Нов роман от Джулиан Барнс, прочетете откъс

|
ОТ днес по книжарниците може да се намери "Предчувствие за край", книгата, която донесе на Джулиан Барнс (авторът на „Папагалът на Флобер”, „История на света в 10 1/2 глави”, „Артър и Джордж”, „Няма нищо страшно” и „Пулс”) престижната награда "Букър". Това е роман за изменчивостта и ненадеждността на паметта и разкаянието, за остаряването и осъзнаването колко малко познаваме самите себе си.

Тони Уебстър и Ейдриан Фин стават неразделни приятели в училище. Зажаднели за секс и книги, те си споделят шеги, емоции, слухове и остроумия. Може би Ейдриан е малко по-сериозен и по-интелигентен от съучениците си, но никой от тях не подозира, че скоро той ще сложи край на живота си. Както и че самите те ще се постараят да го забравят.
Сега Тони е пенсионер с прилична кариера зад гърба си, с един брак и един кротък развод. Никога не е наранявал никого. Но паметта не е безпогрешна. Тя винаги може да поднесе изненади, както ще докаже едно писмо за наследство. Неочакваното завещание подтиква Тони да се разрови в спомените за младостта си и да осъзнае колко ненадеждни са те.

„Предчувствие за край” е историята на един човек, който иска да се помири с миналото си. Изящен и мъдър роман за времето и паметта и как те се променят взаимно. Превод: Любомир Николов, цена: 12 лв., издателство: "Обсидиан", страници: 168
 
Откъс от романа
ПЪРВА ЧАСТ

Спомням си без точно определен ред:
– лъскава китка откъм вътрешната страна;
– пара над мокра мивка, в която някой със смях хвърля горещ тиган;
– капки сперма, кръжащи в малкия водовъртеж над канала, преди да полетят надолу по цялата дължина на високата къща;
– река, устремена нелепо срещу течението, докато лъчите на половин дузина фенерчета озаряват вълните ѝ;
– друга река, широка и сива, посоката на чието течение не е ясна, защото повърхността ѝ кипи под буйния вятър;
– отдавна изстинала вана зад заключена врата.
Последното всъщност не съм го видял, но в крайна сметка онова, което си спомняш, невинаги е същото като преживяното.
Ние живеем във времето – то ни обгръща и моделира, – но никога не съм смятал, че го разбирам много добре. И не говоря за теориите как се извивало и поемало в обратна посока или можело да съществува някъде другаде в паралелни варианти. Не, имам предвид обикновеното, всекидневното време, за което стенните и ръчните часовници ни уверяват, че тече равномерно: тик-так, цък-цък. И все пак дори най-дребната наслада или болка ни разкрива неговата еластичност. Някои усещания го ускоряват, други го правят по-бавно; понякога то сякаш се губи... и така, до онази крайна точка, когато наистина изчезва безвъзвратно.
Училищните години не ме вълнуват особено и не изпитвам носталгия по тях. Но всичко започна в училище, затова трябва да се върна за кратко към няколко инцидента, превърнали се в център на разговорите ни, а после в приблизителни спомени, които времето деформира още повече и затвърди в този им вид. Ако вече не мога да бъда сигурен в истинските събития, мога поне да остана верен на впечатленията, оставени от онези факти. Само това ми е по силите.
Ние бяхме трима, а той се присъедини към нас доста по-късно. Не очаквахме бройката ни да нарасне – бяхме се сближили отдавна и вече започвахме да си представяме освобождаването от училище и навлизането в живота. Той се казваше Ейдриан Фин – високо плахо момче, което отначало гледаше само в земята и не споделяше мислите си. През първите ден-два почти не го забелязвахме – в нашето училище нямаше приветствени церемонии, нито обратното, превантивни наказателни акции. Просто регистрирахме присъствието му и изчаквахме.
Учителите проявиха малко по-голям интерес към Ейдриан. Те трябваше да изяснят неговата интелигентност и чувството му за дисциплина, да преценят как му е преподавано досега и дали може да се окаже подходящ „обект за обучение“. През третото утро на онзи есенен срок имахме час по история при Стария Джо Хънт, суховат добродушен учител със строг официален костюм, чиято система за контрол се състоеше в това да поддържа скуката на достатъчно, но не прекомерно ниво.
– И тъй, навярно си спомняте, че ви помолих да прочетете предварително за Хенри Осми. – Колин, Алекс и аз се спогледахме с надеждата, че въпросът няма да бъде метнат като рибарска кукичка, за да се забие в главата на някого от нас. – Кой би желал да предложи характеристика на онази епоха? – Всички зяпахме настрани и той сам отговори на въпроса си: – Е, може би Маршал. Как бихте описали времето на Хенри Осми?
Облекчението ни бе по-силно от любопитството, защото Маршал беше предпазлив празноглавец, лишен от изобретателността на истинското невежество.
Той потърси евентуалните скрити усложнения във въпроса, преди най-сетне да налучка отговор.
– Имало е безредици, сър.
Изблик на сподавено хихикане. Самият Хънт почти се усмихна.
– Ще бъдете ли така добър да навлезете в подробности?
Маршал бавно кимна, позамисли се и реши, че не е време за предпазливост.
– Бих казал, че е имало големи безредици, сър.
– В такъв случай да се обърнем към Фин. Запознат ли сте с този период?
Новакът седеше пред мен, малко по-наляво. Не бе проявил видима реакция спрямо глупостите на Маршал.
– За жалост, не много добре, сър. Но има една философска школа, според която всичко, което може да се каже за всяко историческо събитие – например дори за избухването на Първата световна война, – е, че „нещо се е случило“.
– Тъй ли? Е, подобен възглед би ме оставил без работа, нали?
След задружния подмазвачески смях Стария Джо Хънт ни прости липсата на усърдие през почивните дни и се зае да разказва за кървавия сатрап многоженец.
През следващото междучасие потърсих Фин.
– Аз съм Тони Уебстър. – Фин ме изгледа предпазливо. – Страхотен лаф пусна на Хънт. – Той сякаш не схвана за какво намеквам. – Че нещо се е случило.
– О, да. Бях малко разочарован, че не пое предизвикателството.
Не това очаквах да чуя.
Още една подробност, която си спомням: като символ на нашата връзка ние тримата носехме часовниците си с циферблата откъм вътрешната страна на китката. Разбира се, това беше превземка, или може би нещо повече. Така чувствахме времето като нещо лично, дори потайно. Очаквахме Ейдриан да забележи жеста и да последва примера ни; но той не го направи.
По-късно през онзи ден – или може би някой друг ден – имахме два часа английски при Фил Диксън, млад учител, току-що завършил Кеймбридж. Той обичаше да използва съвременни текстове и да ни хвърля внезапни предизвикателства. „Раждане, съвкупление и смърт“ – според Томас Елиът това изчерпва всичко.
Някакви коментари? Веднъж сравни един шекспиров герой с Кърк Дъглас във филма „Спартак“. И помня как докато обсъждахме поезията на Тед Хюз, той педантично приведе глава настрани и промърмори: „Разбира се, всички се чудим какво ли ще стане, когато изчерпи всички животни.“ Понякога ни наричаше „господа“. Естествено, всички го обожавахме.
През онзи следобед той раздаде едно стихотворение без заглавие, дата и име на автора, даде ни десет минути да се запознаем с него, после попита за впечатленията ни.
– Да започнем ли с вас, Фин? Кажете с простички думи, за какво е това стихотворение според вас?
Ейдриан вдигна очи от чина си.
– За Ерос и Танатос, сър.
– Хммм. Продължавайте.
– За секса и смъртта – продължи Фин, сякаш допускаше, че не само тъпаците от задните чинове не разбират гръцки. – Или за любовта и смъртта, ако предпочитате. Във всеки случай за еротичния принцип, влизащ в конфликт с принципа на смъртта. И какво следва от този конфликт, сър.
Навярно изглеждах по-впечатлен, отколкото Диксън смяташе за допустимо.
– Уебстър, просветлете ни по-нататък.
– Аз просто си мислех, че е стихотворение за сова в хамбар, сър.
Това бе една от разликите между нас тримата и новия ни приятел. По принцип ние се будалкахме с всичко, освен когато решавахме да бъдем сериозни. По принцип той приемаше всичко насериозно, освен когато решаваше да се будалка. Трябваше ни известно време, за да го проумеем.
* * *
Ейдриан си позволи да бъде погълнат от нашата група, без да признае, че го е търсил. Може и да не го бе търсил. Освен това не промени възгледите си, за да съвпаднат с нашите. На утринната молитва го чувахме как се присъединява към отговорите, докато аз и Алекс само мърдахме устни, а Колин предпочиташе ентусиазирания и подигравателен псевдонабожен рев. Тримата смятахме училищния спорт за таен фашистки план, целящ да потисне сексуалните ни стремежи; Ейдриан се включи в отборите по фехтовка и висок скок. Ние бяхме предизвикателно безразлични към музиката; той пристигна в училище с кларнета си. Когато Колин хулеше семейството, аз се подигравах с политическата система, а Алекс изказваше философски възражения против реалността, каквато я възприемаме, Ейдриан си мълчеше – поне отначало. Той създаваше впечатлението, че вярва в разни неща. Ние също – просто искахме да вярваме в наши си неща, а не в такива, които някой е избрал вместо нас. Оттам идваше и онова наше чувство, което смятахме за пречистващ скептицизъм.
Училището се намираше в центъра на Лондон и всеки ден пътувахме към него от своите квартали, преминавайки от една система на контрол към друга. По онова време нещата бяха по-прости: по-малко пари, никакви електронни устройства, тиранията на модата едва се зараждаше, а момичета нямахме. Нямаше какво да ни отклонява от човешкия и синовен дълг да учим, да изкараме изпитите, да използваме наученото, за да си намерим работа и после да заживеем спокойно, ала далеч по-пълноценно от родителите ни, които щяха да одобрят това, но тайничко да го сравняват със своя досегашен живот – по-простичък и следователно по-добър. Разбира се, не споменавахме нищо подобно – кроткият социален дарвинизъм на английската средна класа винаги остава недоизказан.
– Шибани копелета са тия родители – оплака се Колин веднъж в понеделник през обедната почивка. – Докато си малък, ги мислиш за свестни, после осъзнаваш, че са просто като...
– Хенри Осми, Кол? – подсказа Ейдриан.
Вече започвахме да привикваме с чувството му за ирония; а също и с факта, че понякога можеше да бъде насочено срещу нас. Когато ни подкачаше или призоваваше да бъдем сериозни, той ме наричаше Антъни; Алекс ставаше Алегзандър, а Колин, тъй като нямаше как да се удължи, биваше съкратен до Кол.
– Не бих възразил баща ми да има половин дузина жени.
– И да е невероятно богат.
– И Холбайн да му рисува портрети.
– И да каже на папата да го духа.
– Има ли някаква конкретна причина да ги обявиш за шибани копелета? – обърна се Алекс към Колин.
– Исках да отидем на лунапарк. Те казаха, че през почивните дни трябвало да се занимават с градината.
Така си е – шибани копелета. Освен за Ейдриан, който слушаше нашите жалби, но рядко се включваше в общия хор. И все пак ни се струваше, че има далеч повече основания от нас. Майка му беше избягала преди години, зарязвайки таткото да се грижи за Ейдриан и сестра му. Това бе много преди да се появи терминът „самотен родител“; по онова време казваха „разбито семейство“ и Ейдриан беше единственият ни познат с такава съдба. Това би трябвало да го зареди докрай с ярост срещу битието, но, кой знае защо, не забелязвахме нищо подобно; той казваше, че обича майка си и уважава баща си. Тримата обсъдихме насаме случая и стигнахме до теорията, че ключът към щастливия семеен живот е да няма семейство – или поне роднините да не живеят заедно. След този анализ почнахме още повече да завиждаме на Ейдриан.
През онези дни си представяхме, че сме затворени в някаква кошара и чакаме да ни пуснат в живота. А когато дойде този момент, личният ни живот и самото време ще препуснат стремглаво напред. Откъде можехме да знаем, че животът ни, така или иначе, е започнал, че някои предимства вече са спечелени, някои щети причинени? Освен това освобождаването щеше да бъде само прехвърляне в по-голяма кошара, чиито граници отначало нямаше да различаваме.
Междувременно бяхме зажаднели за книги и секс, за подвизи и анархия. Всички политически и социални системи ни се струваха прогнили и отказвахме дори да мислим за алтернатива на хедонистичния хаос. Ейдриан обаче ни подтикваше да повярваме в човешката мисъл и нейната приложимост спрямо живота, в идеята, че принципите трябва да ръководят действията. По-рано смятахме Алекс за философа в компанията ни. Той беше чел книги, каквито ние двамата не бяхме докосвали, и можеше например внезапно да заяви: „Тъй като не сме в състояние да говорим, следователно трябва да запазим мълчание.“ Аз и Колин за кратко се замисляхме над идеята, после се ухилвахме и продължавахме да говорим. Но появата на Ейдриан измести Алекс от тази позиция – или по-скоро ни предложи избор на нов философ. Ако Алекс бе чел Ръсел и Витгенщайн, то Ейдриан бе чел Камю и Ницше. Аз бях чел Джордж Оруел и Олдъс Хъксли; Колин бе чел Бодлер и Достоевски.
Това е само набързо нахвърляна карикатура. Да, разбира се, бяхме претенциозни – за какво друго е младостта? Използвахме термини като Weltanschauung и Sturm und Drang, с удоволствие заявявахме: „Това е философски очевидно“, и взаимно се уверявахме, че главното задължение на въображението е да надхвърля всички граници. Родителите ни имаха други възгледи – виждаха децата си като невинни души, внезапно подложени на вредно влияние. Затова майката на Колин ме наричаше негов „черен ангел“; баща ми обвини Алекс, когато ме завари да чета Комунистическия манифест; родителите на Алекс викнаха срещу Колин, когато го спипаха да чете вулгарна американска кримка. И тъй нататък. Същото бе и със секса. Родителите ни мислеха, че можем взаимно да се покварим и да станем онова, от което се бояха най-много: непоправими онанисти, чаровни хомосексуалисти или безнадеждно пропаднали развратници. Заради нас се бояха от близостта на юношеската дружба, от хищническото поведение на непознати във влака или от изкушенията на неподходящи момичета. Невероятно бе до каква степен страховете им надхвърляха нашия скромен опит.
Един следобед Стария Джо Хънт сякаш реши да поеме някогашното предизвикателство на Ейдриан и ни помоли да обсъдим причините за Първата световна война – по-специално отговорността на убиеца на ерцхерцог Франц Фердинанд за започването на цялата бъркотия. По онова време почти всички бяхме абсолютисти. Харесвахме Да и Не, Възхвала и Упрек, Вина и Невинност – или в случая с Маршал, Безредици и Големи безредици. Харесвахме, когато играта завършваше с победа и загуба, а не с реми. Затова според някои сръбският стрелец, чието име отдавна е изчезнало от паметта ми, носеше стопроцентова лична отговорност – извадим ли го от уравнението, войната е нямало да се случи. Други предпочитаха стопроцентовата отговорност на историческите сили, тласнали враждуващите нации по пътя на неизбежен сблъсък: „Европа е била буре с барут, чакащо да избухне“ и тъй нататък.
По-буйните анархисти като Колин твърдяха, че всичко се свеждало до случайността, че светът съществувал в състояние на вечен хаос и само някакъв първобитен разказвачески инстинкт, наследен несъмнено от религията, налагал впоследствие смисъл върху онова, което е можело да се случи или не.
Хънт прие с кратко кимване опита на Колин да подкопае всичко, сякаш мрачното недоверие бе естествен страничен продукт на юношеството – нещо, отминаващо с възрастта. Учителите и родителите обичаха да ни напомнят по най-дразнещ начин, че и те някога са били млади, тъй че могат да говорят от опит. Това е само преходен период, твърдяха те. Ще го преодолеете; животът ще ви научи на реалност и реализъм. Но по онова време отказвахме да приемем, че те някога са били като нас, и знаехме, че ние схващаме живота – и истината, и морала, и изкуството – далеч по-ясно, отколкото склонните към компромиси възрастни.
– Фин, вие си мълчите. Топката тръгна от вас, не я задържайте. Представете си, че сте онзи сръбски стрелец. – Хънт изчака да възприемем намека. – Бихте ли споделили своите размишления?
– Не знам, сър.
– Какво не знаете?
– Ами в известен смисъл не мога да знам какво не знам. Това е философски очевидно. – Той помълча за момент и всички пак се зачудихме дали подхвърля изтънчена подигравка, или е безкрайно по-сериозен от нас. – Всъщност не е ли приписването на отговорност своеобразно бягство от нея? Искаме да обвиним една личност, та всички останали да бъдат оневинени. Или обвиняваме историческия процес, за да оправдаем отделните личности. Или всичко е анархистичен хаос със същите последици. Струва ми се, че има – имало е – верига от лични отговорности, необходими сами по себе си, но не чак толкова дълга верига, че всеки просто да обвини другиго. Но, разбира се, моето желание да припиша някому отговорност може да е по-скоро отражение на собствената ми нагласа, отколкото безпристрастен анализ на станалото. Това е един от централните проблеми на историята, нали, сър? Въпросът за субективното и обективното тълкуване, фактът, че трябва да познаваме историята на историка, за да разберем предложения ни вариант.
Настана тишина. Не, той не се будалкаше. Ни най-малко.
Стария Джо Хънт погледна часовника си и се усмихна.
– Фин, след пет години се пенсионирам. И на драго сърце ще ви дам препоръка, ако пожелаете да заемете мястото ми.
Той също не се будалкаше.
Една сутрин преди часовете директорът обяви с погребалния глас, запазен само за изключвания и катастрофални спортни загуби, че носи скръбна вест – а именно че Робсън от природонаучната паралелка е починал през уикенда. Сред почтителния ни шепот той добави, че Робсън е покосен в разцвета на младостта, че кончината му е загуба за цялото училище и че всички ще бъдем представени символично на погребението. На практика каза всичко, освен онова, което държахме да знаем: как, защо и ако е било убийство – от кого.
– Ерос и Танатос – изкоментира Ейдриан преди началото на първия час. – Танатос отново печели.
– Робсън не беше повлиян от Ерос и Танатос – каза му Алекс.
Аз и Колин кимнахме. Знаехме, защото Робсън бе учил две години в нашия клас – уравновесено момче, напълно лишено от въображение и интерес към изкуствата, което влачеше ученическия хомот, без да засяга никого. Сега ни засегна, като се прослави с ранна смърт. В разцвета на младостта – ами да, Робсън си беше растение, какво друго му оставаше, освен да цъфти?
Не стана дума за болест, злополука с велосипед или газова експлозия и няколко дни по-късно мълвата (по-точно Браун от математическата паралелка) разпространи информацията, която училищното ръководство не можеше или не искаше да ни даде. Робсън бил забременил приятелката си, обесил се на тавана и го открили чак след два дни.
– За нищо на света не бих повярвал, че знае как да се обеси.
– Все пак беше в природонаучната паралелка.
– Но за тая работа трябва специален възел.
– Това е само във филмите. И при истинските екзекуции. Можеш да го направиш с обикновен възел.
Само дето по-бавно ще се задушиш.
 

По материали на "Обсидиан"




Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *