Нов роман на Гришам – “Признанието” по книжарниците от 3 декември

|
На 3 декември (петък) излиза "Признанието" от Джон Гришам. В книгата Гришам атакува смъртното наказание и създава един шедьовър, изпълнен с напрежение и драматизъм. Преводът на романа е на Любомир Николов.
За сюжета: Невинен човек ще бъде екзекутиран за убийство. Само истинският извършител може да го спаси. И това е Травис Бойет. През 1998 г. в градчето Слоун, щата Тексас, той отвлича, изнасилва и удушава седемнайсетгодишната гимназистка Никол. Заравя я на отдалечено място и въпреки че трупът така и не е открит, за предполагаемото убийство е обвинен съученикът й Донте Дръм.
Минават девет години. Травис Бойет току-що е освободен от затвора в Канзас, където е лежал за друго престъпление. След четири дни в Тексас предстои екзекуцията на Донте. Травис страда от злокачествен мозъчен тумор и знае, че скоро ще умре. За пръв път в объркания си живот той взема правилното решение и прави признание пред един свещеник.
Но времето тече безмилостно. Дали ще стигне за поправяне на фаталната съдебна грешка? Може ли един убиец да убеди адвокати, съдии и политици, че на свой ред ще извършат престъпление?
 
"Най-блестящият роман на Джон Гришам!" Уошингтън Пост
 
"Признанието" се издава от ИК "Обсидиан", цена: 16 лв., 448 стр. Можете да го закупите с намаление от виртуална книжарница "Словото".
 
Прочетете откъс от романа:
Първа част
Престъплението
1
Пазачът в „Сейнт Марк“ тъкмо бе изчистил десетсантиметровия сняг от тротоарите, когато се появи човекът с бастуна. Слънцето бе изгряло, но вятърът виеше; температурата не мърдаше от нулата. Човекът беше облечен само с тънък работен гащеризон, стара лятна риза, нечии чужди туристически обувки и тънко яке, което нямаше никакъв шанс срещу студа. Но той не изглеждаше нито притеснен, нито забързан. Крачеше, накуцвайки, поприведен наляво, към бастуна. Бавно мина по тротоара край църквата и спря пред една странична врата с тъмночервен надпис „Управа“. Не почука, а вратата не беше заключена. Прекрачи вътре точно когато поредният порив на вятъра го блъсна в гърба.
Озова се в прашна, претъпкана с вехтории приемна, точно каквато можеше да се очаква в една стара църква. Табелката върху бюрото в средата обявяваше присъствието на Шарлот Джънгър, а самата Шарлот седеше точно зад името си.
– Добро утро – каза с усмивка тя.
– Добро утро – отвърна той. Помълча и накрая рече: – Навън е много студено.
– Студеничко е – съгласи се тя и му хвърли бърз изпитателен поглед. Човекът нямаше нито палто, нито шапка и ръкавици, което беше проблем.
– Предполагам, че вие сте мисис Джънгър – каза той, гледайки табелката.
– Не, тя отсъства днес. Болна е от грип. Аз съм Дейна Шрьодер, съпругата на свещеника, просто я замествам. С какво можем да ви помогнем?
В приемната имаше един свободен стол и човекът го погледна с надежда.
– Може ли?
– Разбира се – каза тя.
Той седна внимателно, сякаш трябваше да обмисля всяко движение.
– Тук ли е свещеникът? – попита и погледна голямата затворена врата отляво.
– Да, но при него има хора. С какво можем да ви помогнем?
Беше дребничка, с хубав бюст под изопнатия пуловер. Бюрото я закриваше от кръста надолу. Той винаги бе предпочитал дребните жени. Симпатично лице, големи сини очи, високи скули, приятно и мило момиче – идеална съпруга за свещеник.
Много отдавна не беше докосвал жена.
– Трябва да се срещна с отец Шрьодер – каза той и умолително прилепи длани. – Вчера бях в църквата, слушах проповедта му и... се нуждая от напътствие.
– Днес е твърде зает – каза тя с усмивка. Имаше прекрасни зъби.
– Нещата са много спешни – настоя той.
Дейна бе живяла с Кийт Шрьодер достатъчно дълго, за да знае, че никой не бива да бъде отпращан от неговата приемна, независимо дали има уговорена среща, или не. Освен това беше студено понеделнишко утро, а Кийт всъщност нямаше чак толкова много работа. Няколко телефонни разговора, една среща с двама млади, които се канеха да отменят венчавката си (в момента бяха при него) и после обичайните посещения в болниците. Тя огледа бюрото, откри простичкия въпросник, който търсеше, и каза:
– Добре, ще запиша някои основни данни и ще видим какво можем да направим.
Химикалката вече беше в ръката ѝ.
– Благодаря – каза той и се поклони леко.
– Име?
– Травис Бойет. – По навик той продиктува името си буква по буква. – Роден на десети октомври шейсет и трета година в Джоплин, Мисури. На четирийсет и четири години. Разведен, без деца. Без адрес. Без месторабота. Без перспективи.
Дейна попиваше всичко това, докато химикалката й трескаво търсеше съответните квадратчета за запълване. Отговорите му повдигаха много повече въпроси, отколкото бе предвидено да поеме малкият формуляр.
– Добре, относно адреса – каза тя, продължавайки да
пише. – Къде живеете сега?
– Сега принадлежа на Канзаското управление на затворите. Зачислен съм към временен дом за адаптация на Седемнайсета улица, на няколко преки от тук. В момента тече изпитателният ми срок, или „реинтеграцията“, както обичат да казват. Няколко месеца в дома тук, в Топика, после съм волна птица – предсрочно освободен.
Химикалката спря, но Дейна продължи да я гледа. Изведнъж бе загубила интерес. Не й се искаше да разпитва повече. Но след като бе започнала, се чувстваше длъжна да продължи. Какво друго можеха да правят, докато дойде свещеникът?
– Искате ли кафе? – попита тя, сигурна, че въпросът е безобиден.
Мълчанието се проточи, сякаш човекът не можеше да вземе решение.
– Да, благодаря. Черно, с малко захар.
Дейна изтича навън да донесе кафе. Той се загледа след нея, отбелязвайки всяка подробност: заобленото дупе под всекидневните панталони, стройните крака, атлетичните рамене, дори косата, вързана на опашка. Метър и петдесет и осем, може би метър и шейсет, не повече от петдесет килограма.
Тя се позабави, а когато се върна, Травис Бойет седеше точно където го бе оставила, с все тъй събрани върху коленете ръце; пръстите на дясната ръка лекичко потупваха тези на лявата. Черният бастун лежеше на бедрата му, а унесеният му поглед се взираше невиждащо в отсрещната стена. Главата му беше гладко избръсната, дребна, идеално кръгла и лъскава и докато му подаваше чашата кафе, на Дейна й хрумна нелепият въпрос дали е оплешивял рано, или предпочита скинарската външност. По лявата страна на шията му пълзеше зловеща татуировка.
Той пое кафето и благодари. Тя се върна на мястото си и бюрото отново ги раздели.
– Лутеран ли сте? – попита тя, хващайки пак химикалката.
– Не бих казал. Всъщност не съм никакъв. Никога не съм имал потребност от църква.
– Но вчера дойдохте тук. Защо?
Бойет държеше чашата с две ръце пред брадичката си като мишка, гризяща парченце сухар. Щом простичкият въпрос за кафето го затрудни за цели десет секунди, то въпросът за църковното посещение можеше да отнеме цял час. Той отпи, облиза устни и накрая попита:
– Според вас след колко време ще мога да се видя със свещеника?
Дано да е час по-скоро, помисли си Дейна. Нямаше търпение да го прехвърли на съпруга си. Погледна стенния часовник и отговори:
– Вече всеки момент.
– Ще може ли просто да поседим и да изчакаме мълчаливо? – попита той с подчертана любезност.
Дейна схвана намека, че не желае да бъде разпитван, и веднага реши, че идеята да помълчат не е лоша. После любопитството й надделя.
– Само един последен въпрос. – Тя погледна формуляра, сякаш този последен въпрос наистина беше там. – Колко време бяхте в затвора?
– Половината си живот – отговори Бойет без колебание, като че ли го питаха за това по пет пъти на ден.
Дейна записа нещо, после клавиатурата изведнъж привлече вниманието й. Тя бързо затрака, сякаш се бе сетила за някаква неотложна задача. Съобщението й по електронната поща до Кийт гласеше: „Дошъл е осъден престъпник, който казва, че трябва да разговаря с теб. Не иска да си тръгне, преди да те види. Изглежда безобиден. Пие кафе. Приключвай по-бързо.“
След пет минути вратата на пастора се отвори и отвътре изскочи млада жена. Тя бършеше очи. Последва я бившият годеник, който някак успяваше да се усмихва и мръщи едновременно. И двамата не казаха нито дума на Дейна. И двамата не забелязаха Травис Бойет. Просто изчезнаха.
Когато вратата се затръшна, Дейна каза на Бойет:
– Само минутка.
И изтича в кабинета на съпруга си да го инструктира набързо.
Отец Кийт Шрьодер беше трийсет и пет годишен, щастливо женен за Дейна вече десет години, баща на три породени момчета – разликата между първото и най-малкото беше двайсет месеца. От две години беше главен свещеник на „Сейнт Марк“; преди това бе служил в една църква в Канзас Сити. Баща му се пенсионира като лутерански свещеник и Кийт никога не бе мечтал за друга професия. Той израсна в малко градче близо до Сейнт Луис, завърши образованието си в местни училища и така и не напусна Средния запад, ако не се брояха една ученическа екскурзия до Ню Йорк и меденият месец във Флорида. В общи линии паството го приемаше добре, макар понякога да възникваха спорове. Най-острият сблъсък дойде по време на виелиците през миналата зима, когато той отвори убежище за бездомни в мазето на църквата. След като снегът се стопи, някои от бездомниците не проявиха желание да си тръгнат. Кметството издаде акт за неразрешена дейност и във вестника излязоха малко притеснителни статии.
Темата на проповедта му от предишния ден беше за прошката – Божията безкрайна и всеобхватна власт да опрости греховете ни, независимо колко противни могат да бъдат. Греховете на Травис Бойет бяха гнусни, невероятни, ужасни. Престъпленията му срещу човечеството със сигурност щяха да го обрекат на смърт и вечни страдания.
В този миг от своя жалък живот Травис бе убеден, че за него не може да има прошка. Но изпитваше любопитство.
– При нас са идвали няколко души от дома за адаптация – каза Кийт. – Дори съм провеждал служби там.
Двамата седяха в един ъгъл на кабинета му, настрани от бюрото – просто двама нови приятели, седнали да си побъбрят на изторбени брезентови столове. Във фалшивата камина до тях горяха фалшиви цепеници.
– Мястото си го бива – каза Бойет. – Къде-къде по-добро от затвора е.
Той беше слабоват и с бледата кожа на човек, който рядко е виждал слънце. Костеливите му колене се докосваха и черният бастун лежеше върху тях.
Кийт държеше чаша горещ чай.
– В кой затвор бяхте?
– На разни места. Последните шест години в затвора в Лансинг.
– И за какво бяхте осъден? – попита Кийт.
Искаше да узнае повече за престъпленията, за да опознае и самия човек. Насилие? Наркотици? Вероятно. Но можеше да става дума за злоупотреби или данъчни измами. Със сигурност не изглеждаше способен да нарани някого.
– За много лоши неща, пасторе. Не ги помня всичките.
Бойет избягваше да го поглежда в очите. Килимът сякаш привличаше цялото му внимание. Кийт отпиваше от чая, гледаше внимателно посетителя и изведнъж забеляза тика. На всеки няколко секунди главата му леко се килваше наляво. Напомняше бързо кимване, следвано от по-рязко връщане към нормалното положение.
След кратък период на пълно мълчание Кийт каза:
– За какво искаш да поговорим, Травис?
– Имам мозъчен тумор, пасторе. Злокачествен, смъртоносен, неизлечим. Ако имах пари, можех да се боря – лъчетерапия, химиотерапия, обичайните начини, които, току-виж, ми дали десетина месеца, дори година. Но става дума за глиобластом четвърта степен, а това значи, че съм мъртъв. Половин година, цяла година, всъщност няма значение. След няколко месеца си отивам.
Сякаш за да потвърди думите му, туморът се обади. Бойет направи гримаса, приведе се напред и започна да разтрива слепоочията си. Дишаше тежко и мъчително и цялото му тяло се сгърчи от болка.
– Много съжалявам – каза Кийт, осъзнавайки колко нелепо звучат думите му.
– Проклети главоболия – промърмори Бойет, все още с плътно затворени очи.
Няколко минути той продължи да се бори с болката и двамата мълчаха. Кийт гледаше безпомощно и хапеше език, за да не изтърси някоя глупост, например: „Да ти дам ли тайленол?“ После болката поотмина и Бойет се отпусна.
– Извинявайте – каза той.
– Кога го откриха? – попита Кийт.
– Не знам. Преди месец. Главоболията започнаха в затвора в Лансинг още през лятото. Представяте си какво е здравното обслужване там, тъй че не получих помощ. След като бях освободен и изпратен тук, ме отведоха в болница „Сейнт Франсис“, направиха ми изследвания, минах на скенер и откриха в главата ми цяло яйце, точно между ушите, твърде надълбоко за операция.
Той въздъхна тежко и за пръв път успя да се усмихне. Горе отляво му липсваше зъб и дупката биеше на очи. Кийт подозираше, че и зъболечението в затворите не е на ниво.
– Вероятно и друг път сте срещали хора като мен – продължи Бойет. – Хора на прага на смъртта.
– От време на време. Това е част от професията.
– И предполагам, че тези хора почват много сериозно да размишляват за Бог, рая, ада и тъй нататък.
– Да, имаш право. Такъв е човекът. Застанем ли пред собствената си смъртност, тогава се замисляме за отвъдното. А ти, Травис? Вярваш ли в Бог?
– Понякога да, понякога не. Но дори когато вярвам, си оставам скептично настроен. На вас ви е лесно да вярвате в Бог, защото сте имали лек живот. С мен е друга работа.
– Искаш ли да ми разкажеш?
– Честно казано, не.
– Тогава защо си тук, Травис?
Тикът.Когато главата на Бойет пак се успокои, очите му
обходиха цялата стая, после се впиха в очите на пастора. Дълго се гледаха, без да мигат. Накрая Бойет проговори:
– Пасторе, вършил съм лоши неща. Наранявах невинни хора. Не съм сигурен, че искам да отнеса всичко в гроба.
Това вече е нещо, помисли си Кийт. Товарът на непризнатия грях. Срамът на погребаната вина.
– Ще е от полза, ако ми разкажеш за тези лоши неща. Изповедта е най-доброто начало.
– И всичко остава в тайна, нали?
– В повечето случаи да, но има и изключения.
– Какви изключения?
– Ако ми се довериш и сметна, че представляваш заплаха за себе си или за някой друг, тогава тайната отпада. Мога да предприема разумни стъпки, за да предпазя теб или другия човек. Иначе казано, мога да потърся помощ.
– Звучи ми сложно.
– Всъщност не е.
– Вижте, пасторе. Вършил съм разни ужасни неща, но едно от тях ме тормози от години. Трябва да поговоря с някого, а нямам къде другаде да отида. Ако ви разкажа за едно страшно престъпление, което извърших преди години, ще кажете ли на някого?
Дейна бързо влезе в уебсайта на Канзаското управление на затворите и след секунди се потопи в окаяния живот на Травис Дейл Бойет. Осъден през 2000 г. на десет години затвор за изнасилване. Понастоящем изтърпява наказание.
– Понастоящем е в кабинета на мъжа ми – промърмори тя, продължавайки да трака по клавиатурата.
Осъден през 1991 г. на дванайсет години затвор за тежко изнасилване и телесни повреди в Оклахома. Предсрочно освободен през 1998 г.
Осъден през 1987 г. на осем години затвор за побой и опит за изнасилване в Мисури. Предсрочно освободен през 1990 г.
Осъден през 1979 г. на двайсет години затвор за изнасилване и телесни повреди в Арканзас. Предсрочно освободен през 1985 г.
Бойет беше изнасилвач, регистриран в Канзас, Мисури, Арканзас и Оклахома.
– Чудовище – прошепна тя.
Снимката от досието показваше много по-пълен и по-млад мъж с оредяваща черна коса. Дейна набързо обобщи данните и прати имейл на Кийт. Не се тревожеше за безопасността на съпруга си, но искаше този изрод да напусне църквата.
След половин час измъчен разговор без особен напредък Кийт започна да се изморява от срещата. Бойет не проявяваше интерес към Бога, а тъй като се занимаваше главно с Божиите дела, Кийт не виждаше с какво може да му помогне. Не беше неврохирург. Не предлагаше работни места.
Звук на старомодна камбанка обяви, че в пощата му е пристигнало съобщение. Два удара означаваха вест от когото и да било. Но трикратният звън бе знак за известие от приемната. Той се престори, че не обръща внимание, и любезно попита:
– А защо ходиш с бастун?
– Затворът е сурово място – отговори Бойет. – Много се биех и накрая си изпатих. Черепна травма. Сигурно тя ми докара тумора.
Това му се стори забавно и той се разсмя на собствената си шега.
Кийт се подсмихна от учтивост, после стана, пристъпи към бюрото и каза:
– Е, нека ти дам визитката си. Не се притеснявай да звъниш по което и да е време. Винаги ще бъдеш добре дошъл тук, Травис.
Кийт взе визитката от бюрото и погледна монитора. Четири, точно така, четири присъди, всичките за изнасилване. Той мина зад бюрото, подаде картичката на Травис и седна.
– В затвора е особено тежко за изнасилвачите, нали, Травис? – попита Кийт.
Преселваш се в нов град – длъжен си да изтичаш в участъка или съда и да се регистрираш като сексуален престъпник. След двайсет години подобна рутина вече автоматично смяташ, че всички знаят. Всички те държат под око. Бойет не изглеждаше изненадан.
– Много тежко – съгласи се той. – Вече не помня колко пъти са ме нападали.
– Виж, Травис, не горя от желание да обсъждаме тази тема. Имам уговорени срещи. Ако искаш пак да ме посетиш, чудесно, просто се обади. И ще се радвам да те видя на църковната служба тази неделя.
Кийт нямаше представа дали говори от сърце, но думите прозвучаха искрено.
Бойет измъкна от джоба на якето сгънат лист хартия.
– Чували ли сте някога за случая „Донте Дръм“? – попита той, докато подаваше листа на Кийт.
– Не.
– Чернокож хлапак от малко градче в Източен Тексас, осъден за убийство през деветдесет и девета година. Признал, че е убил бяло момиче, мажоретка от гимназията. Трупът не е открит.
Кийт разгъна листа. Беше фотокопие от кратка статия, отпечатана във вчерашния неделен брой на местния вестник. Кийт я прочете набързо и се вгледа в полицейската снимка на Донте Дръм. В историята нямаше нищо особено. Поредната екзекуция в Тексас на поредния обвиняем, сега твърдящ, че е невинен.
Кийт вдигна очи.
– Екзекуцията е насрочена за четвъртък.
– Ще ви кажа нещо, пасторе. Сбъркали са човека. Онова хлапе няма нищо общо с убийството.
– Откъде знаеш?
– Няма улики. Нито една. Ченгетата решили, че е той, пребили го да си признае и сега ще го убият. Това не е редно, пасторе. Не е.
– Откъде знаеш толкова много?
Бойет се приведе напред, сякаш се готвеше да прошепне нещо, което не е изричал никога досега. Пулсът на Кийт се ускоряваше с всяка секунда. Ала не прозвуча нито дума. В настаналото безкрайно мълчание двамата мъже се гледаха втренчено.
– Тук пише, че тялото не е намерено – каза Кийт. Трябваше да го накара да проговори.
– Точно така. Скалъпили са безумна история как хлапакът сграбчил онова момиче, изнасилил го, после го удушил и хвърлил тялото в Ред Ривър от моста. Пълна измислица.
– Значи ти знаеш къде е тялото?
Бойет вирна глава и скръсти ръце на гърдите си. Кимна. Не, беше тикът. После още един. Явно напрежението ги предизвикваше.
– Ти ли я уби, Травис? – попита Кийт и сам се смая на своя въпрос.
Само преди пет минути съставяше мислено списък на всички енориаши, които трябваше да посети в болниците. Мислеше си как по-деликатно да пропъди Травис от църквата. А сега говореха за убийство и скрит труп.
– Не знам какво да правя – каза Бойет, докато го връхлиташе нова вълна от болка. Той се прегъна, сякаш готов да повърне, после стисна главата си с две ръце. – Умирам, разбирате ли? След няколко месеца ще съм мъртъв. Защо да умира и онзи хлапак? Той не е направил нищо.
Очите му бяха влажни, лицето му се кривеше.
Кийт го гледаше как трепери. Подаде му хартиена кърпичка и го изчака да избърше лицето си.
– Туморът расте – каза Бойет. – С всеки ден натискът
върху мозъка нараства.
– Имаш ли лекарства?
– Дадоха ми някакви. Не помагат. Трябва да си вървя.
– Мисля, че не сме свършили.
– Напротив, свършихме.
– Къде е трупът, Травис?
– Не ви трябва да знаете.
– Трябва. Може би ще успеем да спрем екзекуцията.
Бойет се разсмя.
– Сериозно? В Тексас? Изобщо не се надявайте. – Той бавно се изправи и почука с бастуна по килима. – Благодаря, пасторе.
Кийт не стана. Само проследи с поглед как Травис бързо тътри крака към изхода.
Дейна гледаше вратата, без да се усмихва. Когато Бойет каза „благодаря“, тя намери сили за едно измъчено „довиждане“. После той отново излезе навън без палто и ръкавици, но Дейна не даваше пет пари за него.
Съпругът ѝ не беше помръднал. Все още седеше безсилен, зашеметен, вперил невиждащ поглед в стената, и стискаше копието от статията.
– Добре ли си? – попита Дейна.
Кийт й подаде статията.
– Нещо не схващам – каза тя, след като я прочете.
– Травис Бойет знае къде е заровен трупът. Знае, защото той я е убил.
– Призна ли го?
– Почти. Казва, че има неизлечим мозъчен тумор и ще умре след няколко месеца. Казва, че Донте Дръм няма нищо общо с убийството. Намекна съвсем недвусмислено, че знае къде е трупът.
Дейна се свлече на канапето и потъна сред възглавничките.
– И ти му вярваш?
– Той е изпечен престъпник, Дейна. Непоправим. По-скоро ще излъже, отколкото да каже истината. Не може да се вярва на нито една негова дума.
– Но вярваш ли му?
– Мисля, че да.
– Как така му вярваш? Защо?
– Той страда,Дейна. И не само от тумора. Знае нещо за убийството и трупа. Знае много и искрено се тревожи от факта, че предстои да бъде екзекутиран невинен младеж.
Като човек, който през повечето време изслушваше чуждите деликатни проблеми и предлагаше съвет и опора, Кийт бе разсъдлив и проницателен. Рядко грешеше. Дейна много по-бързо правеше изводи, много по-често съдеше и критикуваше – и обикновено грешеше.
– И какво мислиш, пасторе? – попита тя.
– Нека отделим следващия час само за проучване. Да проверим няколко неща. Наистина ли е предсрочно освободен? Ако да, кой е неговият надзорник? Лекуват ли го в „Сейнт Франсис“? Има ли мозъчен тумор? Ако да, смъртоносен ли е?
 

По материали на "Обсидиан"



Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *