Ново заглавие от Иън Макюън

|
От днес по книжарниците е четвъртата книга на български от най-награждавания английски писател и безспорно един от най-талантливите европейски творци Иън Макюън - „На плажа Чезъл“, в превод на Радосвета Гетова.

Изданието на ИК "Колибри" е 148 стр. на цена от 10 лв. До този момент в Колибри са излезли следните заглавия от същия автор: “Неумолима любов” (ИК “Колибри” – 2005), “Събота” (ИК “Колибри” – 2007, номиниран за “Букър” и отличен с една от най-престижните британски награди за литература, “Джеймс Тейт Блак Мемориал Прайз”; през 2008 г. излезе и едноименният филм по сценарий на Патрик Марбър), “Изкупление” (4 награди за книгата и много други награди и номинации за едноименния филм; ИК “Колибри” – 2009).
 
Откъс от книгата:

Бяха млади, образовани и до този момент – първа­та им брачна нощ – все още девствени, а и живееха във време, когато да се говори за сексуални пробле­ми бе направо невъзможно. Но това винаги е било трудно. Тъкмо бяха седнали да вечерят в миниатюр­ната гостна на първия етаж на една джорджианска странноприемница. През отворената към съседната стая врата се виждаше възтясно легло с четири коло­ни, покрито с чисто бяла, гладка, изумително добре опъната покривка, която сякаш не бе докосвана от човешка ръка. Едуард не спомена, че никога преди не е отсядал в хотел, докато в това отношение Фло­рънс имаше богат опит – като малка неведнъж бе пътувала с баща си. На пръв поглед бяха в припов­дигнато настроение. Сватбата им в църквата „Сент Мери“ в Оксфорд мина добре. Службата бе прилич­на, приемът – весел, изпращането от съучениците и състудентите им – шумно и вдъхновяващо. Нейни­те родители не се държаха снизходително с негови­те, както двамата се бяха опасявали, а и майка му не извърши нищо нередно, нито пък забрави за повода на празненството. Младата двойка отпътува с една малка кола – собственост на майката на Флорънс, и пристигна в ранната привечер в хотела на дорсетския бряг. Времето, макар и да не бе най-идеалното за слу­чая и за средата на юли, бе напълно задоволително – не валеше, но и според Флорънс не беше достатъчно топло, за да вечерят отвън на терасата, както се бяха надявали. Едуард смяташе, че е топло, но тъй като бе прекалено вежлив, не можеше и да си помисли да й възразява в подобна вечер.



И така, двамата се хранеха в своя апартамент пред полуотворения френски прозорец, който гледаше към балкон, а отвъд него – към част от Ламанша и към плажа Чезъл с необятната му площ, покрита с морски чакъл. Две момчета в смокинги им сервираха от ос­тавена в коридора количка и излъсканите с восък дъ­бови дъски на така наречения „сватбен апартамент“ комично скърцаха под стъпките им в тишината. Мла­дият мъж гордо и покровителствено следеше да не би някое тяхно действие или изражение да издава на­смешка. Нямаше да може да понесе скришом да му се подиграват. Но тези момчета, дошли от някое близ­ко село, си вършеха работата с приведени гърбове и непроницаемо изражение, държаха се плахо и когато поставяха разни неща на колосаната ленена покрив­ка, ръцете им трепереха. Те също бяха притеснени.



Това бе безславен период в историята на англий­ската кухня, но по онова време никой, освен посе­тителите от чужбина, не се тревожеше особено от подобни неща. Тържествената вечеря започна, както тогава често се практикуваше, с парче пъпеш, укра­сено с една-единствена захаросана черешка. Отвън в коридора, в сребърни блюда върху нагрявани на све­щи топли плочи чакаше ястието от отколе опечено говеждо на филийки в сгъстен брашняно-собствен сос, преварени зеленчуци и картофи със синкав от­тенък. Виното бе от Франция, въпреки че на етике­та, украсен със самотна лястовица в пикиращ полет, не се споменаваше за никакъв специфичен район. На Едуард въобще не му бе дошло наум да поръча чер­вено.



Очаквайки с нетърпение сервитьорите да излязат, той и Флорънс се извърнаха в столовете си, за да се насладят на гледката към обширната, обрасла с мъх морава, и по-нататък – стръмния, покрит с нацъфте­ли храсти и дървета бряг, който се спускаше до една водеща към плажа алея. От местата им се виждаше началото на стъпаловидна кална пътека, оградена от бурени с необикновени размери – изглеждаха като гигантски ревени и зелки с набъбнали, високи над шест фута стъбла, огъващи се под тежестта на тъм­ни, едрожилести листа. Градинската растителност бе избуяла и с пищността си създаваше усещането за чувствено, тропическо обкръжение, което се под­силваше от сивата, мека светлина и тънката мъглица, носеща се откъм морето, чието неспирно настъпващо и оттеглящо се движение се долавяше като приглу­шен тътен, следван от рязкото просъскване в ситните камъчета. Планът им бе след вечеря да обуят здра­ви обувки и да походят по чакълестия ръкав между морето и лагуната, известна с името Флийт, а ако не са довършили виното, да го вземат със себе си и да отпиват направо от бутилката като някакви скитници по пътищата.



Имаха толкова много планове – шеметни планове, камара от планове за неясното бъдеще пред себе си, също тъй пищно преплетени като лятната растител­ност на дорсетското крайбрежие и също тъй красиви. За това къде и как ще живеят, кои ще са най-близките им приятели, за неговата работа с баща й, за нейната музикална кариера, за това какво ще направят с па­рите, които баща й бе дал, как ще бъдат различни от другите – поне вътрешно. Все още беше времето – то щеше да приключи по-късно през същото това зна­менателно десетилетие, – когато се смяташе, че да си млад е неуместно, че е признак за социална обре­мененост, симптом на неясно срамно заболяване, за което венчилото е начало на лечение. Почти чужди един на друг, двамата бяха покорили в странно еди­нение нов връх от съществуването си и ликуваха от факта, че новият им правен и обществен статус обе­щава да ги изведе от безкрайно дългата им младост – Едуард и Флорънс бяха най-после свободни! Една от любимите им теми за разговор бе детството им – не толкова удоволствията, колкото мъглата от комични предразсъдъци, от която се бяха измъкнали, както и грешките и демодираните навици, които и досега не можеха да простят на родителите си.



От тези нови висоти можеха да гледат ясно на­пред, но не можеха да изразят противоречивите чувства, които ги мъчеха – и двамата поотделно се безпокояха от онзи момент след вечеря, когато но­вопридобитата им зрелост щеше да бъде подложе­на на изпитание, когато щяха да легнат в леглото с четирите колони и да се разкрият изцяло един пред друг. От повече от година Едуард живееше като хип­нотизиран от перспективата, че през нощта на даден юлски ден най-чувствителната част от тялото му ще се вмъкне, макар и за кратко, в една малка, нежна хралупка някъде дълбоко в тази усмихната, чаровна и невероятно умна жена. Притеснено се питаше може ли това да стане, без да изглежда абсурдно или раз­очароващо. Всъщност безпокойството му, дължащо се на някогашно злополучно преживяване, бе свър­зано с превъзбудата, с онова, което някой веднъж му бе описал като „да свършиш прекалено рано“. Този въпрос почти не излизаше от ума му, ала въпреки го­лемия му страх от провал, непреодолимото желание да изпита екстаза и да разреши проблема си, бе далеч по-голямо.



Тревогите на Флорънс бяха по-сериозни и на мо­менти, по време на пътуването от Оксфорд, тя почти набираше смелост, за да ги сподели. Но безпокой­ството й не се поддаваше на описание, а и самата тя не бе в състояние да го назове дори за себе си. Докато той чисто и просто изпитваше типичната за първата брачна нощ нервност, тя бе обзета от ужас до мозъка на костите си и изпитваше отвращение – непреодо­лимо, осезаемо като морска болест. През по-голямата част от месеците на радостна предсватбена подготов­ка успяваше да пренебрегне това петно, което помра­чаваше щастието й, но когато в нея се прокраднеше мисълта за по-голяма близост – предпочиташе този термин и никой друг, – стомахът й сухо се свиваше и някъде дълбоко в гърлото започваше да й се гади. В един модерен, напредничав наръчник, за който се смяташе, че с ободрителния си тон и множеството си удивителни знаци и номерирани илюстрации ще е полезен за младите съпруги, попадна на фрази и думи, от които едва не онемя: мукозна мембрана и онази зловеща и лъскава главичка. Други изрази ос­кърбяваха интелекта й, особено онези, които се от­насяха до „влизането“: не много преди той да е вля­зъл в нея или сега той най-после влиза в нея, или пък щастлива, малко след като е влязъл в нея... Беше ли длъжна в тази нощ да се превърне заради Едуард в някаква порта или в приемна, през която той да си преминава? Често се срещаше и друга дума, която ѝ навяваше единствено мисли за болка, за плът, разряз­вана с нож: проникване.



В моменти на оптимизъм се опитваше да си вну­ши, че просто страда от форма на повишена гнусли­вост, която неизбежно ще премине. Наистина, само мисълта за тестисите на Едуард, поклащащи се из­под налетия му с кръв пенис – още един ужасяващ термин, – караше горната й устна да се свива пре­зрително, а представата, че някой може да я опипва „отдолу“, дори и това да е някой, когото обича, бе не по-малко отблъскваща от, да кажем, хирургическа процедура в окото й. Но гнусливостта й не се раз­простираше над бебетата. Тях ги харесваше – бе се грижила няколко пъти за момченцата на братовчедка си и това я забавляваше. Смяташе, че ще й се нрави да е бременна от Едуард и поне на теория не изпитва­ше страх от раждането. Ако можеше някак да стане чудо и да зачене като Христовата майка!



Флорънс подозираше, че нещо в нея е дълбоко сбъркано, че винаги е била различна от другите и че моментът да бъде разобличена е настъпил. Мислеше си, че проблемът й се крие в нещо по-голямо, по-ос­новно от обикновеното физическо отвращение. Ця­лото й същество се бунтуваше срещу перспективата да омесва плътта си с друга плът. Готвеше се поку­шение над спокойствието й и изконното й щастие. Тя чисто и просто не желаеше някой да „влиза“ или „прониква“ в нея. Сексуалният контакт с Едуард не можеше да бъде следствие от чувствата й към него – той бе цената, която трябваше да заплати, за да ги изпитва.



Знаеше, че отдавна е трябвало да заговори за това – веднага след като той й предложи, много пре­ди посещението им при сърдечния викарий с топлия глас, преди вечерите със съответните им бъдещи ро­дители, преди да поканят гостите, да съставят спи­съка с подаръците и да го оставят в универсалния магазин, преди да наемат палатката за сватбата и фо­тографа и преди всички останали неотменими приго­товления. Но какво можеше да каже, с какви думи да си послужи, след като самата тя не бе в състояние да назове нещата с истинското им име пред самата себе си? Освен това тя обичаше Едуард – не с горещата, влажна страст, за която беше чела, а с топла, дълбока любов, понякога като дъщеря, понякога почти като майка. Обичаше да го гали, да чувства огромната му ръка около раменете си, да бъде целувана от него, въ­преки че й бе противно да усеща езика му в устата си, и му го бе показвала безмълвно. Смяташе го за оригинален и никога не бе срещала друг като него. Той винаги носеше в джоба на сакото си по някоя книжка с меки корици – обикновено историческа – в случай, че се наложеше да чака на някоя опашка или в чакалня. Отбелязваше си това, което четеше, с късо моливче. Всъщност бе единственият непушач, кого­то Флорънс познаваше. Чорапите му винаги бяха от два различни чифта. Имаше само една връзка – тясна, плетена, тъмносиня, която носеше почти през цялото време с бяла риза. Тя обожаваше любознателния му ум, лекия му провинциален акцент, огромната сила на ръцете му, непредвидимите смени на посоката в разговорите с него и отклоненията му, добрината му към нея и начина, по който погледът на меките му кафяви очи я караше да се чувства загърната в добро­желателен облак от любов. На двайсет и две годишна възраст Флорънс бе абсолютно убедена, че иска да живее до края на живота си с Едуард Мейхю. Може­ше ли да дръзне да рискува и да го изгуби?



Нямаше към кого да се обърне за съвет. Сестра й Рут бе твърде млада, а майка й, иначе забележителна като личност – твърде отдадена на заниманията си и твърде избухлива. Истинска старомодна интелек­туалка. Когато трябваше да разрешава някой личен въпрос, тя имаше склонност да възприема маниери­те на лектор пред аудитория, да си служи с все по-дълги и по-дълги думи и да препраща към книги, които смяташе, че всеки трябва да е чел. Понякога можеше да се отпусне и да се държи мило, но това ставаше много рядко и единствено след като темата биваше добре обезопасена и замаскирана по описа­ния начин, а и дори тогава не можеше да се разбере какъв е съветът, който дава. Флорънс разполагаше с няколко чудесни приятелки от училище и от музи­калната академия, с които пък имаше противополож­ния проблем – те обожаваха интимните разговори и с огромно удоволствие обсъждаха взаимно живота си. Всички се познаваха добре и умираха да се обаждат една на друга по телефона и да си разменят писма. Не можеше да им доверява тайните си, но не можеше и да ги съди, че правят това, понеже самата тя бе част от групата. Впрочем не би се доверила и на самата себе си. Бореше се с проблем, който не знаеше как да подхване, и единственото достъпно й знание се съ­държаше в наръчника с меката подвързия. На крещя­що червената му корица с бял пастел бяха несръчно изрисувани, сякаш от някое невинно дете, две усмих­нати фигурки с буболечести очи и тънки като кибри­тени клечки крайници, които се държаха за ръце.



Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *