Относно Шотландеца

|
Защо на един художник от София му викат Шотландеца, какво се крие зад един тайнствен китайски йероглиф, как да избегнем тресавището на политиката, като тя сама ни се вре в живота, дали ограниченията могат да стимулират един талант - тези и други проблеми на битието на човека, отдаден изцяло на изкуството да живееш, са предмет на търсенията в новия роман на Росица Ташева "Колкото до Шотландеца".

Тук искам да направя един малък увод.

Това е книга, която не очаквах.
Най-малкото не очаквах това от тази книга.
Най-вече не очаквах книгата да е това, което прочетох.
И понеже тук вече се оплетох - ще карам поред.
Първо – и мен, както вероятно и другите редови читатели, първо ме загриза заглавието. „Колкото до Шотландеца”.
Изобщо не очаквах да няма нито един шотландец по страниците й.
(Което ми напомня за момента, когато нито един депутат или министър не дойде на изложбата на главния герой. И Шотландеца не го очакваше.
Е, добре де, ще ме попита някой – как, значи той поне е шотландец, нали? Не! Българин от Лозенец, ще изкопира(й)тствам аз, и ще продължа.)
По-нататък, не очаквах събитията да се развиват в наше време. И то в България, голяма част от тях даже в София. Съвсем познати места, а пък звучат едни странни и интересни в книгата, описани с едни дълги и тънки историйки, дори бих казал - местни легенди... Но да не се отклонявам.
Въпреки че „Колкото до Шотландеца” е книга на отклоненията.
Като казах отклонения, тук се сещам за Ерих Кестнер, който много мрази да се отплесва, и дори го описва в един от шедьоврите си с множество предговори. Но и той е човек, макар и писател, и той продължава да се отклонява от така нареченото основно. Нищо че мрази.
Но да се върнем на темата.
Съвсем не очаквах да се хиля на почти всяка страница, и да се поглеждам подозрително в огледалото дали не изглеждам глуповато от повтарянето на реплики от рода на „Точно, точно!”, „Именно, именно!” и „Така, така!”. Поглеждам подозрително и двегодишната си дъщеря, докато ги повтаря след мен - дали не се подиграва с поувлеклия се свой баща?
Толкова с отклоненията. Толкова с увода.
„Колкото до Шотландеца”...
...е топъл, изпълнен с много хумор и драматични моменти роман за житейския път на един художник, който отдавна не рисува, и неговите приятели – Бени Журналиста, Стефан Социалния, Соня Аптекарката, нетрадиционния таксиджия Тони... Близки и нашенски образи, които сякаш хем сме срещали, хем никога не сме познавали чак толкова добре. Книгата ни въвлича в един на пръв поглед непознат и странен свят, с хора и места, с които някак сме се сблъсквали, но никога не сме виждали по този начин. Изглеждат ни малко странни, докато не осъзнаем, че през очите на героите гледаме пак същата наша родна България. Нашият свят. (Брррр, тук щях да използвам думите „българска действителност”, а те вече са някакъв емоционален еквивалент на трагедия, направо са синоним на мрачни събития).
Шотландеца сякаш живее в приказка. Или по-скоро, той е един почти приказен герой, пренесен в настоящето, и то в България. Как така, може да се зачуди някой, хем е приказен, хем е в България... И с право – животът напоследък съвсем не ни се струва приказка.
Ще се опитам с няколко думи да опиша романа, без да ви разваля удоволствието от четенето.
Шотландеца прави няколко неща в живота си – жени се, продава картини, събира наема от къщата си в Княжево, междувременно си търси работа, но най-добре умее да прави планове. Макар и краткосрочни. Като един Мечо Пух, Шотландеца винаги има някоя странна идея в главата си. Неговите приятели са средството за изпълнението й. Начинът. Методата или Чалъма, ако трябва да използваме любимия навик на журналиста Бени да търси синоними на всяка радваща го фраза. Книгата проследява няколко от най-интересните начинания на компанията, по хрумвания на Шотландеца.
Всеки от героите е странна личност, описана със своите различни страни – Соня, освен че държи аптека и гледа майка си, рисува върху копринени шалчета. (Именно това нейно хоби окуражава Шотландеца за една от най-смелите му идеи за изложба.) Бени е журналист, водещ на радиопредавания, има изключителна страст (и омраза) към политиката, но е и капацитет в музиката и културата. Тони е нетипичен таксиджия, най-вече защото взима по-малко пари от допустимото, и е толкова ерудиран, че знае всичко за всичко. Стефан Социалния не носи прякора си поради общителност, а поради поста си в Социалното подпомагане. Което той върши активно най-вече извън поста си.
С такъв отряд от хора с различни дарби и умения разполага Шотландеца, за да осъществи своите идеи. А те го спохождат в най-неочаквани моменти. Колкото до самия него, ще използваме собствените му думи: „Шотландеца обичаше да казва, че когато се погледне сутрин в огледалото с удовлетворение установява колко е хубав. (...) Дългата коса си пусна след казармата, заявявайки, че ще я подстриже като настъпи демокрацията.” Така авторката с по-няколко кратки щрихи описва живо и завършено героите си, като хуморът и шеговитите реплики са основните похвати в арсенала й.
И тук искам да подчертая отново нещо, което ме изненада.
Хумористите принципно са известни садисти. Те доста често изстискват героите си до последна капка смях. Видят ли ги в опасност, не им оставят почти никакъв изход, като един бог на сарказма ги натикват в блатото и не им подават ръка, ами дори им закриват с нея очите, за да не видят асфалта, дето се е ширнал отляво.
Росица Ташева прави нещо различно. Обича си тя героите. Колкото и бутафорна да е една ситуация, колкото и глуповато и смехотворно да е положението им, зад него винаги прозира ласкавото, положително отношение на автора. Нима всички не постъпваме идиотски понякога? Кулминацията на това отношение е сравнението на Шотландеца с топчестото птиче от „Гвоздоед” на Албер Коен. След многобройните комични ситуации, след многото случки, в които главният герой извършва куп глупости, след на места острия саркастичен тон – изведнъж повествованието прави един от неочакваните си обрати (отклонения, вмъквания, паузи? Бени?). Птичето: „...Пеело гратис, за нищо, за простото и невинно удоволствие да е птиче под небето... (...) Надарено с клюнче, което бе негово изключително и дръзко притежание, то не се и сещаше за злите глупости на човешкото общество... (...) Шотландеца малко ми прилича на това птиче. Шотландеца не мислеше за германските инвеститори в Белене, нито за валутния борд, нито за скъпотията... Никога нямаше да спечели много пари и нямаше да стане велик художник. Затова пък умееше да се влюбва, макар да не си го признаваше, и най-вече умееше да си измисля причини за щастие. А това като че ли е по-хубаво от това да имаш много пари”.
С това откровение книгата ме грабна окончателно. Тази своеобразна сплав между остроумие и поетичност, сарказъм и обич те карат да гледаш по-различно на нещата. На нашите неща.
Колкото до Шотландеца - ще прочетете останалото и сами.
Колкото до Росица Ташева – поздравления за смелостта и таланта.
И благодаря за искрения смях.
 

Мирослав Моравски





Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *