Опит за летене

|
За „Чайка” по А. П. Чехов, театър „Българска армия”. Постановка Крикор Азарян
 
Колко безплътна може да е играта на актьора, колко тромав може да е героят понякога - дори и при най-ефирните образи, и при най-живите характери. Насели ли се една постановка с такива изпълнения, е лесно да се зачертае с дебел, по възможност тъмносин флумастер от афиша на зрителската благосклонност. А в обратния, достатъчно рядко срещан случай, представлението опива като златисто вино.
Лиричното встъпление иде да изрази двойственото чувство, останало след премиерата на “Чайка” в Театъра на Българската армия. Кулите на очакванията развяваха знамена - Крикор Азарян се е заел с един от любимите си драматурзи с такава топлота, любов и внимание, че тъканта на постановката е станала здрава и устойчива, елегантна канава от надлъжните нишки на гениалната драматургия с напречните втъкавания на талантливата интерпретация и режисьорски поглед. Някои сцени са като блеснали светкавици, хитови кино-кадри, черно-бели фотографии с култов статут.
Какво чудесно облекчение е, че постановката е избягнала коварни подводни камъни и блести с пълната си драматургична пищност, когато е толкова лесно да се подхлъзне към плоскостта на скучните, неизживени животи на сцената!

Когато жужащата зала на театъра започва да се пълни с хора, осъзнавам, че подобно нещо вече започва да ме стресира - публиката в театъра напоследък е невероятно неадекватна. Отчасти вината може би е на актьорите, които преиграват, имат по-скоро телевизионно и скечово поведение, на което зрителят е дресиран да реагира със смях. Разбира се, границите между комичното и трагичното не са телени мрежи и бетонни огради, но кикота от-до в „Трамвай желание” или тук при самоубийството на Треплев никак не мога да си обясня.
Сценографията, дело на Марина Райчинова, е пределно минималистична на фона на разточително, спокойно езеро. Посланията са изчистени и ясни, но задачата да се постигне усещането за жега, задуха и скука не е докрай осъществена, въпреки цветовете по сцената и костюмите (много добри сами по себе си) и се носи усещането за някакъв хлад. Пространството се дефинира много повече от хората, които го населяват, от това как го изпълват и окупират, разпределят, заграбват и отдават.
И ето, изсипват се тези хора на сцената и „Чайка” е готова да полети, Чехов е готов да заговори, има дори готови да слушат. В тази постановка е пълно с чайки, всеки един от ексцентричните, нервни герои е една чайка със собствени желания и стремежи, но с покрусени, немощни крила. Не толкова летят, колкото вдигат врява, бият с криле по земята и типично за Чехов органично съчетават земното и вечното, посредственото и таланта, самотата и досадата от хората.
За съжаление актьорският състав е разнороден в играта си. Колкото Ласкин прави дълбок, многопластов Тригорин – обаятелен, слабохарактерен бохем, измъчван от бремето на собствения си талант, толкова Аркадина (Бойка Велкова) е плоска, предимно истерична, движи се по ръба на вариететната пресиленост и лесно подвежда публиката с повърхностни смешки. На изненадващо дълбоката Нина (Алекс Сърчаджиева отбелязва забележителен прогрес с всяка следваща роля и така играе, че всеки почувства и откликва на парадоксалната й драма) партнира скован Иван Радоев, чийто Треплев е истински само в последните сцени, преди да се самоубие. През останалото време и при него взима връх гримасниченето и театралниченето.
Ако човек е попаднал в залата без да знае коя пиеса гледа, то спокойно би могъл да обърка Маша с Нора (най-малкото). Анастасия Ингилизова играе шаблонно до такава степен, че има някакъв проблясък едва в сцената с напиването, но дори там крехката илюзия за жив, пълнокръвен образ, се разсипва. Не вярвам, че е влюбена, не вярвам на отчаянието, не вярвам на решимостта й. За сметка на това Иван Бърнев сякаш е роден да играе в пиесите на руски класици. Смачкан и нахален, неговият Семьон Медведенко е от главата до петите пропит с толкова искрен, типичен и истински руски дух, че всеки жест или дума намират отклик, героят му се разполага удобно в постановката и е от малкото, които са така естествени, сякаш не гледаме пиеса, а надничаме през кухненския прозорец на реален дом.
Крикор Азарян е наблегнал на любовта (не казва ли именно Нина: «И в една пиеса, според мен, непременно трябва да има любов...») - всеки е влюбен, всеки е талантлив, всеки е творец. Летят чайки, къде по-ниско, къде по-високо, кои по-големи, кои по-малки, някои се блъскат в стъклата, други ги застрелват за забавление. Но няколко знакови сцени подчертават тихото страдание, че въпреки изобилието от разговори и думи, истинските връзки между хората липсват или лесно се късат. Сцената, в която всички мълком палят по цигара, успява само с простия жест на загасяването на угарката в пепелника да нахвърли щрихите на всеки характер и да го запечата в съзнанието на публиката.
Втората част на представлението определено е по-силна от началото. Азарян казва «Започнахме пианисимо, после форте и пак пианисимо». Почти през цялото време не можах да се отърся от негодуванието си срещу реакциите на публиката и играта на някои актьори, от неприятното чувство, което оставяше нехомогенността на тази игра най-вече и така убиваше цялостното внушение. Извършвах геройски усилия да се залавям за каквото мога и сама да доизграждам постановката в главата си. Хубавите мигове, идеалните решения, оригиналните хрумвания заплашваха да избледнеят. Ала бяха спасени от един ярък размах, който издигна всичко високо, високо, високо. Последната сцена на падащия сняг, пистолетния изстрел пред запустялата театрална сцена и разбилата се в (не знам защо така си го представих) стъкления покрив на верандата чайка, не бе просто въздействаща, а буквално разтърсваща. Контактът бе осъществен, общуването бе налице, връзката се затегна, „Чайка” разпери крила.


Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *