Нови разкази от Джулиан Барнс

|
Нов сборник разкази от Джулиан Барнс - авторът на „Папагалът на Флобер”, „История на света в 10 ½ глави”, „Лимони на масата”, „Артър и Джордж” и „Няма нищо страшно” - представя от днес издателство "Обсидиан". Един от най-големите автори в съвременната английска литература отново ще покаже разказваческия си талант в "Пулс", този път посветен на общуването, любовта, раздялата и самотата.
Книгата е в превод на Любомир Николов, 272 стр., цена: 15 лв.


Разказите в новия сборник на един от големите автори в модерната британска литература са истории за щастливите връзки и тъжните раздели, за любовта и секса, близостта и самотата. Те са съзвучни с пулса на сърцата и сетивата на герои от различни векове и общества.
Разведен агент на недвижими имоти се влюбва в чужденка и макар че е щастлив, се изкушава да надникне в миналото й и така я губи завинаги. Глухоням художник от далечна епоха рисува портрети по поръчка и въпреки че не може да чуе думите на клиентите си, изобразява на платното истинската им същност. Прочутият немски лечител Месмер успява да възвърне за кратко зрението на сляпа пианистка, която загубва способността си да свири виртуозно, щом проглежда. Гарибалди зърва с далекоглед омъжената Анита, която става негова спътница и любовта на живота му. Възрастен адвокат, загубил обонянието си, прави прощален подарък на умиращата си съпруга – купува пресни подправки и ги поднася към ноздрите й, за да ги помирише тя и да си спомни ароматите и удоволствията на живота.
 
Прочетете разказ от сборника:
 

ДА СПИШ С ДЖОН ЪПДАЙК
 
– Мисля, че мина много добре – каза Джейн и потупа чантата си, докато вратите на влака се затваряха с глух пневматичен тътен. Вагонът беше почти празен, с топъл и застоял въздух. Алис знаеше, че репликата е всъщност въпрос, търсещ положителен отговор.
– Ти определено беше в отлична форма.
– Е, поне веднъж ми се падна хубава стая. Това винаги помага.
– На хората им хареса онази твоя история за Греъм Грийн.
– Обикновено им харесва – отвърна Джейн с леко самодоволство.
– Все се каня да те питам вярна ли е.
– Знаеш ли, вече не се интересувам от това. Нали запълва времето.
Кога се бяха срещнали за пръв път? Вече не помнеха. Навярно преди около четирийсет години, в ония времена на едни и същи купони: едно и също бяло вино, едно и също ниво на истеричен шум, едни и същи издателски речи. Може би на някоя сбирка на Пен клуба или когато ги номинираха за една и съща литературна награда. Или пък през онова дълго пиянско лято, когато Алис спеше с агента на Джейн по отдавна забравени причини, които дори и тогава не ѝ се струваха убедителни.
– В известен смисъл се радвам, че не сме прочути.
– Така ли?
Джейн изглеждаше озадачена и леко стресната, сякаш вярваше, че са прочути писателки.
– Е, имаме си читатели, които идват да ни видят от време на време. Те очакват нови забавни истории. А ние с теб май от години не сме казвали нищо ново.
– Всъщност някои хора наистина идват да ни виждат пак и пак. Просто са по-малко, отколкото... ако бяхме светила. Така или иначе, смятам, че обичат да слушат едни и същи истории. Когато излизаме на сцената, това вече не е литература, а комедиен сериал. Трябва да имаш култови реплики.
– Като твоята история за Греъм Грийн.
– За мен тя е нещо повече от... култова реплика, Алис.
– Недей да настръхваш, скъпа. Не ти отива.
Алис неволно забеляза обляното в пот лице на приятелката си. Само от усилието да слезе от таксито на перона, после да се качи на влака. И защо ли жените с неблагоразумно тегло си въобразяваха, че рокли с десен на цветя ги правят по-слаби? Според Алис предизвикателното облекло рядко даваше резултат – поне след определена възраст.
Когато се запознаха, и двете бяха току-що омъжени начинаещи авторки. Помагаха си в гледането на децата, съчувстваха си покрай разводите, взаимно си рекламираха книгите в кампаниите за коледно четиво. Честно казано, всяка от тях харесваше произведенията на другата много по-малко, отколкото твърдеше, но това се отнасяше и до произведенията на всички останали, тъй че не ставаше дума за лицемерие. Джейн се притесняваше малко, когато Алис се представяше не просто като писателка, а като творец, и смяташе, че книгите ѝ далеч не са толкова интелектуални, колкото претендират да бъдат; Алис пък смяташе творбите на Джейн за доста недодялани и понякога отявлено автобиографични. И двете бяха постигнали малко повече успех, отколкото се надяваха, но погледнато от сегашни позиции – далеч не толкова, колкото вярваха, че заслужават. Майк Никълс бе решил да прави телевизионен филм по „Трипъл сек“ на Алис, но след това се оттегли; вместо него дойде някакъв занаятчия и натъпка историята с просташки секс. Не че Алис се изразяваше по този начин; тя казваше с тънка усмивка, че адаптацията била „лишена от сдържаността на книгата“ – фраза, която мнозина намираха за озадачаваща. Колкото до Джейн, веднъж тя зае второ място в номинациите за „Букър“ с романа „Пътят на удоволствията“. Похарчи цяло състояние за дълга рокля, репетира речта си пред Алис и накрая наградата взе някакъв нашумял драскач от другия край на света.
– Между нас казано, от кого я чу?
– Кое да съм чула?
– Историята за Греъм Грийн.
– А, от онзи образ... нали се сещаш... който издаваше и двете ни.
– Джим?
– Да, същият.
– Джейн, как можа да забравиш името на Джим?
– Ами нà, забравих го. – Влакът профуча през някаква селска спирка тъй бързо, че не успяха да прочетат табелата. Защо Алис се правеше на толкова строга? И тя си имаше трески за дялане. – Между другото, спала ли си с него?
Алис се понавъси.
– Знаеш ли, откровено казано, не помня. А ти?
– И аз не помня. Но ако ти си го свалила, вероятно не съм останала по-назад.
– Хубава работа! Сега ме изкара развратница.
– Знам ли. Мислех, че по-скоро себе си изкарвам развратница.
И Алис се разсмя, за да прикрие леката неувереност.
– Как мислиш, добре ли е или зле това, че не си спомняме?
Джейн отново се почувства като на сцената, изправена пред въпрос, за който не е подготвена. Затова реагира както обикновено в такива случаи, тоест прехвърли топката на Алис – водещата в тандема, режисьорката, моралния авторитет.
– А ти как мислиш?
– Добре е, естествено.
– Защо?
– О, смятам, че към тия неща трябва да се подхожда по линията на дзен будизма.
С тия свои пози Алис понякога ставаше просто неразбираема за простосмъртните.
– Да не би да твърдиш, че дзенбудистите забравят с кого са спали?
– Възможно е.
– Мислех, че според будизма всичко ти се връща в следващия живот.
– Е, това би обяснило защо сме спали с толкова много прасета.
Двете се спогледаха съзаклятнически. Бяха добър екип. Когато започнаха да ги канят на литературни празници, скоро разбраха, че ще е по-забавно да работят в тандем. Бяха ходили заедно къде ли не: в Хей и в Единбург, в Чарлстън и в Кингс Лин, в Дартингтън и в Дъблин; дори в Аделейд и в Торонто. Пътуваха в комплект и пестяха на издателите си разходите за придружители. На сцената всяка от тях допълваше репликите на другата, замазваше гафовете ѝ, сипеше жлъч върху литературните критици, опитващи се да се държат покровителствено, и препоръчваше на колекционерите на автографи книгите на приятелката си. От Британския съвет на няколко пъти ги пращаха в чужбина, докато накрая в Мюнхен леко подпийналата Джейн си позволи няколко не съвсем дипломатични забележки.
– Кое е най-лошото нещо, което са ти правили?
– Още ли сме на креватната тема?
– Аха.
– Джейн, що за въпрос?
– Е, рано или късно ще ни го зададат. Както е тръгнало напоследък...
– Никога не съм била изнасилвана, ако това питаш. Поне – замислено добави Джейн – не в съдебния смисъл на думата.
– А иначе?
Тъй като Алис не отговаряше, Джейн каза:
– Ще погледам пейзажа, докато размишляваш.
И тя зарея добродушен поглед към прелитащите дървета, ниви, плетове, стада. Беше градски човек и проявяваше към селото чисто прагматични интереси – стадата овце не означаваха нищо друго освен порции овнешко печено.
– Не е било толкова... очебийно. Но бих казала, че най-неприятно ми беше със Саймън.
– Кой Саймън? Писателят, издателят или някой, когото не познавам?
– Писателят. Стана скоро след като се разведох. Позвъни ми по телефона и предложи да дойде. Щял да донесе бутилка вино. Наистина донесе. Когато стана пределно ясно, че няма да получи каквото иска, запуши бутилката и си я взе.
– Какво беше?
– В какъв смисъл?
– Шампанско или нещо друго?
Алис се позамисли.
– Няма начин да е било шампанско, него не можеш да го запушиш. Интересува те дали е било френско или италианско, бяло или червено?
Джейн усети по тона ѝ, че е раздразнена.
– Всъщност не знам какво ме интересува. Лоша работа.
– Кое, че не помниш какво те интересува ли?
– Не, че е запушил шишето. Много грозно. – Тя помълча като стара актриса, която си е забравила репликата. – Може да е било символичен жест.
Алис се изкиска и Джейн усети, че лошият момент е отминал. Насърчена, тя подметна с тренирания си глас на героиня от комедиен сериал:
– След време почваш да се смееш на тия неща, нали?
– Сигурно – отвърна Алис. – Или се смееш, или ставаш набожна.
Джейн би могла да премълчи. Споменаването на будизма я бе насърчило, а и за какво са приятелите в края на краищата, ако не да споделиш с тях истини. Но все пак тя извърна глава към прозореца, преди да признае:
– Всъщност, ако искаш да знаеш, аз съм набожна. Поне малко във всеки случай.
– Тъй ли? Откога? Или по-скоро защо?
– От година-две. Така всичко става по-смислено. Не толкова... безнадеждно.
Джейн погали чантата си, сякаш тя също се нуждаеше от утеха.
Алис се изненада. В нейния свят всичко беше наистина безнадеждно – просто трябваше да го търпиш. А в самия край на играта нямаше кой знае какъв смисъл да променяш вярата си. Замисли се дали да отговори сериозно или шеговито и избра второто.
– Стига твоят Бог да няма нищо против пиенето, пушенето и чукането.
– О, пада си и по трите.
– Ами богохулството? Винаги съм смятала, че там проличава истинският нрав на един Бог.
– Безразличен е. Стои над тия неща.
– В такъв случай одобрявам.
– И той това прави. Одобрява.
– Необичайно. За Бог, искам да кажа. Повечето от тях упрекват.
– Мисля, че не бих искала Бог, който упреква. На тоя свят упреци колкото щеш. Милосърдие, опрощение и разбиране – това ни трябва. Плюс идеята за някакъв генерален план.
– Той ли те откри или ти него, ако въпросът не е прекалено безсмислен?
– Изобщо не е безсмислен – отговори Джейн. – Навярно би могло да се каже, че беше взаимно.
– Звучи... някак удобно.
– Да, повечето хора не смятат, че Бог трябва да е удобен.
– Как беше оная мисъл? Нещо от сорта: „Бог ще ми прости, това му е работата.“
– Напълно вярно. Мисля, че с вековете прекалено сме усложнили представата за Бога.
Мина количката за закуски и Джейн си поръча чай без мляко. Извади от чантата си резенче лимон в пластмасова кутийка и миниатюрно шишенце коняк от хотелския минибар. Обичаше да води с издателите си нещо като малка необявена война – колкото по-добра стая ѝ осигуряваха, толкова по-малко отмъкваше. Снощи бе спала добре, затова взе само едно шишенце коняк и едно уиски. Но веднъж в Челтънхам досадната публика и дюшекът на буци я докараха до такава ярост, че
обра всичко – пиенето, фъстъците, шоколадите, отварачката и дори формичката за лед.
Количката се отдалечи с дрънчене по коридора. Алис си спомни с носталгия за времената на истинските вагон-ресторанти със сребърни прибори и сервитьори в бяло, поднасящи сръчно зеленчуците с дълга вилица и лъжица, докато зад стъклото прелита гледка след гледка. Помисли си, че всъщност животът е постепенна загуба на удоволствие. Двете с Джейн бяха зарязали секса приблизително по едно и също време. Тя
вече не се интересуваше от алкохола; Джейн бе престанала да се вълнува от храната – или поне от качеството ѝ. Алис се занимаваше с градинарство; Джейн решаваше кръстословици и понякога пестеше време, като попълваше отговори, които просто не можеха да са верни.
Джейн се радваше, че Алис не ѝ прави забележки, че понякога пийва по-рано от другите. Обзе я прилив на обич към тази стабилна, уравновесена приятелка, която винаги имаше грижата да хванат влака навреме.
– Онзи младеж, който ни взе интервюто, беше много мил – каза Алис. – Държа се почтително.
– Да, с теб. Но на мен ми врътна отвратителен номер.
– Какъв номер?
– Не забеляза ли? – въздъхна печално Джейн. – Спомена за колко книги му напомнял последният ми роман. И няма как да кажеш, че не си ги чела – излизаш невежа. А съгласиш ли се, всички решават, че крадеш идеи.
Алис сметна това за прекалено параноично.
– Нищо подобно не им е хрумнало, Джейн. Най-вероятно са решили, че момчето се перчи. И страшно им хареса, когато той спомена „Моби Дик“, а ти наведе глава настрани и попита: „Оная книга за кита ли?“
– Да.
– Джейн, да не би да твърдиш, че не си чела „Моби Дик“.
– Така ли изглеждаше?
– Ни най-малко.
– Добре. Е, не излъгах съвсем. Гледала съм филма. С Грегъри Пек. Хубав ли е?
– Филмът ли?
– Ти пък! Романът, естествено.
– Ако искаш да знаеш, и аз не съм го чела.
– Алис, ти си невероятна приятелка.
– А четеш ли ония младежи, за които толкова се шуми?
– Кои?
– Нали ти казах – за които толкова се шуми.
– Не. Мисля, че вече имат достатъчно читатели, нали така?
Продажбите на техните книги бяха прилични. Няколко хиляди в твърди корици, двайсетина хиляди в меки. Все още имаха известна популярност. Алис водеше седмична рубрика за житейските превратности и човешките страдания. Приятелката ѝ смяташе, че рубриката ѝ ще стане по-четивна, ако дава повече примери от собствения си живот, вместо постоянно да цитира Епиктет. Джейн все още получаваше предложения да говори по радиата върху теми като социална политика, ролята на жените в обществото или в разни развлекателни предавания, макар че един редактор беше добавил до телефонния ѝ номер забележката: „НАС“ – най-адекватна сутрин.
Джейн искаше да продължат разговора в същия дух.
– А какво ще кажеш за девойките, за които толкова се шуми.
– Ами преструвам се, че ги чета малко повече, отколкото младежите.
– И аз. Това лошо ли е?
– Не, мисля, че е проява на сестринска солидарност.
Джейн потрепна, когато един влак прелетя в обратна посока и разтресе техния. Защо, по дяволите, правеха коловозите толкова наблизо. В главата ѝ нахлуха кадри от хеликоптерни репортажи за катастрофи и инциденти: вагони, „нагънати на хармоника“ – винаги използваха това ужасяващо сравнение, – преобърнати влакове, медицински екипи с носилки. Съзнанието ѝ
превключи на самолетните катастрофи, масовите кланета, рака, удушените самотни старци и изобщо върху невъзможното безсмъртие. Всевишният беше безсилен пред такива гледки. Тя изсипа в чая си последните капки коняк. Дано Алис да я разсееше по някакъв начин.
– За какво си мислиш? – попита тя плахо като читателка, застанала за пръв път на опашка за автографи.
– Ами чудя се дали някога си ми завиждала.
– Защо се чудиш?
– Не знам. Хрумна ми ей така.
– Ясно. Въпросът ти не е много коректен.
– Не е ли?
– Ами ако призная, че съм ти завиждала, излизам лицемерна приятелка. А ако кажа, че не съм, ще прозвучи високомерно – сякаш не намирам в живота и книгите ти нищо достойно за завист.
– Джейн, съжалявам. Нека си кажем направо – аз съм кучка. Извинявай.
– Прието. Но щом питаш...
– Сигурна ли си, че бих искала да го чуя?
Странно, че все още ѝ се случваше да подценява Джейн.
– Не знам дали „завист“ е точната дума. Във всеки случай адски ти завиждах за онази история с Майк Никълс... докато не скъсахте. И бях бясна, когато спа с мъжа ми, но мисля, че нямаше ревност, а само яд.
– Сигурно съм постъпила нетактично. Но вие вече не бяхте женени. А и по онова време всеки спеше с всекиго, нали?
Алис усети как под светския тон се надига раздразнение. Пак ли това? Още тогава го обсъждаха до припадък. И по-късно. После Джейн написа онзи скапан роман, в който твърдеше, че „Дейвид“ тъкмо се канел да се върне при „Джил“, когато „Анджела“ се намесила. Романът обаче пропускаше да спомене, че бяха минали не два месеца, а две години и освен „Анджела“ „Дейвид“ чукаше половината Западен Лондон.
– Беше нетактично от твоя страна да ми кажеш.
– Да. Сигурно съм се надявала да ме спреш. Някой трябваше да го направи. По онова време съвсем бях затънала, нали?
Това също го бяха обсъждали. Защо ли някои хора забравят каквото трябва да помнят, а помнят онова, което е по-добре да се забрави?
– Сигурна ли си, че това е била причината?
Алис въздъхна. По-добре да пукне, отколкото да се извинява до края на живота си.
– Не, всъщност не помня каква е била причината. Само предполагам. Ретроспективно – добави тя, сякаш това правеше думите ѝ по-убедителни и приключваше темата.
Но Джейн не мирясваше толкова лесно.
– Чудя се дали Дерек не го е направил, защото е искал да ревнувам?
Алис вече започваше здравата да се ядосва.
– Е, много ти благодаря. Аз пък си мислех, че го направи, защото не можеше да устои на прелестите, които предлагах по онова време.
Джейн си спомни какви потресаващи деколтета демонстрираше Алис тогава. Днес носеше само елегантни костюми с панталон, кашмирен пуловер и копринено шалче на врата. Но някога деколтето ѝ беше наистина фантастично – все едно някой ти поднася препълнена фруктиера. Да, мъжете бяха глупави същества, а Дерек изобщо не се отличаваше с ум, тъй че може би наистина всичко опираше само до хитроумната кройка на сутиена.
Не че искаше да смени темата, но неволно подхвърли:
– Между другото, ще напишеш ли мемоари?
Алис поклати глава.
– Твърде потискащо е.
– Да си припомняш всички онези истории ли?
– Не, не е до припомнянето... или до измислянето. Лошото е, когато ги издадеш, когато ги изложиш на показ. Мога някак да преживея факта, че само ограничен брой хора желаят да прочетат романите ми. Но представи си – да напишеш автобиография, да се помъчиш да обобщиш всичко срещнато, видяно, почувствано, научено и изстрадано за над петдесет години...
– Петдесет!
– Аз почвам да ги броя от шестнайсет нататък, не знаеше ли? Преди това не съм била нито разумна, нито пък отговорна за онова, което представлявам.
Може би тук се криеше тайната на великолепната неуморна самонадеяност на Алис. Минеха ли се няколко години, теглеше чертата на всичко предишно и отхвърляше всякаква отговорност. Както с Дерек.
– Продължавай.
– ...и да откриеш, че дежурната публика не се е увеличила с нито един човек. Дори може би е намаляла.
– Можеш да вмъкнеш в книгата много секс. На читателите им харесва, когато стари...
– Кранти? – Алис вдигна вежда. – Чанти?
– ...чанти като нас си признават за секса. Когато стари мъже почват да си припомнят завоеванията, изглежда като самохвалство. При жените се смята за смелост.
– Така или иначе, трябва да си спала с някоя знаменитост. – Дерек определено не можеше да се похвали със слава. Нито пък Саймън писателят, камо ли собственият им издател. – Или да си направила нещо крайно отвратително.
Джейн реши, че приятелката ѝ се подценява.
– Джон Ъпдайк не е ли знаменитост?
– Той само ми намигна.
– Алис! С очите си те видях как беше кацнала на коляното му.
Алис се усмихна насила. Спомняше си всичко съвсем ясно: нечий апартамент в Малката Венеция, обичайните физиономии, дългосвиреща грамофонна плоча на „Бърдс“, застоял мирис на дрога, гостуващият прочут писател, собствената ѝ неочаквана дързост.
– Както сама се изрази, кацнах му на коляното. И той ми намигна. Точка.
– Но ти ми каза...
– Нищо не съм ти казвала.
– Но ме остави да си помисля...
– Е, за едната чест живеем.
– В смисъл?
– В смисъл, той каза, че на другия ден трябвало да тръгва рано. За Париж, Копенхаген или нещо подобно. Авторско турне.
– С други думи „извинявай, имам главоболие“.
– Именно.
– Е – каза Джейн, опитвайки се да прикрие внезапно обзелото я злорадство, – винаги съм смятала, че писателите печелят повече от провалите си, отколкото от успехите. Това е единствената професия, където и провалът върши работа.
– Не мисля, че „провал“ е най-точното определение за срещата ми с Джон Ъпдайк.
– Разбира се, че не, скъпа.
– И ако ми позволиш да го кажа, говориш малко като авторките на модерните мотивационни книжлета.
Или като участничка в „Женски час“, обясняваща мъдро на хората как да живеят, добави мислено тя.
– Тъй ли?
– Там е работата: макар че личният провал наистина може да бъде превърнат в изкуство, въпреки всичко накрая имаш точно толкова, колкото и в началото.
– Тоест?
– Не съм спала с Джон Ъпдайк.
– Е, ако това ще те утеши, завиждам ти дори за намигването.
- Ти си страхотна приятелка – отвърна Алис, но тонът ѝ говореше друго.
Помълчаха. Зад стъклото отмина някаква голяма гара.
– Суиндън ли беше? – попита Джейн, за да не излезе, че са се скарали.
– Вероятно.
– Смяташ ли, че имаме много читатели в Суиндън? Стига де, Алис, недей да се цупиш. Обещавам и аз да не се цупя.
– Ти как мислиш?
Джейн не знаеше какво да мисли. Беше на път да изпадне в паника. Вкопчи се в случайния факт.
– Това е най-големият английски град без университет.
– Откъде знаеш? – попита Алис, опитвайки се да вложи в гласа си мъничко завист.
– О, просто знам това-онова. Може да съм го прочела в „Моби Дик“.
Разсмяха се доволно, съзаклятнически. Настана тишина. По някое време отминаха Ридинг и всяка от двете мислено похвали другата, че не споменава нито за Ридингския затвор, нито за Оскар Уайлд. Джейн отскочи до тоалетната да се освежи, или може би да изгълта плячката си от минибара. Алис неволно се запита дали е по-добре да приемаш живота сериозно или лекомислено. Или може би просто използваше този изкуствен контраст, за да се почувства по-горе от Джейн. Според нея Джейн приемаше живота лекомислено само докато нещата не се объркат – после без грам колебание прилагаше сериозни решения. По-добре е да приемаш живота сериозно и да търсиш лекомислени решения. Като сатирата например; или самоубийството. Защо хората толкова се вкопчваха в живота, след като им е даден, без да го искат? Според житейските възгледи на Алис всеки живот беше провал, а тия банални приказки на Джейн за превръщането на провала в изкуство не бяха нищо повече от наивна фантазия. Всеки, който разбира
изкуството, знае, че то никога не постига каквото е мечтал неговият създател. Изкуството винаги се оказва халосен изстрел и поради това творецът, вместо да спаси нещо от житейската катастрофа, неминуемо е обречен на двоен провал.
Когато Джейн се върна, Алис деловито сгъваше страниците от вестника, които искаше да запази, за да ги прочете с традиционното си варено яйце в неделя вечер. Странно как с годините суетността все повече губеше порочния си характер и се превръщаше едва ли не в точно обратното – морално изискване. Майките им навярно биха носили колан или корсет, но те бяха отдавна в гроба заедно с коланите и корсетите. Джейн открай време си беше пълничка – това бе едно от нещата,
които дразнеха Дерек; а навикът му да критикува бившата си жена непосредствено преди или непосредствено след лягане с Алис бе една от причините тя да скъса с него. Не толкова от сестринско чувство, колкото заради раздразнението от липсата на изисканост. Впоследствие Джейн наедря още повече – и как да не наедрее с това пристрастие към алкохола и чая с кифлички?
Кифлички! Една жена просто не бива да си позволява някои неща. Дори ако дребните ѝ пороци са тъй чаровни за простолюдието, когато свенливо ги признава пред микрофона. А колкото до „Моби Дик“, всичко живо беше наясно, че не е прочела и ред от книгата. Все пак това бе гарантираното предимство на турнетата с Джейн. Така Алис изпъкваше още повече – здравомислеща, трезва, начетена, стройна. Дали скоро Джейн нямаше да напише роман как една дебела писателка с алкохолни проблеми си намира Бог, който я одобрява? Кучка, помисли си Алис. Полага ти се цялото свирепо самобичуване на суровите стари религии. Стоическият атеизъм е прекалено неутрален относно морала.
Чувството за вина я накара да прегърне Джейн малко по-дълго, когато наближиха началото на опашката за таксита пред гара „Падингтън“.
– Ще ходиш ли на партито в чест на авторите на годината в книжарница „Хачардс“?
– Бях сред тях миналата година. Тази година съм забравен автор.
– Недей да се вкисваш, Джейн. Но щом не искаш, и аз няма да ида – решително каза Алис, макар да знаеше много добре, че впоследствие може да промени решението си.
– Тогава къде да отидем другия път?
– Може би в Единбург?
– Може би. Ето го и твоето такси.
– Довиждане, скъпа. Ти си страхотна.
– Ти също.
По-късно, седнала над вареното си яйце, Алис усети как мислите ѝ неволно отлитат от културните страници на вестника към Дерек. Да, той беше тъпак, но с тъй ненаситна страст към нея, че всичко останало изглеждаше незначително. А по онова време Джейн сякаш не даваше пет пари за тях; едва по-късно започна да негодува. Алис се запита дали е свързано със самата Джейн или с естеството на времето; но не успя да стигне до извод и пак се зачете във вестника.
Междувременно в друг лондонски квартал Джейн гледаше телевизия и дъвчеше препечена филийка със сирене, без да се интересува къде падат трохите. От време на време посягаше към чашата с вино. По новините показваха някаква евродепутатка, която малко приличаше на Алис, и тя се замисли за дългогодишната им дружба. Припомни си как на сцената Алис винаги се правеше на по-старша, а тя винаги се съгласяваше. Дали защото беше покорна по природа, или защото си мислеше, че така ще изглежда по-добрата от двете? За разлика от Алис тя не се боеше да говори за слабостите си. Запита се дали не е крайно време да си признае, че не е твърде начетена. Можеше да започне в Единбург. Щеше да очаква с нетърпение това пътуване. Представи си как тия техни весели пътешествия продължават и в бъдеще... докога? Телевизионният екран изчезна и вместо него тя зърна себе си – как пада мъртва в полупразен влак на връщане отнякъде. Какво ли трябваше да направят, когато се случеше нещо подобно? Да спрат влака – например в Суиндън – и да свалят тялото или да я подпрат на седалката, все едно че е пияна или заспала, и да продължат към Лондон? Сигурно някъде имаше
писмени инструкции за такива случаи. Но как да напишат място на смъртта, ако влакът е бил в движение? И какво би сторила Алис, ако свалят тялото ѝ на най-близката гара? Дали би я последвала като вярна приятелка, или би си намерила някакво дълбокомислено оправдание, за да остане във влака? Изведнъж ѝ се стори много важно да знае, че Алис няма да я изостави. Тя погледна към телефона и се запита какво ли прави Алис в момента. Но после си представи краткото, неодобрително
мълчание, преди Алис да отговори на въпроса – мълчание, което по някакъв начин намеква, че приятелката ѝ е досадница, паникьорка и дебелана. Джейн въздъхна, пресегна се за дистанционното и смени канала.
 

По материали на издателство "Обсидиан"



Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *