Нови четири заглавия от “Сиела”

|
"Озърнах се, няма те" от Йекта Копан,  "Абаносовата кула" от Джон Фаулз (по-долу прочетете откъс),  "Манифест на журналистиката, Речи в Швеция" от Албер Камю и "Глас незаглушен. Радиопредаванията на Дянко Сотиров за България 1955-1960 г. и борбата срещу комунистическия режим" от Дянко Сотиров са предложенията на издателство "Сиела" тази седмица.
Корица на книгата"Озърнах се, няма те" от Йекта Копан (превод от турски Розия Самуилова, цена 10 лв., 146 стр.) -

„Проследих съдбата си като купчина лед, като мумифицирана статуя. Ако тате беше до мен, би ми извъртял една плесница и щях да дойда на себе си.”

Да се срещнеш с призрака на своя баща сред сенките на къща, съградена от детски сънища…

Да се срещнеш в неподходящо време с любимата си, докато, седнал на тротоара пред къщата на Оруел в Портобело, си се зачел в Ахмед Хамди Танпънар…

Да се срещнеш с мъж, пожертвал всичко, за да се сдобие с картина на Хопър…

Да се срещнеш в рибен ресторант със своята малка дъщеря, която отдавна е пораснала…

Да се срещнеш в случаен зоомагазин с угризенията на съвестта си, опитвайки да се укриеш в мътилката между едно престъпление и една автомобилна катастрофа…
Йекта Копан (роден 1968 година в Анкара) е един от най-успешните и дискутирани разказвачи на Турция. Макар да дебютира с поезия твърде скоро осъзнава, че негова стихия е новелата и то тази, проследяваща житието на градския човек. Писателят, автор на няколко книги с разкази, днес е носител на най-престижните турски литературни отличия, сред които наградите за разказ Юнус Нади (2010) и Халдун Танер (2010). Той е и любим телевизионен водещ, спечелил огромна зрителска аудитория за своето предаване, посветено на културата.

Чрез своя майсторски, наситен с черен хумор повествователен маниер, Йекта Копан, като истински гид, среща жадния читател с градове, книги, рисунки, фотоси, хора.

"Манифест на журналистиката, Речи в Швеция" от Албер Камю излиза в поредица "Liber Liber", превод от френски - Албена Стамболова, цена 5 лв., 63 стр.
През 2013 Албер Камю щеше да навърши сто години…Авторът, признат в целия свят като писател и лауреат на Нобелова награда за литература, е също така журналист и есеист. Камю описва, анализира и изобличава безпощадната човешка участ, насилието, принудата и безумието на войната. Неговите статии, публикувани от 1938 г. в алжирския всекидневник L’Alger républicain, а по-късно, до 1956 г., във френското седмично списание L’Express, са прозорливи и смущаващи. През всички тези години той използва позицията си на журналист, за да изрази личния си ангажимент като размишлява върху различни факти и гледни точки.
Не е възможно да отделим журналиста от писателя. В реалността Албер Камю е преди всичко ангажиран интелектуалец.
Жил Руе

"Глас незаглушен. Радиопредаванията на Дянко Сотиров за България 1955-1960 г. и борбата срещу комунистическия режим" от Дянко Сотиров (цена 14 лв., 402 стр.) припомня на някогашните слушатели на западни радиопредавания за Източна Европа тръпката на забранената истина. На тези, за които Студената война е само история, представя проницателен анализ и оригинален източник за политическите процеси в съветския лагер и съпътстващата ги динамика на международните отношения от периода на десталинизация. ДЯНКО СОТИРОВ е малко познат в България, макар като защитник пред Народния съд и впоследствие дипломат да участва пряко в ключови събития непосредствено след 9 септември 1944 г. В принудителна емиграция той намира призвание в упорита и принципна работа срещу комунизма като политически коментатор. Беседите му от Лондон са ценни свидетелства за съдържанието на идеологическата конфронтация между Изтока и Запада. Тези интелигентни анализи и опустошителни критики на комунистическия режим са сред малкото ефикасни средства за пробив на Желязната завеса.
Корица на книгата"Абаносовата кула" от Джон Фаулз (превод от английски език: Юлия Бучкова-Малеева, цена: 14 лв., 332 стр.)  е сборник с новели, който Фаулз първоначално озаглавява като „Вариации” заради разнообразността на езика и стила. В изданието са включени произведенията Абаносовата кула, Едуик, Горкият Коко, Загадката, Облакът.

Героите на Фаулз са сложни личности и се отличават с богат душевен живот и изострена чувствителност, която неизбежно ги въвлича в остри конфликти с различни страни от живота. Техните интересни съдби и сложни, нерядко неразрешими дилеми, които са си поставили сами, са увлекателни заради драматичното преминаване на границата от красивата илюзия към реалността.

Джон Фаулз (1926–2005) е английски писател, романист и есеист, една от най-емблематичните личности на литературата на ХХ век. Момичето на френския лейтенант (1969) е най-известният роман на Фаулз. За популярността му изиграва важна роля и филмът по книгата, чийто режисьор е Карел Райе, а Мерил Стрийп и Джеръми Айрънс са в главните роли.

 

Абаносовата кула


Дейвид пристигна в Кетмине следобед, ден след като слезе на брега в Шербург и стигна с колата си до Авранш, където във вторник бе пренощувал. Времето му позволи да се наслади спокойно на останалата част от пътя; да погледне отдалече живописните островърхи кули на приказния Сен Мишел; да се поразходи из „Сен Мало“ и „Динан“, а после да продължи на юг в разкошния септемврийски ден през непознатата местност. Веднага му допаднаха тихите пейзажи с обрани овощни дървета, подредени и окастрени, замислени, лъхащи на изчерпана плодовитост. На два пъти спря и си записа изключително приятното съзвучие на цвят и тон – успоредни ивици боя, запълнени от бележки с молив в присъщия му четлив почерк.

Макар тези словесни бележки да даваха указание за истинските форми – че цветна ивица означава поле, огряна от слънце стена, далечен хълм – не нарисува нищо. Добави датата, часа и какво беше времето и продължи нататък.

Почувства се малко гузен, че му е толкова хубаво, че се е озовал неочаквано тук сам, без Бет, и то след като бе вдигнал толкова ненужен шум; но денят, усещането на откривател и

естествено, обектът на цялото приключение, което застрашително приближаваше и все пак, за негова радост, още предстоеше, всичко това се бе съюзило, за да изгради приятната

илюзия за ергенска свобода. Последва удоволствието от последните няколко километра през Пемпонската гора, една от останките на стария горист Бретан: покрай неизброимите

дървета с врязаните в тях зелени и сенчести разклонения на пътя, на места, огрени от слънцето. И сякаш изведнъж подробностите за най-скорошния и най-славен период от живота на стареца прилегнаха точно по местата си. Никакви книги, нито интелигентни умозаключения не можеха да заменят преките впечатления. Много преди да пристигне, Дейвид вече знаеше, че пътешествието му няма да е напразно.

Свърна по един още по-малък горски път, изоставен vois communale, а на около километър по-нататък се озова пред очаквания знак: Manoir de Coetminais.Chemin prive. Бяла порта, която се наложи да отвори и затвори. Още половин километър през гората и тъкмо преди дърветата да отстъпят място на една слънчева и затревена овощна градина, установи, че пътят му е преграден от друга порта. На най-горната дъска бе закована табелка. Думите ѝ го накараха да се усмихне наум, защото под началното chien mechant бе написано на английски:

„Забранено за посетители, освен по предварителна уговорка“. И като потвърждение на сериозността им от вътрешната страна на портата забеляза катинар. Навярно бяха забравили, че пристига днес следобед. За момент му стана неловко: ами ако старчето съвсем е забравило за посещението му? Остана така под гъстата сянка, загледан в слънчевата светлина насреща. Едва ли би могъл да забрави: предната седмица Дейвид бе изпратил кратко напомнително писъмце с благодарност за съгласието.

Наблизо между дърветата зад него някаква птица изпя чудновато трисричие, като някое фалшиво изпълнение на метална флейта. Огледа се, ала не успя да я види. Не беше английска птица: непонятно защо обстановката напомни на Дейвид, че той е тъкмо от Англия. Куче или не, не можеше... Върна се при колата, изгаси мотора, заключи вратите, после приближи портичката и я прекатери.

Закрачи по пътя през градината със стари дървета, отрупани с ябълки: жълти парменки и червени сайдерки. Нямаше и следа от куче, никакъв лай. Големият manoir, усамотен като

остров и потънал в слънце насред полянката си в морето от огромни дъбове и букове, не се покриваше напълно с онова, което очакваше, навярно защото самият той говореше слабо френски – почти не познаваше страната извън Париж; при това бе превел думата визуално и буквално, като английските къщи от този вид. Всъщност личеше, че навремето е била от заможните къщи; нищо кой знае колко аристократично във фасадата с мазилка в бледа охра, с червеникави греди, пресрещнати от тъмнокафяви прозоречни капаци. На изток под прав ъгъл се виждаше малко крило, очевидно строено по-късно.

Но ансамбълът имаше чар, стар и стегнат, с топъл, запомнящ се облик, излъчващ солидност. Просто бе очаквал нещо по-величествено.

Срещу южната страна на къщата се намираше вътрешен двор, настлан с чакъл. В подножието на стената – мушкато, два стари пълзящи розови храста, няколко бели гълъба по покрива; всички капаци бяха затворени: къщата спеше. Само входната врата, увенчана отгоре с хералдичен каменен щит, с изтъркани от времето детайли и изместен към западния край на къщата, бе отворена и подпряна. Дейвид предпазливо тръгна към нея.

Нямаше чукче, нито следа от звънец; нито, слава богу, страшно куче. Влезе в хол с каменен под и дъбова маса до старо дървено стълбище с протрити и напукани средновековни на вид перила, което водеше нагоре. Навътре, в дъното на помещението, друга отворена врата обрамчваше слънчева градина.

Поколеба се, съзнавайки, че е пристигнал по-рано, отколкото бе съобщил; после почука с ръка по масивната входна врата. Няколко мига по-късно, разбрал колко безполезен е слабият звук, престъпи прага. От дясната му страна се разкри дълга, подобна на коридор дневна. Преградите от едно време навярно бяха съборени, ала някои от основните черни подпори бяха запазени и се открояваха ярко на фона на скелетно белите стени.

На пръв поглед всичко напомняше бегло стил Тюдор – много по-английско от фасадата. Изключително красиво помещение, просторно, но попретрупано: старинни шкафове с резба, тумбести вази с цветя, няколко кресла и две канапета по-навътре; стари килими в розово и червено; и неизбежно картините... не се учуди, само дето можеше да влезе ей така – защото на Дейвид му бе известно, че освен собствените творби на стареца тук се намираше и една изискана малка колекция. Знаеше се за някои известни имена: Енсор, Марке, онзи пейзаж в дъното сигурно беше един „спокоен“ Дерен, а над камината...

Все пак трябваше да се представи. Премина по каменния под край стълбата към вратата в дъното на помещението. Навън се простираше обширна морава, цветни лехи, ред храсти, няколко декоративни дървета. От север ги заграждаше висока стена и Дейвид видя по-нататък още един ред ниски сгради, скрити зад къщата – хамбари и краварници от времето, когато имението е било чифлик. Посред моравата се издигаше каталпа, окастрена като грамадна зелена гъба; в сянката ѝ се мъдреха, сякаш унесени в разговор, градинска маса и три плетени стола. Зад тях, обгърнати от зноя, две голи момичета лежаха на тревата едно до друго. Оттатъшното, полускрито, бе по гръб, сякаш заспало. Отсамното лежеше по корем, с брадичка, подпряна на ръцете, и четеше книга. На главата имаше широкопола сламена шапка, горната част обвита с тъмночервено парче плат. И двете тела бяха съвсем кафяви, равномерно кафяви, и явно нямаха понятие, че на трийсетина метра от тях в сенчестото антре стои непознат. Не разбираше как не бяха чули колата му в горската тишина. Но той наистина бе изпреварил часа „за чая“, който сам бе предложил в писмото

си; а може би на вратата имаше все пак някакъв звънец или прислужник, който да го чуе. За няколко мига Дейвид запамети топлите тонове на двете лениви женски фигури, зеленото на чадъра каталпа и зеленото на тревата, тъмнокарминеното на шапката, розовата стена отвъд със старите плодни дръвчета, подпрени с колове. После се обърна и тръгна обратно към главния вход по-скоро развеселен, отколкото смутен. Помисли пак за Бет: как би се възхитила на това гмуркане в легендата...

Порочният стар фавън и неговите прочути следобеди. Там, дето беше нахълтал в началото, веднага съзря онова, което в любопитството си бе пропуснал. На каменния под, зад една от страничните греди на вратата, се мъдреше пиринчен звънец с дръжка. Вдигна го и го разклати – прииска му се да не го бе сторвал: резкият училищен звън враждебно нахлу в смълчаната къща, в озарения ѝ от слънцето покой. Нищо не се случи; отгоре не се чуха никакви стъпки, не се отвори и никаква врата в дъното на дългото помещение, където бе застанал.

Зачака на прага. Мина около минута. Едва тогава едното от момичетата, не позна кое, се появи на вратата откъм градината и се запъти към него. Сега то бе облечено с бяла джелаба; стройно момиче, малко по-ниско от среден ръст, на двайсет и една-две с кестеняво-златиста коса и правилни черти, с прави вежди, доста раздалечени очи, босо. Стопроцентова англичанка. Спря на пет-шест метра от него, в подножието на стълбата.

– Дейвид Уилямс?

Той понечи да се извини.

– Очаквахте ли ме?

– Да.

Тя не подаде ръка за поздрав.

– Извинете, че се промъкнах така. Портата на пътя беше заключена.

Тя тръсна глава.

– Трябваше просто да го дръпнете. Катинара. Съжалявам. – Не личеше да съжалява, нито да се смущава. Само добави: – Хенри спи.

– Тогава не го будете, моля ви. – Той се усмихна. – Малко съм подранил. Мислех, че трудно ще ви намеря.

Тя го огледа за миг: приискало му се да го посрещат.

– Ако не поспи следобед, става отвратителен.

Дейвид се усмихна.

– Нали разбирате, приех писмото му дословно – че ще ме настани тук... Но ако...

Тя погледна зад него; после се взря в лицето му и попита, като безразлично наклони глава:

– А жена ви?

Той обясни за шарката на Санди, за неприятностите в последния момент.

– В петък пристига със самолета в Париж. Стига с дъщеря ни всичко да е наред. Ще я посрещна там.

Неподвижните ѝ очи отново го претеглиха.

– Тогава да ви заведа да се настаните?

– Щом сте сигурна...

– Не се безпокойте.

Кимна му да я последва и се извърна към стълбата; обикновена, бяла, странно скромна и досущ като домашна прислужница след първото впечатление.

Той подхвърли:

– Превъзходна стая.

Тя докосна почернялото от годините перило, което се издигаше край тях.

– От петнайсети век. Така казват. – Но не погледна нито към него, нито към стаята; и не попита нищо, сякаш бе изминал само някакви си пет километра, за да дойде тук.

На най-горното стъпало тя свърна вдясно по коридор, застлан с дълга рогозка. Отвори втората врата и пристъпи вътре, хванала дръжката, загледана безучастно в него, като съдържателката на хотела, в който бе отседнал предната нощ. Вече очакваше да чуе и цената.

– Банята е до вас.

– Чудесно. Ще ида само да докарам колата.

– Както искате.

И затвори вратата. Имаше нещо неестествено сковано у нея, почти по викториански, въпреки джелабата. Докато се връщаха по коридора към стълбата, той се усмихна насърчително.

– Вие сте...

– Хенри ме нарича Мишката.

Най-накрая мъничко досада на лицето ѝ – или предизвикателство, не разбра кое точно.

– Отдавна ли го познавате?

– От пролетта.

Направи опит да я спечели.

– Чух, че цялата тази работа не му е много по вкуса.

Тя сви едва доловимо рамене.

– Само ако е против него. Повечето е черупка.

Очевидно се мъчеше да му каже нещо; навярно, че дори да я бе видял в градината, дистанцията между нея и гостите се запазваше. Сигурно се грижеше за домакинството на Хенри; и все пак поведението ѝ показваше, че няма кой знае колко общо с къщата. Стигнаха до долното стъпало и тя пое към градината.

– Пак тук? След половин час? Събуждам го в четири.

Той се усмихна още веднъж заради самарянския тон в гласа ѝ, пренебрежителен към всичко, което външният свят би могъл да помисли за човека, наричан от нея „Хенри“ и „той“.

– Чудесно.

– Чувствайте се comme chez vous. Съгласен?

Тя поспря за секунда, сякаш разбираше, че е прекалено студена, като същинска сибила. Забеляза у нея дори плахост, последна нищожна сянка на дружелюбна усмивка. После тя

сведе поглед, обърна се и запристъпя леко към градината; в мига, в който излизаше през вратата, джелабата за миг изгуби плътността си на фона на слънчевата светлина; прелитаща гола сянка. Дойде му наум, че е забравил да пита за кучето; но предположи, че тя поне се е сетила за него; и се постара да си спомни в коя друга непозната къща го бяха посрещали по-негостоприемно... сякаш си бе позволил твърде много, макар да не бе надхвърлил допустимото – във всеки случай не спрямо нея. Бе разбрал, че старецът вече не обръща внимание на условностите.

Върна се през овощната градина до портата. За това поне не го бе заблудила. Още щом я дръпна, скобата изскочи от катинара. Върна колата и паркира в сянката на един кестен срещу къщата, извади сака с принадлежностите за нощуване и чантата си, после всекидневния джинсов костюм на закачалка.

Когато се заизкачва по стълбата, надзърна през вратата към задната градина; но двете момичета като че ли бяха изчезнали. Горе в коридора спря да разгледа двете картини, които бе забелязал преди малко и не бе успял да познае автора... но сега, естествено, Максимилиан Луис. Късметлия старец: да купи картините, преди да се бяха превърнали в обект на алчност, в пресметлива инвестиция. Дейвид забрави за хладния прием.

Стаята му бе обзаведена скромно: двойно легло в някакъв доста недодялан провинциален вариант на стил ампир, орехов гардероб, надупчен от дървояди, стол, стара кушетка с износена зелена дамаска; огледало с позлатена рамка и разядена тук-там амалгама. Стаята намирисваше на мухъл – рядко ползвана, явно обзаведена от местни разпродажби. Единствената несъвместима вещ бе картината с подпис Лорансен над леглото. Дейвид опита да я откачи, за да я разгледа на по-добра светлина. Но рамката беше завинтена към стената. Усмихна се и поклати глава; ех, защо не беше тук добричката му Бет.

Дейвид бе предупреден от лондонското издателство – от главния редактор, инициатор на цялостния проект – за рифовете, далеч по-страшни от заключените врати, съпътстващи

всяко посещение в Кетмине. Докачливостта, имената, които не биваше да споменава, грубоватият език, уловките; нямаше и капка съмнение, че именно този „велик човек“ можеше да бъде и най-отвратителен дъртак. Можеше да бъде, изглежда, и съвсем чаровен – стига да му се поправиш. „Наивен като дете в някои отношения“, беше казал издателят. А после: „Не спорете с него за Англия и англичаните, просто приемете, че отдавна е напуснал страната и не търпи да му напомнят какво може да е пропуснал.“ И накрая: „Страшно му се иска да издадем тази книга.“ Дейвид не биваше да се остави да го убедят,

че героят ѝ не дава пукната пара за мнението в собствената му родина.

По много причини пътешествието му не беше чак толкова наложително. Вече бе нахвърлил увода, знаеше достатъчно добре какво ще пише; имаше статиите от най-важните каталози, специално тази за ретроспективната изложба в „Тейт“ от 1969 година... закъснялата маслинена клонка на официалните институции на британското изкуство; рецензиите за двете последни парижки изложби и за нюйоркската; кратката монография на Майра Леви в поредицата „Съвременни майстори“ и кореспонденцията с Матю Смит*; плюс няколко полезни интервюта за различни списания. Оставаше му да изясни някои биографични подробности, макар да можеше да се уреди с писмо. Разбира се, имаше редица въпроси, които би искал да зададе; но в други подобни случаи старецът никога не се беше отзовавал; по-скоро се бе проявявал, според предишни източници, като безкрайно потаен, злобно подвеждащ или направо груб. Така че всъщност сега му се предоставяше възможност да се запознае с човека, на когото бе посветил времето си и на чието творчество, с някои резерви, искрено се бе възхищавал... дори ей така, само да каже, че се е запознал с него. В края на краищата нямаше спор, че сега старецът е на върха, с право

го нареждаха до Бейкън и Съдърланд. Можеше дори да се твърди, че е най-интересният от тази отбрана група, макар сам вероятно да би казал, че просто най-малко прилича на проклетите англичани.

Роден през 1896 година, студент в художествената академия „Слейд“ през онези славни дни, когато тя се ръководеше от Стиърз-Тонкс, категоричен пацифист през 1916 година, когато се наложи всеки да разкрие картите си, останал в Париж (и по дух завинаги извън Англия) до 1920 година, след това десет и повече години в немилост – Русия вече се бе обърнала към социалистическия реализъм – в ничията земя между сюрреализма и комунизма, Хенри Брийзли трябваше да изчака още едно десетилетие, преди да получи каквото и да е сериозно признание в родината си – откриването, през ония пет години на изгнание от „изгнанието“ в Уелс по време на Втората световна война, на скиците му от Испанската гражданска война.

Като повечето художници, Брийзли доста бе изпреварил политиците. Изложбата в Лондон през 1942 година на творбите му от 1937–1938 година изведнъж бе придобила смисъл за британците; те също бяха научили какъв е смисълът на войната и каква бе горчивата им грешка да допуснат международният фашизъм да се възползва от колебанието им. По-интелигентните знаеха, че в сбирката му за испанската агония няма нищо ново; и действително, по дух картините му се връщаха право към Гоя.

Но силата и умението, превъзходната проницателност на добрия майстор бяха безспорни. Оставил бе следа; ето такава, макар и не публична, бе репутацията на „трудния“ Брийзли. Легендата за черната му жлъч спрямо всичко английско и конвенционално буржоазно – особено във връзка с официалните възгледи за изкуството или неговото държавно ръководство – беше вече добре известна, когато през 1946 година той се върна в Париж.

През следващото десетилетие името му не стана кой знае колко по-известно. Ала започнаха да го колекционират и както в Париж, така и в Лондон оформилата се група от влиятелни почитатели ставаше все по-голяма, макар като всеки друг европейски художник и Брийзли да бе пострадал от внезапно наложилото се господство на Ню Йорк като световен арбитър на ценна живопис. В Англия той не успя да се наложи с дивашкото въздействие, с прочутия „черен сарказъм“ на испанските графики; и все пак показваше нарастващ авторитет, зрялост в творчеството си. От този период бяха повечето му голи тела и интериори; отдавна погребаният хуманист бе захванал да излиза на повърхността, макар както винаги публиката да се интересуваше повече от бохемската страна – историите за пиенето и жените, така както се предаваха в спазмодичното преследване, на което го подлагаше по-жълтата и по-шовинистична преса на Флийт Стрийт. Но към края на петдесетте години този начин на живот се превърна в причудливо явление от историята.

Слуховете и истините за непроменения стил на живот, също като презрението му към родината, станаха забавни... и дори приятно правдоподобни за вулгарния ум, предразположен да смесва сериозното творчество с цветистата биография, да позволява ухото на Ван Гог да пречи на всеки опит за отношение към изкуството като към връх на здравия разум вместо като към шоколадена мелодрама. Трябва да се признае, че външно

Брийзли не отричаше ролята, която му приписваха; щом хората желаеха да бъдат шокирани, в общи линии той се стараеше да им угоди. По-близките му приятели обаче знаеха, че въпреки несекващите прояви на ексхибиционизъм, той значително се бе променил.

През 1963 година Брийзли купи старото имение в Кетмине и напусна любимия си Париж. Година по-късно се появиха илюстрациите му в томчето с Рабле, последен израз на неподправено майсторство, издание в ограничен тираж, което вече бе минало към най-ценните книги от този род през нашия век; през същата година нарисува първата от поредицата картини от последния период, която щеше категорично да затвърди международния му авторитет. Въпреки че открай време отхвърляше идеята за мистичната интерпретация – а от стария левичар бе останало твърде много, за да освободи арсенала си от всяко религиозно намерение, – големите, както буквално, така и метафорично, платна с доминиращите зелен и син цвят, започнали да изтичат от новото му ателие, бяха в основата на оня Хенри Брийзли, за когото външният свят досега не бе и подозирал. Той като че бе открил себе си много по-късно от мнозина художници с основната си техника и опит. Макар да не се бе превърнал в краен отшелник, престана да бъде професионалното enfant terrible. Навремето сам бе назовал картините си „сънища“; в тях действително имаше някакъв сюрреалистичен елемент от творчеството му през двайсетте години, една привързаност към анахроничните съпоставки. Друг път ги бе нарекъл „гоблени“ и наистина ателието Обюсов бе изработило някои неща, свързани със скиците му. Налагаше се впечатлението – „невероятно съчетание на Самюъл Палмър и Шагал“, както бе казал един критик в рецензията си за ретроспективната изложба в „Тейт“ – за един присъщ еклектизъм; нещо, което бе наблюдавано през цялата му кариера, но не бе изречено гласно допреди Кетмине; намек за Нолан, макар темата да не бе така ясно изразена – далеч по-тайнствена и първообразна... Думата „келтски“ бе често използвана, за да означи повтарящия се горски мотив, енигматичните фигури и конфронтации.

 

 


Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *