Нови книги от “Колибри” – прочетете откъси

|
В книжарниците вече е книгата на британския писател от индийски произход Салман Рушди - „Харун и морето от приказки“, представена от "Колибри".
Преводът е на Жечка Георгиева, книгата е 152 страници, цена 12 лв.

Днес излиза и нова книга от поредица „Съвременна европейска проза” - „Разговор със Спиноза” на Гоце Смилевски, превод Божидар Манов, 168 страници, цена 12 лева. Смилевски, един от най-четените и превеждани съвременни македонски писатели и носител на Наградата за литература на Европейския съюз за 2010 г., ще гостува в България в началото на декември по покана на „Колибри”.

На 22 ноември ще излезе и „Киното и останалият свят. Двоен поглед“ на Анджей Вайда, превод Силвия Борисова и Пламена Баженова, 408 страници, цена 14 лева. Премиерата на книгата ще се състои на 1 декември в Полския културен институт.

Също на 22 ноември ще излезе и една изключително ценна и любопитна книга от поредица „Културни пътеводители из древния свят“ - Иван Каменарович „Класически Китай“, превод: Владимир Атанасов, 232 стр., цена: 14 лв.
 
Откъс от „Харун и морето от приказки“ на Салман Рушди
 
Много отдавна в страната Алифбай имаше един скръбен град, най-скръбният от всички градове, тъй безнадеждно скръбен, че забрави собственото си име. Разположен бе край печално море, пълно с тъжнорибки, тъй злочести на вкус, че хората се оригваха на тъга въпреки синевата на небето.
На север от скръбния град имаше мощни фабрики, в които (поне така ми казаха) произвеждали мъка, пакетирали я и я разпращали по цял свят, а светът нямаше насита за нея. Чер пушек кълбеше от комините на тези фабрики за скръб и тегнеше над града като лоши вести.
А в дълбините на града, зад стария квартал с порутени сгради досущ като разбити сърца, живееше едно щастливо момче на име Харун – единствено дете на големия разказвач на приказки Рашид Халиф, чиято жизнерадост бе прочута в тази тъжна страна и чийто неспирен поток от бивали, небивали, врели и некипели истории му спечели не един, а цели два прякора. За почитателите си беше Рашид, Несекващият Океан от Приумици, преизпълнен с весели истории, тъй както морето гъмжеше от тъжнорибки. Ала завистливците го наричаха Шах Дрън-Дрън.
За жена си Сорая Рашид от години вече бе най-любещият съпруг, какъвто една жена може да си пожелае, и през всички тези години Харун расна в дом, където вместо тъга и намусеност властваха лекокрилият смях на баща му и сладкопойният глас на майка му.
И изведнъж нещо се обърка. (Може би тъгата на града най-сетне се просмука и през техните прозорци.)
И деня, когато Сорая престана да пее, и то насред куплет, сякаш някой бе натиснал копче, Харун се досети, че ги чакат неприятности. Ала и през ум не му мина колко.

***

Рашид Халиф бе тъй зает със съчиняване и разправяне на приказки, че дори не забеляза замлъкването на жена си, от което нещата само се влошиха. Но нали все пак Рашид бе много зает, нали бе Океан от Приумици, знаменитият Шах Дрън-Дрън! И тъй като постоянно се налагаше да репетира и да се явява на сцената, той просто престана да забелязва какво става в собствения му дом. Препускаше из града и цялата страна да разказва истории, докато Сорая си стоеше у дома все по-заоблачена и дори може да се каже гръмотевична. Задаваше се страшна буря.
Харун придружаваше Рашид при всяка възможност, защото татко му си бе същински вълшебник, това не можеше да се отрече. Покатерваше се примерно на някаква скована набързо, често импровизирана естрада в задънена уличка, претъпкана с окъсани деца и беззъби старци, и щом започнеше да ниже своите приказки, дори многобройните бездомни крави в града спираха и наостряха уши, маймуните се разкрещяваха одобрително от покривите на къщите, а папагалите по дърветата се захващаха да подражават на гласа му.
Харун често си мислеше, че баща му е същински жонгльор, защото историите му всъщност бяха множество приказки, които той главозамайно размесваше, без нито веднъж да ги обърка.
Откъде му хрумваха всички тези измислици? На пръв поглед Рашид само разтваряше пълните си червени устни в усмивка и хоп! оттам изскачаше чисто нова сага с всичко, дето ѝ се полага: вълшебник, любовна интрига, зли чичовци, дебели вуйни, мустакати бандити с панталони на жълто-черни карета, фантастични местности, страхливци, герои, битки и пет-шест мелодии, които направо се натрапваха на човек и той започваше веднага да си ги тананика. „Всичко произлиза отнякъде – мислеше си Харун, – затова и тези истории не може просто тъй да се появяват от нищото…“
Но всеки път, когато задаваше на баща си този най-важен въпрос, Шах Дрън-Дрън присвиваше своите (нека си го кажем) изцъклени очи, потупваше друсливото си шкембе, пъхаше палец в уста и започваше да издава нелепи звуци – все едно, че пие – гъл-гъл-гъл… Харун страшно мразеше баща му да прави така.
– Кажи ми, моля те, откъде? – настояваше той, а Рашид мърдаше тайнствено с вежди и рисуваше магьоснически кръгове из въздуха.
– От Морето на приказките – отвръщаше. – Пия от топлите Приказни води и после целият съм под пàра.
Харун много се дразнеше от тези думи.
– Къде я държиш тогава тази топла вода? – лукаво го подпитваше. – Може би в термос? Да, ама не съм виждал никакви термоси наоколо.
– Тя тече от невидимо Кранче, инсталирано от един Воден джин – твърдеше най-сериозно Рашид. – Но трябва да си абонат.
– А как се става абонат?
– Това е Прекалено Сложно за Обясняване.
– Освен това – намусено казваше Харун – никога не съм виждал и Воден джин.
Рашид само свиваше рамене.
– Ти винаги ставаш от сън толкова късно, че не си виждал и разносвача на мляко – изтъкваше той. – Това ни най-малко не ти пречи да пиеш мляко. Затова престани,
ако обичаш, с твоите вечни „ако“ и „обаче“ и се задоволи с приказките, които ти доставят такова удоволствие.
И тук спорът им приключваше. Само че един ден Харун зададе един въпрос в повече и стана тя, каквато стана…
 
Откъс от „Класически Китай“ на Иван Каменарович
 



Когато пристъпваме към изучаването на Китай, на душевността и манталитета на неговите хора, на хилядолетната цивилизация и култура на тази страна, от нас се иска да проявим голямо смирение. Разбира се, подобно нещо е по-лесно за проповядване, отколкото за осъществяване.
Същината на такъв вид отношение се заключава в следното: необходимо е във всеки момент да си даваме сметка, че нашите най-твърди представи, нашите най-неизменни критерии, нашите най-устойчиви познания произхождат винаги от лоното на собствената ни култура. Следователно в този вид, в който са, те се оказват неприложими, когато трябва да бъдат пренесени върху друг свят. Необходимо ни е да се освободим от навиците на нашето мислене и същевременно да се отървем от клишетата, които потискат нашето възприятие на Китай.
Китай не е нито непоклатим, нито застинал, а още по-малко затворен за външния свят. Чисто и просто той е заобиколен от морета, от високи планини и пустини, и неговото официално название днес „Страната на Центъра“ (Джунгуо ) е доста подходящо, за да даде на обитателите му усещането, че са в средата на природните прегради и препятствия.
Ала морето е колкото бариера, толкова и път, и китайските мореплаватели достигали до бреговете на Африка през епохата, когато римляните господствали над Средиземноморието. Планини и пустини изпокон веков били прекосявани от кервани и експедиции на търговци, войници, поклонници или пратеници. Нима богатите римляни от епохата на Римската империя не се обличали в копринени дрехи?
Нещо повече, ако съвременен Китай е запълнил своите природни граници, това невинаги е било така и китайският свят започнал да расте и да се развива в пространство, което едва ли покрива дори една провинция на днешен Китай.
Други народности, други култури заемали тогава територията на това, което днес познаваме като китайски свят – свят, възникнал и оформил се след многобройни перипетии, нашествия, взаимодействия и преобразования.
Тибетци, монголи, манджури заемали през определени отрязъци от време било целия Китай, било част от него; будизмът , дошъл от Индия , процъфтял в него, в Кантон през епохата на династия Тан (618–907 г.) имало голям арабски квартал. Бихме могли колкото пожелаем да добавяме нови и нови примери за взаимното проникване и обмен на хора и идеи, които никога не престанали да обогатяват цивилизацията и манталитета на китайците.
Ако би трябвало да намерим ключова дума, обемаща и отразяваща възгледа, който китайците налагат върху света и по-точно върху своя свят – както ние свързваме нашия свят със знака на Истината, на Абсолюта, – това би била една дума, която би съдържала понятията „промяна“, „развитие“, „непостоянство“. В нашите очи Китай спи хилядолетен сън, а всъщност в него непрестанно кипи напрегнат вътрешен живот, изключително разнообразен и многостранен, макар че ХІХ в. ни представя мрачна картина на упадък и угнетеност, намираща се в пълен контраст с промишления, търговски и колониален взрив на Запада.
Още с преминаването си в последния гимназиален клас ние, европейците, почти до един сме усвоили правилото, че за да знаем, е необходимо да разберем, и че до разбирането се достига по пътя на разума, с помощта на строго определени понятия, които са единствените средства, позволяващи опознаването на действителността. Ние знаем също така, че всяка приемлива мисъл би трябвало да бъде представена в логически издържана форма и че първото нещо, което би трябвало да очакваме от всяко разсъждение, е то да не подлежи на опровергаване.
Ала ако искаме да се приближим до възгледа на китайците, ще трябва, на първо място, да допуснем, че първото качество на всяка мисъл е да може да бъде въплътена във фактите, а на второ, в никакъв случай да не влизаме в заядлив спор с нашите опоненти, които ще заявят, че светът е обитаем, преди да бъде познаваем, и че правилата на нашето съществуване – тези на функционирането на природата, както и тези, които управляват социалното тяло – са част от едни и същи закономерности.
Така китайците откриват потвърждението на своите мисли и действия не в Абсолюта на дадена Истина, нито в неоспоримостта на дадена философска система, а в наблюдението на света, в чието лоно живеят, разглеждайки при това себе си като неразделна част от него. По същия начин дискурсът на китайските мислители не протича с помощта на предварително и строго дефинирани определения.
Издигайки се отвъд поучението и назиданието, основавайки се единствено върху разсъждението, те се стремят – посредством последователни щрихи и поредица от загатвания – да породят усещане за нещата, предизвиквайки тяхното отражение, техния отзвук в житейските подробности и обстоятелства. Така колчем бъде помолен да изясни някакъв въпрос, Конфуций – за разлика от Сократ – никога не заковава определения, а дава илюстрации, изразявайки високо и ясно своята недружелюбност към догмите и истините, които биха могли да бъдат валидни вечно и навсякъде.
Следователно способността за наблюдение се разглежда като най-високото качество за един китайски дух. За да илюстрираме тази констатация, ще посочим китайското понятие, тъждествено на нашето понятие Разум.
Думата „разум“ съдържа, както може да се види в израза pro rata, идеята за разчленяване, за разрез, за пресмятане и изчисляване на действителността с цел тя да стане познаваема. Китайската дума ли, която се използва в аналогични обстоятелства, се позовава на жилите на нефрита, които каменоделецът трябва да огледа изключително внимателно, за да не счупи предназначения за обработка камък. От една страна – разрез, от друга – разглеждане.
За разлика от духа на гръцкия грънчар, който взема глината, меси я, мачка я и я моделира според своята воля, за да заприлича тя в края на краищата на образеца, възникнал в собственото му въображение, духът на китайския каменоделец се характеризира с това, че той се стреми да следва жилите, линиите на напрежение в камъка, изследвайки както наличието, така и посоката им във вътрешността на своя материал – линии, от които ще зависи крайното му произведение.
Китайският манталитет се е образувал в постоянния стремеж да се наблюдава светът, за да бъдат забелязани и извлечени общите му закономерности, на които са подчинени всички неща – както държавите, така и семействата или хората, както природните сили, така и произведенията на изкуството или принципите на нравствеността. Самото съществуване на подобни закони, чиято очевидност е основополагаща за китайския възглед, ни изправя пред необходимостта да сложим настрана други доказателства и очевидности, които до такава степен са залегнали в нашето съзнание, че ни изглеждат безспорни.
Така ние „знаем“, че тялото и духът не се подчиняват на едни и същи закони, че материята и съзнанието имат свои собствени закономерности, че между долния свят и Съвършенството, за които ни разказват религията и философията, разстоянието е колосално и може би за нас, обикновените хора, непреодолимо. Що се отнася до китайския възглед – такъв, какъвто се е оформил вероятно още в края на Античността, то той не признава категоричния разлом, който ние поставяме между Духа и Материята, отхвърля съществуването на висш свят, който би бил съществено различен от нашия свят на греховност и заблуждения, допуска континуитет между физическия живот, от една страна, и умствения, интелектуалния и духовния живот, от друга, защото се основава върху схващането, че тялото и духът се различават единствено по гъстотата на теченията и енергиите, които протичат в тях.
В същия ред на мисли ние установяваме непреодолима бездна между това, което е живо (богове, хора, животни и растения), и това, което не е живо (скали, планини, реки). Подобна пропаст също не намира място в китайската действителност. С една дума, всичко онова, което за нас е разсечено, разделено, определено, в Китай се разглежда като пребиваващо във вековечна връзка със съвкупността на другите елементи на света, за които не би могло да става и дума да бъдат вадени от своята общност, за да бъдат изолирани от останалите. Всяко нещо е в непрекъснато взаимодействие с целостта и нестихващо движение оживява целокупността на нещата. Там, където нашият поглед се сили да изолира онова, което би искал да разбере, китайският взор се опитва да го постави в неговата среда, да го разглежда в контекста на неспирната вибрация на теченията, циркулиращи в безкрая на Вселената.
През призмата на подобни основополагащи възгледи китайците възприемат своята история, своята география, функционирането на своето общество. Следователно за нас е от ключова важност във всеки един момент да отчитаме до каква степен критериите, които ни изглеждат „от естествени по-естествени“, всъщност са „културни“. Съществуването на четири посоки на света, на четири елемента, на четири основни вкуса е също толкова естествено за нас, колкото е за китайците това на петте посоки на света , на петте елемента и петте основни вкуса. Същото се отнася и за разграничението между История и социална организация.
И ако има някакъв начин, чрез който бихме могли да направим опит за приближаване до единствената човешка цивилизация, чието съществуване продължава без прекъсване от пет хилядолетия насам, то това е да осъзнаем в необходимата дълбочина другостта, различността, която представлява за нас мисловният свят на китайците.
Самата продължителност на китайската история ни налага да правим немалко избори, когато се опитваме да представим нейните най-важни аспекти. Две династии, стъпвайки върху наследството на предходните епохи и предприемайки премислени мерки за въвеждане на порядък, са оставили върху снагата на Китай белег, различим все още и в наши дни. Тези две династии са Хан (206 г. пр.Хр.–220 г. сл.Хр.) и Тан (618–907). Всяка от тях е дала своето име на по един особено блестящ и съзидателен етап от развитието на китайската цивилизация. Сред непрестанната пулсация на свиване и разширение, с която се характеризира историята на китайския свят, познал както разпокъсването, така и обединението, тези две епохи са дали на Китай мислители, държавници, хора на изкуството (те, подчинявайки се на една наистина китайска специфика, често са едни и същи личности), чийто блясък продължава да се отразява в днешната култура и съвременния манталитет.


Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *