Откъс от романа на Иън Макюън „Дете във времето“

|
Дете във времето“ (превод: Иглика Василева, стр. 256, цена 14 лв.) ще бъде в книжарниците от 11 октомври, издание на ИК "Колибри".
Романът ни въвежда в живота на Стивън Луис – детски писател, чието тригодишно момиченце е отвлечено. Романът проследява опустошителните ефекти от тази болезнена загуба. Ежедневието променя своя пулс и вкус - отношенията със съпругата и приятелите се сриват, всички връзки на героите със света се разпадат. Две години след трагедията бащата се вглежда във всяко петгодишно момиче на улицата и това му дава увереност в продължаващото съществуване на обичното му дете.



Иън Макюън, най-награждаваният английски писател, е познат у нас с книгите „Неумолима любов“, „Събота“, „Почивка в чужбина“, „На плажа Чезъл“ и „Изкупление“.



„Дете във времето“ е шестата книга на Иън Макюън, която ИК „Колибри“ издава. Психологически дълбока и амбициозна, тя бележи началото на по-зрелия период в литературната кариера на писателя. Вижте повече за новите професионални постижения и отличия на автора и се запознайте се с подробности относно възгледите му на адрес http://colibri.bg/publications.php?publ=10
 
Иън Макюън „Дете във времето“

В съзнанието както на правителството, така и на голяма част от населението субсидирането на обществения транспорт отдавна се свързва с отказа от индивидуална свобода. Поне два пъти на ден различните услуги се сриваха, и то по време на пиковите часове, и Стивън много скоро откри, че е по-бързо да върви от апартамента си до Уайтхол, отколкото да взема такси. Беше в края на май, едва девет и половина, а градусите вече пълзяха към осемдесет. Тръгна пеш към моста Воксхол покрай задръстване от двойни и тройни колони пулсиращи коли, всяка само с по един шофьор вътре. Чисто звуково преследването на свободата беше по-скоро сдържано, отколкото страстно. Ръце с ръстени барабаняха търпеливо по ръба на горещи ламаринени покриви, лакти в бели ризи стърчаха през отворените докрай прозорци. Виждаха се и разстлани върху воланите вестници. Стивън крачеше енергично сред тълпата и през пластовете всевъзможна, разнасяща се откъм колите радиошумотевица: музикално дрънчене, сутрешни, преливащи от енергия диджеи за закуска, новини накратко и транспортни „призиви за повече внимание“. Онези шофьори, които не четяха, слушаха упорито с тъпо изражение. Непрестанният плътен поток от пешеходци сигурно им е създавал усещане за относително движение, за това, че се носят бавно назад.
Докато подскачаше и се промушваше, за да напредва, Стивън си оставаше, както винаги, макар и полусъзнателно, нащрек за деца, за петгодишно момиченце. Това му беше повече от навик, тъй като навиците се променят или поне биха могли. У него това представляваше дълбоко вкоренено предразположение, профил на едно преживяване, белязало характера му. По принцип това не представляваше търсене, макар навремето да беше минал през период на маниакално издирване, при това продължило дълго време. След две години от него бяха останали само следи; сега то беше по-скоро копнеж, сух глад. Съществува биологичен часовник, безстрастен в своето неумолимо движение, който беше оставил дъщеря му да продължава да расте, да разширява елементарния си речник със сложни думи, да става по-силна, а движенията ѝ – по-уверени. Часовникът, жилест и мускулест като сърце, поддържаше вярата в непрестанно развиващите се предпоставки; сигурно вече рисува, научила се е да чете, паднало ѝ е млечно зъбче. Смяташе, че е съвсем естествено да остане разпознаваема. Сякаш умножаващите се примери са в състояние да подкопаят тези предпоставки, тънкия полупрозрачен параван, чиято фина материя от време и случайност я разделяха от него; ето, връща се вкъщи от училище, уморена е, зъбчето ѝ е под възглавницата, търси татко.
Всяко петгодишно момиче – въпреки че не изключваше и момчета – му даваше увереност за нейното продължаващо съществуване. В магазини, покрай детски площадки, в домовете на приятели – той не преставаше да издирва Кейт в лицето на други деца или да си затваря очите за малките промени в тях, за натрупаните познания, нито преставаше да усеща непроучения потенциал от седмици и месеци, времето, което би трябвало да ѝ принадлежи. Нейното привидно порастване, резултат от една маниакална мъка, беше не само неизбежно – нищо не е в състояние да спре часовника от мускули – но и необходимо. Без представата за нейното продължаващо съществуване той би бил изгубен, времето би спряло. Той беше баща на невидимо дете.


Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *