Пиеса бие тревога за абортите и бременността при тийнейджърите у нас

|
Театър „Сълза и смях” откри новия театрален сезон с постановката „Амарантос”. Текстът е на Димитър Кабаков, а режисьор е Възкресия Вихърова.
„Амарантос” е растение с червени цветове, чието име значи „който не умира”. Спектакълът е изграден около една също толкова неумираща тема – тинейджърската бременност и ранните аборти. По думите на Димитър Кабаков това е „мозайка от живота на нашите деца. Ако се заслушаме как те говорят, темите, езикът и начинът на изразяване никак няма да ни харесат.”
Езикът на младите е наистина уловен от писателя и звучи достоверно от устата на талантливите актьори, играещи уж мъгляви, а всъщност до болка познати на всеки образи от сцената – бунтуващите се деца. Деца, които забременяват напук, деца, които забременяват случайно, деца, които раждат деца – захвърлени сами, само с един куфар, сред ужаса на родилната зала. Защото сценографията на арх. Зарко Узунов рисува точно това – ужас, объркване, делириум, сън. Раждането като болка, объркване, страдание. Призраците, тревожещи изтерзания мозък на тийнейджърката. Големите въпроси. Миналото. И може би и бъдещето. Дребните постъпки и големите последствия. Грешките и предпазването от тях.
Това е декорът, сред който дефилират лекари, сестри, роднини, бременни момичета, вечно изоставащите и неразбиращи родители, вечно знаещите и тичащите напред деца. Целта на спектакъла, според създателите му, не е да дава отговори и насоки, да сочи с пръст, да назидава и забранява. Но въпреки това на моменти звучи по точно този сух и автоматично отхвърлян от порастващите деца начин. В други моменти – всъщност в повечето – е способен да разколебае сериозно не една зряла жена и да я хвърли в сериозен размисъл относно бременността и раждането. Изреждането на проблемите и неудобствата, съпътстващи една бременност, достига кулминацията си в лицето на раждането, надянало маската на касапница. Смесването на ориенталщина, опити за еротика и елементи на хорър създава доста странен коктейл, който предизвиква смях у учениците, заели първи балкон, и недоумение у останалата част от публиката. Оригиналните режисьорски идеи и хрумвания се губят сред общото впечатление, което създава спектакъла. Театралното се губи сред общото излъчване на материал за превенция на ранната бременност.
Ако се върнем отново на думите на Димитър Кабаков от пресконференцията преди премиерата: „Амарантос - това, което не умира, е нуждата от споделяне, от съпричастие, да заставаме зад децата си тогава, когато порастват”. Странно, но именно внушението за това споделяне и съпричастие го няма никъде на сцената, нищо не води до това, стремежът да не се назидава е довел до безучастно посочване на проблеми и сякаш нищо повече. Родителската двойка, изиграна брилянтно от Валентин Ганев и Йорданка Стефанова, е ужасяващо правдива. Ужасяващо истински са тийнейджърките – дъщерята (Ася Иванова) и недолюбваната от родителското тяло приятелка (Добриела Попова). Но техните отношения, разговори, омагьосаният кръг, в който се въртят, вече сме ги гледали, чували, чели, изживявали. Няма нищо лошо в това темата да се повдига отново, но повдигането й не отива отвъд вече изследваното. А ситуирането й насред злокобната родилна зала – не болнично помещение или място, където се ражда живот, а връхлитаща кървава жестокост – не може да се оправдае и пречисти дори от плача на новороденото, което тук бележи не начало, а финал. И завеса.


Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *