше до тоалет­на, не можеше да издържи.



„Има още два лифта до заслона. Няма да мога да се стискам чак дотам“, помисли си тя.



Джулиана повдигна пречката на влека и двете седнаха на ръба, за да могат да слязат. Когато ските й докоснаха земята, Аличе се отблъсна с ръка, за да се отдалечи от седалката на лифта.



Не се виждаше нищо на повече от два метра напред. И дума не можеше да става за слънце, което напуква камъ­ните. Всичко беше бяло, само и единствено бяло, нагоре, надолу, встрани. Все едно бяха увити в чаршаф. Бе пълна противоположност на тъмнината, но предизвикваше у Аличе същия страх.



Момичето се спусна покрай ръба на пистата, за да на­мери преспа от свеж сняг, където да се облекчи. Стома­хът й издаде звук, подобен на този на миялната машина по време на работа. Обърна се назад. Вече не виждаше Джулиана, което значеше, че и Джулиана не може да я види. Изкачи се малко по наклона и постави ските си на рало, както я караше да прави баща й, когато си наумя­ваше да я учи да кара. Нагоре-надолу по детската писта, трийсет, четирийсет пъти на ден. Нагоре – качване на­страни, надолу – на рало, защото да се купела карта дори само за една писта било истинско разхищение, пък така тренирала и краката си.



Аличе си свали ските и направи още няколко стъпки. Потъна в снега с големите си обувки до средата на пра­сеца.



Най-сетне седна. Спря да задържа дъха си и отпус­на мускулите си. Приятна тръпка като електрически ток премина през тялото й и се спря на върха на пръстите на краката й.



Сигурно млякото е причината за всичко това, със си­гурност е то. Или може би защото бедрата й бяха полу­измръзнали от стоенето в снега на повече от две хиляди метра височина. Никога не й се беше случвало, поне от­както можеше да помни. Никога, нито веднъж.



Изпусна се. Не само се напика. Не само. Аличе се на­ака точно в девет часа на една януарска сутрин. Наака се в гащите и дори не разбра. Не разбра, докато не чу гласа на Ерик, който я викаше от някаква неопределена точка в гъстата мъгла.



Веднага стана и точно в този момент почувства нещо тежко на чатала на панталоните си. Инстинктивно си пипна дупето, но ръкавицата не й позволяваше да усети каквото и да било. Така или иначе, нямаше нужда, и без това вече знаеше.



„И какво ще правя сега?“, запита се тя.



Ерик я извика отново. Аличе не отговори. Докато беше тук горе, мъглата щеше да я прикрива. Можеше да си смъкне панталоните и да се почисти добре със снега или пък да слезе при Ерик и да му каже на ухото какво се е случило. Можеше да го излъже, че трябва да се върне обратно, защото я боли коляното. Можеше и да не мисли за случилото се и да кара така, като внимава винаги да е последна в редицата.






***



Чудесни години - кучета ги ялиМихал Вивег „Чудесни години – кучета ги яли“



Според очакванията на Зита – Квидо трябваше да се роди през първата седмица на август хиляда деветстотин шейсет и втора година в родилния дом в Подоли.



По онова време майка му имаше зад гърба си дванайсет театрални сезона, но смяташе повечето си предимно детски роли в пиеси на Ирасек, Тил, Кохоут и Макаренко за леко компрометиращи грехове на младостта. Тя следваше чет­върти курс право, а участията си във второстепенни роли в Театъра на армията на Винохради приемаше като неангажи­раща игра (което, от друга страна, не й попречи да представя пред по-преуспелите си колежки случайното обстоятелство, че терминът й се пада по време на театралната ваканция, като въпрос на естествено подразбираща се професионална дисциплина). Колкото и парадоксално да звучи, при целия си любителски театрален плам майката на Квидо, някогашна звезда на училищните представления, всъщност беше много срамежлива и освен на Зита на никого не позволяваше да я прегледа. Госпожа Зита, главен лекар на родилното отделение в Подоли и дългогодишна приятелка на баба Либа, позна­вайки майката на Квидо от дете, търпеливо се мъчеше да угоди на каприза й и й обеща да реорганизира дежурствата на лекарите така, че в критичния ден в родилната зала да не асистира нито един мъж.



При Зита в Подоли



раждането не бòли



стихоплетстваше на обяд баба Либа и дори бащата на бащата на Квидо, дядо Йозеф, макар и априори скептично настроен към всичко комунистическо, включително, разбира се, и здравеопазването, беше склонен да допусне, че рискът главичката на Квидо да бъде смазана с акушерския форцепс сега все пак ще е минимален.



Единственото, което никой не бе предвидил, беше запе­неното черно куче вълча порода, което се появи още на двай­сет и седми юни вечерта в червеникавата залезна светлина на крайбрежната вълтавска улица точно в момента, когато майката на Квидо тежко слизаше от таксито, и с безшумен скок я затисна на топлата мазилка на къщата на ъгъла на Аненския площад. Не може да се каже, че умислите на ку­чето са били изрично враждебни – то дори не я ухапа; но достатъчно беше и само това, че с цялата си тежест се опря на крехките й рамене, като й дъхна в лицето, както не съвсем сполучливо го формулира по-късно самата тя, „с гранясал мирис на отдавна неосвежавана уста“.



– Аааааа! – изпищя майката на Квидо, щом донякъде се опомни от първоначалния ужас.



Бащата на Квидо, който чакаше според уговорката им пред входа на театър „На Забрадли“, чу вика и моментално хукна. Макар и да не беше сигурен чий е този неузнаваем от страха глас, веднага го изпълни подозрение, което трябваше да провери.



– Ааааааааааа – изпищя майката на Квидо още по-сил­но, защото кучето с предните си лапи буквално смазваше крехките й ключици.



За съжаление опасенията на бащата на Квидо се потвър­диха. Той за момент замръзна, парализиран от незнайна сила, но после дойде на себе си и се втурна към най-скъпия за него глас. Тичаше по гранитните павета на площада, изпъл­нен с гневна обич, защото реши, че жена му е нападната от поредния пияница, които тя, откакто игра келнерката Хети в „Кухнята“ на Уескър, вместо далновидно да заобикаля, хо­деше да увещава. В този миг той видя как жена му със сетни сили устоява на огромната черна тежест и направи нещо, с което в очите на Квидо завинаги се извиси над своите сто седемдесет и два сантиметра: на бегом хвана най-близката кофа за боклук, вдигна я и с няколко удара на долния й ръб уби кучето намясто.



Майката на Квидо по-късно твърдеше, че въпросната кофа била пълна, което, мисля, почти със сигурност може да се отхвърли. По-неприемливото е, че за съзнателно участие в цялата случка – а следователно и за право на свидетелски показания – претендираше и самият Квидо:



„Естествено, не отричам, че тогава – като всеки плод – и аз най-вероятно съм бил сляп – твърдеше по-късно той, – но явно по някакъв начин съм възприемал нещата, как иначе да си обясня вълнението, което и до днес ме обзема, когато гледам боклукчиите?“



Явно със стремежа да надмине Лев Толстой, който си спомнял почти най-ранното си детство, Квидо стигаше още по-далеч: след години той например се мъчеше да убеди по-малкия си брат – с наистина смразяваща увереност, – че е в състояние ясно да си припомни „рембрандовски потъмнения вид на майчината яйцеклетка, прилепена като лястовиче гнездо към лигавицата на матката“.



– Господи, Квидо, какви глупости дрънкаш! – ядосваше се Пацо.



– Ако не се брои инцидентът с кучето, истината е, че за всеки що-годе интелигентен плод бременността е невъобразима скука – продължаваше невъзмутимо Квидо. – Наблягам: що-годе интелигентен – а не за голите вцепенени пещерни дъждовници като тебе, да кажем, който беше такъв и няколко дни след раждането, когато за съжаление се на­ложи да видя грозното ти лилаво лице. Но сигурно можеш поне да си представиш каква невъобразима скука са близо двеста и седемдесетте абсолютно еднакви дни, през които вече събуденото съзнание е осъдено бездейно да се пули в околоплодните води и от време на време леко да подритва коремната стена, та да не се паникьосват напразно ония отвън. Двеста и седемдесет дълги дни, които млад интели­гентен човек с хуманитарни заложби трябва да прекара като синхронна плувкиня на спортен лагер преди олимпиада! Двеста и седемдесет дни без нито една свястна книга, без едно-единствено писано слово, като изключим, разбира се, съвсем баналното посвещение на пръстена на Зита. Девет месеца в тъмен аквариум! Последните три месеца само се молех мама най-сетне да наруши някое от безсмислените табута и да ме повози на мотор по разбит селски път или да ме зарадва с две-три силни дръпвания от цигара, ако не и направо с чаша бял вермут. Брат ми, да знаеш: самото про­видение ми прати онова куче!



Квидо за първи път изрази категоричното си нетърпение малко след като майка му се свлече с леко истерясал плач в прегръдката на баща му. Мъртвото куче вече привличаше вниманието на прииждащите зрители, та мисълта и за още една неприятност, този път във вид на преждевременно раждане, беше непоносима за майката. Затова тя бързо си избърса очите и с героична сияйна усмивка отговаряше на тревожните въпроси, че всичко е наред, наистина абсолютно всичко е наред.



„Майка ми – разказваше по-късно Квидо – никога не е напускала компанията, за да отиде до тоалетната, ако не можеше да го постигне абсолютно незабележимо. Дори най-обикновено секнене винаги й е причинявало голямо смущение.“



На тази своя интимна свенливост, в която имаше нещо очарователно момичешко, майката на Квидо дължеше хроничния си синузит, възпаленията на пикочния мехур и вечния запек, а от двайсет и седми юни хиляда деветсто­тин шейсет и втора – и раждането тип „театър в театъра“: първите контракции усети още когато си оставяше на гар­дероба лекото карирано лятно сако; обаче съумя да удържи на напъните на Квидо – хипнотизирана от умолителните погледи на баща му – чак до падането на завесата, но нито миг повече. Щом Естрагон и Владимир си размениха последните реплики и настъпи обичайният миг на кратка ти­шина, който предхожда аплодисментите, майката на Квидо нададе първия си мъчителен стон, последван от поредица подобни. Бащата на Квидо скочи и покрай вцепенените зрители си проби път до фоайето, откъдето се втурна нанякъде в нощта, за да уреди – както явно се бе надявал – спокойно и обмислено всичко необходимо. Но отдясно на майката на Квидо веднага се сепна някаква възрастна дама: тя нареди на двама от съседните места незабавно да се обадят за линейка, а самата тя се опита да изведе ро­дилката от препълнения задушен салон. Майката на Квидо се мъчеше да спре жената на всяка цена, защото през ум не й минаваше раждането да стане пред толкова мъже, а и – както казваше по-късно – неделикатно й се струвало да наруши бекетовската атмосфера на екзистенциална безна­деждност с нещо толкова провокативно оптимистично като раждането на здраво дете. Въпреки решимостта си обаче тя рухна в краката на придружителката си в момента, докато минаваха покрай сцената – където двама мъже в крайна сметка я вдигнаха почти в краката на Вацлав Слоуп и Ян Либичек, които излизаха да се поклонят, но спряха сащи­сани. Зрителите, с изключение на няколко десетки жени, които въпреки вечерните си тоалети развълнувано скачаха на рампата, за да предадат на младата майка по нещо от своя опит, останаха по местата си, те вероятно смятаха, че сцената с раждането, което очевидно щеше да последва, е част от нетрадиционна постановъчна концепция.



– Вода. Гореща вода! – делово се развика някой. – И чисти чаршафи!



– Напуснете салона! – нареди единият от двамата при­състващи лекари, който най-сетне си проби път до родил­ката. – Вървете си – повтори настойчиво той, но никой не помръдна.



– Аааааааааааааа! – крещеше майката на Квидо.



След няколко минути в салона изплака новородено от мъжки пол.



– Той дойде – извика Ян Либичек в пристъп на внезапно вдъхновение, което за малко да стане фатално за Квидо.



– Годо! Годо! – заскандира възторжена публиката, докато двамата лекари скромно се покланяха. (Прякорът за щастие не му се лепна.)



– Спасени сме! – извика Вацлав Слоуп.



– Ще се казва Квидо – пошепна майката, но никой не я чу.



Откъм крайбрежната улица се чу сирената на пристига­щата линейка.



Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *