Петя на нашата Петя или Огледалото на една дама, а всъщност – „Както ви хареса…”

|
Артистичен цикъл – фотографии и танц в едно „Огледалото на една дама” – така джентълментски е нарекъл най-новата си идея Христо Димитров – Хиндо. Проектът, над който е работено близо пет години, обхваща колекция от фотографии в две различни по съдържание изложби „55 портрета на Петя” и „Огледалото на една Дама”. Експозицията бе сценично интерпретирана от фото-модела на Хиндо Петя Попова от бургаската танцова компания ДЮН в едноименен спектакъл. Хореографията за този спектакъл е на ръководителката на ДЮН - талантливата съвременна хореографка Петя Стойкова.
Едновременно с изложбата „55 портрета на Петя”, показана през април в залата на Регионална библиотека „П. К. Яворов”, се проведе ФОТОКОНКУРС за най-добра снимка на същия модел, открит за всеки желаещ – професионалист или фотограф-любител. Единственото условие бе снимката да е оформена според художествените критерии на нейния автор.
Журито на конкурса бе съставено от самия Хиндо и три жени на име Петя (Петя Попова - танцьор, Петя Стойкова-хореограф и Петя Атанасова-дизайнер). Конкурсът бе спечелен в честна и справедлива надпревара от Петя Даскалова. (Тук неволно правим асоциацията, че едно поколение бургаски жени се казва неслучайно Петя, наречени най-вероятно от своите майки на онази, която някога написа „Петя на моята Петя” и която ни остави за спомен своята витална женственост, а си отиде само на 17 години...).
Всички участвали фотографии бяха отпечатани от фирма „Билборд принт” АД на носител (фотохартия, канаваца, коматекс и др.) по желание на техния автор и бяха изложени в залата на библиотеката от 8 до 16 Април. Победителят в конкурса получи и карта за посещения в Танцово студио ДЮН, а наградената фотография бе поставена на почетно място.
В залата на Дружество на бургаските художници бе продължението на артистичния проект с фотографската изложба-спектакъл „Огледалото на една Дама”. Моноспектакълът се разви в изложбеното пространство пред портретите на самата изпълнителка и според организаторите трябваше да представи многообразието и противоречията, които съжителстват в душата на една жена, художествено обобщени като Дама Спатия, Дама Каро, Дама Купа и Дама Пика.
Казват, че ако опознаеш една жена, ти си познал вселената в нейната многобагреност и необятност. В изложбата на Хиндо ти я откриваш ту като жената от картина на  Модилияни, ту като загадъчно скритата Джоконда, ту като жената рисувана от Реноар - пастелно нанесена с няколко щриха. И вече не е толкова важно лицето, колкото усещането за жена. Замечтано отнесена, безразлична, весела, щастлива, мрачна, тъжна - толкова емоции в едно женско тяло! И такъв прозорлив мъжки поглед – фантастично просто! Защото зад всяко творение стои душата на самия творец. А отражението му се проектира в зрителя. Ръкавицата е хвърлена - той може ли да види това многообразие и да му се възхити?
Границата между реалност, фантазия, истина и измислица е превърната в чудновата смесица. Тази „обърканост” трябваше да е отражение на не по-малко противоречивата мъжка душа, загатната нагледно с появяването на единствения мъжки персонаж – Поп Каро.
Всъщност тази смесица или бърканица се подрежда в духовните послания и емоционалните реакции на всеки един от зрителите дотолкова, доколкото всеки от присъстващите е също една индивидуалност. Това прави и зрителите съпричастни по някакъв начин, което е най-голямото постижение на всеки творец.
А спектакълът „Огледалото на една дама” изпраща още символи, разказани чрез друго изкуство – танца. Вратата с катинара, която разделя сцената, е поглед отвътре. Когато поиска, тогава жената счупва ключалката. Започва едно навлизане в нейната Светая светих. Там, където се крият нейните същности. Хореографията е подчинена и на четирите стихии, които ръководят човека. В тях се изразява танцът на душата. Агресивната и борбена жена се сменя от мечтателната и кротка тип монахиня, играещата и разпиляваща се става нежна и витална, облечена в бяло крехка жена, слязъл на земята ангел. Всичко в спектакъла е символика. Музиката, костюмите, осветлението, кадрите на видеостената, с които Хиндо показва и операторските си качества, оскъдните помощни предмети  в танца - всичко!
Докато гледаш различните проявления откриваш всъщност житейски истини и достигаш до философски обобщения за смисъла и преходността на нещата от живота. Творците издигат зрителя до нивото на откривател и това е техният своеобразен реверанс към нашата духовност, емоционалност и опитност на хора-творци. Защото във всеки от нас е заложен твореца. Трябва само да погледнем дълбоко навътре в себе си и да го открием. Това е най-благородното послание на този проект!
В началото жената разсипва конфети върху зрителите. Това са цветните спомени (които можеш да откриеш някъде в гънките на дрехите, в косите си и на другия ден) или е снегът, валял векове наред над нас. Шумът на улицата, смехът и разговорите са като далечен ромон. Всичко тече и отминава. Храмът е пуст, но е тук и ни очаква... Един самотен гларус чака да бъде нахранен в зимната вечер... Една душа чака да бъде открита...
А моделът от фотографиите танцува, слязъл от стената. С удивление намира всеки път различния си образ в огледалото на живота, но винаги се разпознава. Това е едно огромно натоварване за Петя, която не просто танцува, а се споделя пред всички свои и на зрителите образи. И колкото повече губим усещането, че гледаме само нея, толкова повече образът расте и се развива.
Свалянето на покривалата от петте картини-снимки е също знаково. Зад всяко покривало стои по една жена, а в центъра е гротесковият портрет на мъжа. В един момент образът на мъжа - Хиндо се спуска като гилотина над ключалката и ни връща в реалността, но с едно намигване. Неговият бюст в рекламата пред изложбената зала е пред портрета на жената. Така е, защото в реалността се правят бюстове само на мъже. Но творецът има друго виждане – жената не се увековечава с бронз и камък, тя остава в душите.
С този проект Христо Димитров-Хиндо по свой си начин и като истински творец, всъщност почти по шекспировски, се прекланя пред Създателя, сътворил съвършенството - наречено жена.
Спектакълът като всяко живо същество се развиваше с всеки изминат ден и ни изпращаше нови и нови послания. Както човекът-творец се развива, а замисълът - расте.
Видяхме проекта и написахме този текст две жени, но след като го споделихме с по още няколко и след като го гледахме поне по два пъти. А бихме искали повече...
 

Румяна Емануилиду, Соня Кехлибарева



Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *