“Облогът на Паскал” е търсене на човечността

|
Последната премиера за театралния сезон бе пиеса на Хуан Майорга, поставена от Атанас Атанасов в Театър 199.
Текстът на „Облогът на Паскал” (с оригинално заглавие – „За вечния мир”) е дело на нашумелия испански драматург и идва у нас съвсем „топъл”, след като за пръв път пиесата вижда бял свят миналата година в Испания. Основната проблематика в него е тероризмът в модерния свят – тема, която е особено наболяла и не особено добре изследвана. Проблеми от етично и комуникационно естество, проблемът с общуването, проблемът с разбирането – това са основите, около които изгражда историята си Майорга.
Интересни са изразните средства, които е избрал. Три кучета – немска овчарка, ротвайлер и кръстоска между питбул и боксер – се оказват въвлечени в състезание за висшата награда – белият нашийник. Типично за кучешката природа, наградата всъщност е работа, задължение да служат на човека, да го защитават. Конкретно – да се борят с терористи. Дали само кучетата обаче получават за награда тежка служба?
Сценографията на Петя Стойкова поставя съперниците завързани с вериги в зала, през чиито прозорци се вижда едно безкрайно гробище. На този мрачен фон крайно различните им характери се разкриват и сблъскват по кучешки откровено и по човешки умело. От този сблъсък се ражда въпросът за Бога, подхвърлен сякаш на шега от овчарката Имануил (Дарин Ангелов) и подет – сякаш случайно – от старото куче Касиус (Йордан Биков). Въпросът, който изглежда абстрактен, неразбираем и подозрителен. Въпросът за ръката, която те води на верига – нямаше как Майорга да избере по-подходящи образи, за да облече в слово идеите си.
В първата част кучетата са много повече кучета (блестяща актьорска игра, особено на Деян Ангелов като Джон-Джон), отколкото хора, а човекът край тях е почти пълно подобие на свиня – издаващ нечленоразделни звуци, отблъскващ и без видим смисъл в съществуванието си. И въпреки това кучетата смятат за върховна чест и цел в живота си да спечелят белия нашийник и да служат на този човек. Волно или не, пиесата повдига крайчеца на завесата, зад която се вихри вечната полемика за вярата, безграничното доверие и послушание, подчинението и страха от Бога/ Господаря.
Постепенно, като пеперуди, които се измъкват от какавидата си, водени от копринената нишка на облога на Паскал, и кучетата, и човекът се приближават до човешкия облик. Който, разбира се, не изключва черти като малодушие, интригантство и страх. Но запалва искрите хуманност, които все по-често откриваме в кучешките, вместо в човешките очи.
Именно на трансформацията на човечността и човешкото е спрял вниманието си режисьорът Атанас Атанасов, оставяйки на заден план темата за тероризма. Тя е засегната сравнително повърхностно в кратките разсъждения на кучетата относно познанието – за мотивацията на врага, когото можеш да обезвредиш само ако го разбереш. Засегната е и във финалния монолог на Човека (Константин Икономов): „Свободата на злото зависи от моята изстрадала душа. Казано е, че злото не може да победи, но злото може да победи”. „Нямам право да залагам на карта оцеляването на моя вид. Особено е важно да разберете, че браня не само човека, но и неговите идеи, принципи.” „Гробището е единственото, което гарантира Вечния мир… няма друг мир освен онзи, който си извоюваме”. Тези думи стоят някак не на мястото си, без здрава, естествена и логична връзка с всичко останало, колкото и сериозно да отекват в залата.
За сметка на това акцентът върху загубената или загубваната човечност, в нуждата от намирането и възвръщането й е повече от добре поставен. Работата на Атанас Атанасов разръчква живите въглени и в пространството на малката сцена политат рой проблясващи искри-идеи: Бог като недостижим идеал и Бог като метафора за върховната човечност; Бог като ръката, която те води на верига и отхвърлянето на веригата, за да откриеш Бог вътре в самия себе си. Когато Човекът моли кучетата, вече превърнали се в хора, да го защитават и спасят, дали виждаме човека, който моли Бог или Бог, който се моли на човеците да го спасят, завръщайки се към своята човешка същност?
Препратките към Кант са само инструментът, с който се разгаря огънят, а целият екип се е натоварил с амбициозната задача да вади въглените – но не с голи ръце, а с максимума талант и отдаденост, които гарантират завладяващ резултат.
 
„Облогът на Паскал” можете да гледате на 22 юни от 20:00 ч. в Театър 199.


Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *