Оставащото присъствие в “Планина за сбогом” на Димитър Гачев

|
Не знам как, докато си мислех за “Планина за сбогом” на Димитър Гачев (2007), в съзнанието ми се визуализира фотографският образ на Ман Рей “Чадър и цигулка върху хирургическа маса”. Асоциацията няма нищо общо с тематичните избори на автора, нито със сюрреалистичния рисунък на фотографа.
Но определено има общо с асоциативността като амплитуда на въображението, способно да прескача и навързва привидни отдалечености и нееднородности в симбиотичната съподчиненост на някакъв единен смисъл. Мъжкото и женското, острото и овала, защитаващото и/на красотата върху дисекционната безстрастност на “лечението чрез отстраняване” в черно-бялата графичност на снимката по някакъв начин ми синтезира облъчването, на което бях подложена при прочита на книгата. Предполагаемата словесна непредубеденост на пишещия лекар може да се помисли като чистата повърхнина, върху която се отпечатват следите на преживяностите без преднамереното търсене на изненадата, но изненадващи с различността на очертанията и дълбочината си. Всъщност литературността (в частност поетичността) на словото е именно в успяването да се измамят предположенията.
Като отключваща формула “Планина за сбогом” е едно противоречиво обещание, тръгващо от “високото” друго – като коректив на “равнинното” познато; от опита като натрупване, бреме и отправено към означаването, оценностяването им чрез отстраняването от тях. Поетичното движение протича между две пустинни състояния – на “началото” като все още неслученост, но и тръгване в обратна на очакваното посока (“срещу часовника” – “Начало”); и на заличаващите времето пясъци след преминаването на границата-избор да останеш сам (“след толкова чудовищна любов и безразличие” – “Пустиня”). Четирите стъпки на достигането от едната до другата празнота назовават пътуването с имената на своето, отправящото в първия и третия цикъл (“Къщата”, “Сутрин”) и на другото – ограничаващото, потискащото във втория и четвъртия (“Рамка”, “Мараня”). Това отскачане от приютяващото освобождаващо към затварящото задушаващо и обратно изглежда съответно на порастващото опознаване на себе си и другите – подкрепяно и изкушавано. Но вече подсказах, че нищо в тази книга не е такова, каквото изглежда...
Подобно на начина, по който Далчев преобръща символиката на “Прозорец”, “Пръстен”, “Съдба” (имена на първите му поетични цикли) с посланията на вместените в тях текстове (1984), и в “Планина за сбогом” отделните изказвания в четирите тематични кръга разколебават очакванията на предположения смисъл. “Пловдив”, “Автогара”, “Улицата”, “Кръчма” не са просто контекстът, в който ще се появи “Къщата” – те са пространството на нейната невъзможност. Защото са много повече дом за спомненото дете, което рисува в съня си “границите на града”; за жадното циганче-врабче, имащо “цялата вода на този град” в “облата циментова паница”; за скитника, който “едва ли ще осъмне” или за оглупелите от безделие пияници. Седмото ненаречено парче от мамината баклава (“Баклава”) окръгля питата на неслученото наричане за свое място и продълженост. Остава обесващото обречено чакане на нечие друго завръщане в лишената от минало “новичка къща” с “много бели стени – и мухи не ги кацат”.  
Обратно – “обрамчването” със страха да заприличаш на (да се върнеш при) предците си (“Полунощ”) се пропуква със сританото Слънце от един луд, който “Нарисува на снимките птици и реки, от които да пият”. Отказът от свободност (“Няма да говоря с вятъра” – “Армада”) се оказва потвърждаването й в безсънното споделяне с “белия таван”, докато гъските, спасили някога Рим, “прошляпват” през екрана му и се наместват в “мислите ми гъскави”, за да събудят “преди съвсем, съвсем да ме ограбят”. Монотонността на повтарящото се едно-и-също е мъничко, но море, в което “два кораба едва се разминават” (“Море”), и храм, когато в несподелеността си “дивакът кучето прегръща”. Въпреки че е илюзия, усещането, “че съм единственият, в когото океанът е избрал да съществува”, придава на “собствените ми затвори” приютяващата перспектива на “залив”, успокояващ /побеждаващ и субективността, и независещите от нея стихии (“Океан”). Не казвам, че говорещият успява да се измъкне от поставените му капани, но със сигурност те не успяват да обрежат в рамка същността му.
Циклите “Сутрин” и “Мараня” променят посоката на внушенията, прехождайки от ретроспективността като присъда на недослучената сегашност към обобщаващите образи на събраното по пътя, натрупало се в тежестта на познанието, че “Всяка ранна истина е застрашена да предвиди края”. “Жената”, “Всеки живот е Ана Каренина”, “Хари Потър”, “Влак” изричат Аз-а през утаеностите не само на неговите преживяности, но и на всичките му съ-преживявания:
 
Тя може би е същата жена,
която лудият ми вуйчо не харесваше,
жената на баща ми от хвалбите,
когато пиеше,
за да ядоса мама.
Жената на Гоген или на Лорка,
обезчестена източна принцеса –
отворен кръг,
затворен кръг,
хотел,
уютна стая,
нечия история.
(“Жената”)
 
Свитата в “колкото сърце на паяк” поанта на опита е безмилостният Марсов вторник – “краят на света”, обръщащ приказката за възможното човешко случване с другите (“Всеки живот е Ана Каренина”). Съзнаването на измамността за притежаваното знаене като “платна, в които да увием времето”, отдалечава лирическия човек от неразбиращите го и го превръща в самотник. Но му оставя възможността за съзерцаване на “най-красивите жени на лятото” – сутрешните – “богини с натежали към небето мисли” (“Сутрин”), защото недосъбудената красота не е съизмерима със задухата на тленното, със своята току-що роденост тя е всички начала, необременени от мисълта за после.  
Последният тематичен момент в книгата не се определя само като кулминация на изказването-въздействието й. В послеслова авторът признава протяжността на ставането й като постепенна загуба на непредубедеността на детското, на безвъпросното учудване за света такъв, какъвто е, а не такъв, какъвто бихме искали да бъде. Зрелостта на текстовете, с които завършва “Планина за сбогом”, се изразява в синтезната едновременност на противоречивите състояния, образи, изричащи света и/на човешкото. “Мараня”-та е колкото време-пространствена символичност на труднодишащото се житейско средоточие, толкова и вибриращата напрегнатост между естественото и насиленото, тукашното и отвъдното, билòто и очакваното, стръмното и равнинното, реалното и въобразеното... Планината присъства като място, където “се раждат приказки, чудовища и много едри бебета”, както и в метафорите на човешкото-надяващото се, което вярва, че “неговата обич е достатъчна да гребне пръст и планината да обърне” (“Ветрен”).
Но тя е и дивото неопитомено, разливащо се като сладко обичане, благословено да бъде “кръщение” (“Юли”)...или “вратата за отвъдното” (“Село”). Стихотворението, дало име на книгата, синонимизира планината с “белите” цигани (негатив на мисленето за тях) – две понятия за свободността от предразсъдъците на социалното, но и за трудността на живеенето като любов-сражение – “жестоко и кратко. Като всичко останало”.  
Лицата на говоренето в “Планина за сбогом” едновременно обединяват и умножават представянето на ситуациите, през които преминават мислите, емоциите, търсенията на лирическия човек. Разноречивостта създава една вътрешна диалогичност на текстовете, която разчленява (понякога до разпадане) монолитността на доминиращия аз-изказ. Изненадващата образност се съвместява с обичайността и пределната простота на словоподреждането, картинността се динамизира от моментите на наративност, метафориката се оглежда в прозрачността на очевидностите, които въпреки всичко надмогват клишето и повторителността. Характерните с повишената си акцентност начални стихове създават неочаквани ракурси към уж познатото, вече вижданото: “Саксията е кацнала на палеца на къщата и дъвче от пердето” (“Море”), “Пъстървено се шмугва тънък блясък, изглажда камъните, бръсне ги от тиня” (“Пробуждане”), “Короните на прашните дървета оплетоха нозе на дъждовете” (“Граница”). За разлика от често самоцелното словесно експериментаторство в поетическите опити на сегашните пишещи, текстовете на Гачев не насилват думите, а ги освобождават, внушавайки чрез тях зрителни и физически сетивности от нов чувствен порядък. Експресивността на въздействието напомня техниката на “септемврийците” в съчетаването на разнородни (до оксиморонни) същности, но има свой оригинален асоциативен диапазон (“Какъв мизансцен и търкулнат сценарий е спретнал отново в търбуха си зноят” – “Пладне”). А финалните обобщения пазят задълго остатъчното напрежение от изречената преходност на съществуването и (не)приемането на края като окончателност:
 
Къде ли другаде ще е вратата за отвъдното
Освен под корените, зейнали от сушата?
Смаляват се пред залеза човеците –
На две се сгъват.
            За да се промушат.
(“Село”)
 
Самотничеството е съдба на различния. На родения от планината – не като географско понятие, а като позиция на виждането “отгоре и надалеч”. Затова често погледът му не се среща с очите на хората от равното. И както казва героят в едно друго (извън книгата) стихотворение “Несвободата беше те угрижила, но мен по-рядко и по-рядко ме разбират...” (“Малките обувки на жената”). И все пак това е книга за Любовта. За срещането – разминаването й, след което обаче всяко докоснато се съизмерва с нея. Защото няма друго, което да дава толкова очи за себе си, света и по този начин остава като вече придобита същност, дори когато изглежда, че си е отишла. В краткостта на “Платно” е изречено многообразието от придобитости, които “виждането на нея” е добавило като хоризонт и усещания за Аз-а:
 
По северния ръб на планината
е по-горещо от варена царевица.
Едно плашило сякаш хваща риба,
а другото я пуска зад гърба му.
Огромна стъпка е нахапала баира
и е уплашила до синьо всяка птица –
лилави косове и виолетови синигери...
или пък жегата през веждите се стича.
Ще си отида с празна канава.
Без сини косове и нарисувана прохлада.
Защото северният край на планината
е издълбан като тиган за всичко живо.
Останалото е представата за студ
на някой, който не е виждал тебе.
 
Защото любовта не идеализира представите, а им придава релефност, дълбочина и цвят. И изостря съзнаването на липсите като знаци на имането. Контрастността на началните състояния е синонимна на завършващото определение за топлината-живот-обичане чрез тяхното отсъствие. Подобната на детска рисунка картина, в която плашилата си играят в предбурието, провокира виждането с променените от стъмняването (облакът –стъпка) цветове на птиците. Многоточието отделя не просто видяното от вероятната му мражност в маранята от умората на съществуването, а и пълното от празното, преживяното от равносметката, сетивността от изтръпналото безразличие на/към всичкото. Но разочарованието е немислимо без стихването пред очарованието, а това на любовта си заслужава дори загубата й.
Димитър Гачев определя книгата си като “по-скоро тъжна, отколкото вдъхновяваща” – натрупаните истини са бреме, както и “зид между себе си и обстоятелствата”, които градят живота само на слабите. Човекът в поетическия свят на “Планина за сбогом”  има много слабости, но не може да се нарече слаб, щом е в състояние да признае порастването си като причина за сбогуване с най- ценното, което е имал. За да не го натовари с тъгата на познанието. А и защото може да се окаже, че цялата планина от намерени смисли е била само въобразеност:
 
С възрастта земята става все по-твърда,
настръхва гълъбът
            и в удар зреят крачките му.
Заплита сенките зидът – върви се трудно.
Играят табла бели,
            тънки старци.
На мигването се крепят. Да не изчезнат.
Камила връзват на площада. Пият бавно.
Представят си жени с очи игриви.
Навиват вестниците на руло –
                        Мухите трепят...
А всъщност хора няма. Просто ги измислям.
(“Мараня”)  
 
Въпреки финалния образ на о-пустош-еността обаче, книгата не оставя усещане за настъпила празнота. Човешкото присъствие означава света, но и поема отговорността да го понесе във времето на пребиваването си в него. Защото това е единственият начин да се разбере смисълът на идването. И на оставането – какъвто (където) си роден:
 
Върни се на върха, орле, ранено си.
И там е мястото крилата да лекуваш.
Сънувай равнината с плоски покриви,
но не пренасяй сламки за гнездо под тях.
На врабча територия си никой.
 
Не пожелавай месестия понеделник
на продавача в равната бакалница.
Дано да нямаш вторника на малките
жужащи хора... И остава срядата,
в която може да умреш. Но горе.
Да, пожелай си сряда. Цялата ти седмица.
(“Сламка”)
 
Това е стихотворението, което не успява да си намери мястото в “Планина за сбогом”. Сигурно защото я определя не като сбогуване, а като завръщане, очакващо продължение.
 

Гачев 2007: Гачев, Димитър. Планина за сбогом. Български писател, 2007


Далчев 1984: Далчев, Атанас. Поезия. т.І. Български писател, 1984


 

Теменуга Тенева



Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *