Паметно начало за европейската част на турнето “Because We Can” на Бон Джоуви

|
Ще започна с отклонение, дори още преди да съм навлязла в темата. Няма да правим предсрочното завършване на концерта най-важната част от този репортаж, въпреки че то силно разбуни духовете. Минути след приключването на концерта се появиха разочаровани мнения и коментари как е завършил по средата и колко кратко е било, а негативните коментари вече са като лавина.

Те обаче не могат да променят фактите – концертът започна малко след 20,45 и Джон Бон Джоуви слезе от сцената в 22,45. Това ако е била средата на концерта, то значи мероприятието е от ранга на меноуарските рекорди. Да не говорим, че при считана за абсолютно нормална дължина от час и половина, двата часа, които получихме, никак не се връзват с „кратко”.

Дали е било алергия от тополовите пухчета или от студа също няма значение. Върти ми се въпросът защо при звезда от такъв ранг не са предвидени подобни случаи и съответни мерки, но едва ли някога ще знаем.

Смятам да се съсредоточа сега над концерта. В 19,30 подгряващата група D2 излезе на сцената и се раздаде с 40-минутно изпълнение. Те отнесоха доста мрънкания в интернет пространството, когато се разбра, че са избрани за съпорт, но определено стояха добре на сцената пред многохилядната публика, а тъжната реалност е, че всъщност почти никой не се интересува от подгряващите групи, особено когато разликата в класата и статута е толкова огромна.

След приключването на сета им стадионът продължаваше да се пълни, светлината на деня да угасва и внушителната сцена, представляваща предница на класически американски кадилак, да предвещава нещо грандиозно. Част от публиката вече се беше разходила до Букурещ, за да гледа групата по време на предишното им турне, така че очакванията за високо вдигната летва бяха налице.



После Джон Бон Джоуви (Jon Bon Jovi) излезе на сцената и ако някой се е чудил защо групата продължава толкова успешно да пълни стадионите по цял свят, дори и след като забележителен музикант като Ричи Самбора (чието отстъствие не можа да бъде компенсирано тази вечер), то една голяма част от обяснението беше пред очите ни – един фронтмен с поразяваща харизма, съхранил до голяма степен гласовите си данни, топъл и открит в отношението си с публиката, с ослепителна, съвсем по американски, бяла усмивка, енергичен, увличащ в това, което прави на сцената. В същото време – ниво на професионализъм, което се и подразбира при групи от такъв ранг.

За съжаление обаче, поне в началото, поне на трибуните, от звука имаше какво да се желае. Да си запушваш ушите, за да филтрираш високите, за да се насладиш на солата и вокалите, не си е работа. Положението се пооправи след втората песен, но не напълно.

И ето, звучи „That's What Тhe Water Made Me”. Парчето е ново и не е тайна, че последните албуми на групата не могат да достигнат в сърцата на феновете местата на онези, култовите, отпреди десетилетия, ала енергията на парчето и музикантите е заразителна. Или може би няма значение какво точно се свири, защото – подобно на ситуацията с Guns'N' Roses, публиката, чакала толкова дълго групата, в началото има нужда просто да канализира и излее това трупано очакване.



„Колко е хубаво да си пак при европейската публика – ще се обърне малко по-късно Джон към колегите си на сцената. – Публиката в Европа е невероятна, чудесни сте.” А след още едно парче ще обясни: „В Америка когато станеш тийнейджър и получиш първата си кола – като тази, която виждате на сцената, това е много специален момент. Тя е твоята приятелка, твоята любима, грижиш се за нея, даваш й човешко име, защото тя бележи превръщането ти в мъж. Сцената ни е чисто нова (в Америка сценичните дизайн и декори бяха коренно различни – б.а.) и отсега нататък, през цялото турне, ще наричам тази кола София.” Свикнали сме на признания колко страхотна е публиката тук, някои протоколни, други – не чак толкова. Но подобно нещо си е рядкост. Жест, който наистина значи и изразява отношение, което публиката на стадиона изцяло си заслужи. Тя посрещаше с истински ентусиазъм парчета като „You Give Love a Bad Name”, “It's my Life”, “Keep the Faith” (в която вплетоха намек за „Sympathy for the Devil” на Ролинг Стоунс – в очаквания сетлист присъстваха и няколко кавъра на тази голяма група, но за съжаление, не успяхме да ги чуем).

На по-новите песни градусът спадаше леко, но никога толкова, че нишката на концерта да се отпусне и настроението да изчезне невъзвратимо. За „Bed of Roses” Джон излезе на малката сцена сред първите редове на публиката и направи богато откъм емоционалност изпълнение, с което и без друго красивата песен заблестя още повече. Нещо обаче не беше съвсем както трябва, ала все още се усещаше само като смътен намек за дискомфорт. При последвалата „Runaway”, накарала стадиона да ври и кипи, признаците на „нещото”, което не беше наред, се позасилиха, за да се стигне до „In These Arms”, която изпя Дейвид Браян, а след „Livin' on a Prayer” Джон бе принуден да признае, че се чувства ужасно. „Много съжалявам, явно е нещо от въздуха, не мога да продължа, неудобно ми е, аз обикновено не се държа така, но наистина не мога - дадох най-доброто от себе си, но можем да ви изсвирим само още една песен и после ще трябва да се разделим.” Последната песен бе „Wanted Dead or Alivе”, при което вече бе очевидно, че певецът наистина изпитва огромни затруднения. После отново извинение и край.

Публиката сякаш не можа да повярва и продължи упорито да чака нещо да се случи, но това наистина бе финалът, след два часа, които обаче ни се сториха недостатъчни. Очаквахме да чуем още, наоколо чувах въздишки за неизпятата „Always”, но като цяло публиката се отнесе с голямо разбиране. А, ако не друго, този концерт определено влиза в графата „паметни”. Мъничко не му достига да е и в графата „съвършени”, но определено се шири в избрана компания в графата „мащабни и на ниво”.

Предпочитам да запазя от него топлото чувство на контакта с публиката и надеждата, че ще има реванш, за който Джон ще дойде не само с Ричи Самбора, а и с алергозан – за всеки случай.

Гергана Стойчева - Нуша



Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *