Откъс от новия роман на Амели Нотомб

|
На 16 януари излиза поредният роман на ексцентричната Амели Нотомб „Атентат“ - единадесетата книга на „фурията“ Нотомб, която „Колибри“ издава. Прочетете откъс.

„Атентат“ (превод: Светла Лекарска, цена: 12 лв., 120 стр.) предлага увлекателна история-контрапункт на „Парижката Света Богородица“. Епифан Отос е неимоверно грозен - „неговото лице е гримасата.“ Това не му пречи да се захласне по красива актриса на име Етел. Между тях се заражда приятелство, но любовният копнеж на Квазимодо не утихва…
 
Амели Нотомб „Атентат“


Когато за първи път се видях в огледало, не повярвах, че това съм аз, и се разсмях. Сега, като наблюдавам от¬ражението си, се смея, защото знам, че съм аз. В такава грозота има нещо смешно. Прякорът ми се появи твърде скоро. Трябва да съм бил на шест години, когато едно хлапе подвикна след мен в двора на училището: „Квазимодо!“ С радостна възбуда децата подхванаха в хор: „Квазимодо! Квазимодо!“
При това никой от тях не беше чувал за Виктор Юго. Но достатъчно е и веднъж само да чуеш името Квазимодо, за да го усетиш.
От този момент всички ме наричаха само така.
Би трябвало само изродите да имат право да говорят за красотата. Аз съм най-грозното същество, което съм виж¬дал, и затова смятам, че мога да си го позволя. Тази огромна привилегия е утешение за съдбата ми.
Освен това за мен е сладострастие, че съм гнусен. Например никой друг не може да изпита моето удоволствие от една разходка из града. Взирам се в лицата на минувачите и дебна момента, в който изниквам в зрителното им поле. Наслаждавам се на техните реакции – ужаса на едни, гримасата на отвращение на други, притесненото извръщане на глава, детското захласване на онези, които не могат да откъснат очи от мен.
Бих искал да им кажа: „Чакайте, още не съм ви показал тялото си! Тогава да ви видя.“
Има нещо сбъркано в отношението към красотата. Всички са единодушни, че външният вид няма голямо значение, че по-важна е душата и т.н. А продължаваме да превъзнасяме красивите лица и да не обръщаме внимание на мутри като моята.
Изобщо хората лъжат. Питам се дали си дават сметка, че го правят. Точно това най-много ме нервира – че лъжат, без да подозират.
Иде ми да им кресна: „Играйте си на праведни, щом така ви се иска, продължавайте да твърдите, че не съдите хората по външността им, щом това ви забавлява, но не се самозаблуждавайте!“
Лицето ми прилича на ухо. То е вдлъбнато и по него има абсурдни хрущялни подутини, които в най-добрия случай отговарят на местата, където би трябвало да има нос или очна дъга, но най-често по нищо не приличат на обичайния лицев релеф.
Вместо очи имам две провиснали цепки, вечно пълни със секрет. Бялото им е кръвясало като на злодеите от маоистката литература. По средата като умрели риби плуват сивкави зеници.
Четината ми прилича на тези изкуствени килими, които изглеждат мръсни дори когато току-що са били изпрани. Щях да се обръсна до кожа, ако черепът ми не бе покрит с екзема.
От жал към моите близки мислех да си пусна брада и мустаци. Отказах се, защото това нямаше да ме скрие достатъчно. Всъщност, за да добия приемлив вид, трябваше брадата да покрие също челото и носа ми.
Що се отнася до изражението ми, ако въобще имам та¬кова, най-добре го описва фразата на Юго относно гърба¬вия от „Парижката Света Богородица“: „Неговото лице бе гримасата.“
Казвам се Епифан Отос, Отос като асансьорите, но нямам нищо общо с тях. Роден съм на Празника на влъхвите, родителите ми не могли да се решат между Гаспар, Мелхиор и Балтазар. Така че избрали име, което приели като сборно от трите.

Днес, когато вече не съм дете, хората смятат за благо¬прилично да се отнасят с уважение към мен. Въпреки това им е много трудно да ме наричат Епифан.
Аз съм слаб − при други хора това може да е добре, но при мен е грозно.
Харесвам хлътналия корем и изпъкналите ребра на разпънатия на кръста Христос – в това има известна красота. Повечето кльощави хора приличат на велосипеди, което също е хубаво.
А аз напомням по-скоро спукана гума. Приличам на на¬бръчканите кучета шарпей. Немощният ми скелет и клета¬та ми плът плуват из неизпълнената ми кожена роба, която неспасяемо виси.
Опитах се да нося тесни дрехи – надявах се те да изиграят ролята, от която се бе отказал моят епидермис. Беше ужасно. Хлабавата ми обвивка образуваше гънки, с които изглеждах едновременно и кльощав, и тлъст.
Затова се обличам с прекалено широки неща и приличам на скелет, но това не ме притеснява. Добре настроени хора се опитват да ме съветват:
− Трябва да ядете повече.
− Защо? Нима искате грозотата ми да заема повече място?
Не обичам да се занимават с мен.
Има нещо сбъркано в отношението към Квазимодо – читателите би следвало само да обичат това клето създание. Толкова е противен, жал ни е за него, роден е да бъде жертва.
Когато се влюбва в Есмералда, така ни се иска да насърчим хубавицата: „Обичай го! Той е трогателен! Не обръщай внимание на външността му!“
Чудесно, но защо да очакваме повече справедливост от Есмералда, отколкото от Квазимодо? Та нали той се е увлякъл именно по външността на любимата си? Ролята му се състои в това да ни покаже превъзходството на вътрешната красота пред тази, която е видима за очите. Защо тогава не се е влюбил в някоя беззъба старица, та да му повярваме?
Вместо това си избира една прекрасна циганка, в която всеки може да се влюби. А се опитват да ни убедят, че Квазимодо има чиста душа!
Аз твърдя, че душата му е долна и продажна. Наясно съм по въпроса, защото Квазимодо съм аз.
Лицето ми бе пощадено от акнето, но за сметка на това то нападна подобно дъжд от скакалци горната част на гърба ми.
Това е моето чудо, моето интимно щастие, обектът на нежната ми неразбираема любов – аз нося върху плещи¬те си отвратителността на света. Те целите са в червени и жълти циреи. Дори на слепец би му станало гадно, ако прокара ръка по гърба ми – допирът до тази грапава, лепкава повърхност е още по-страшен от гледката.
 

По материали на издателство "Колибри"



Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *