Писмо от един безхарактерен съвременен писател

|
На 5 юли, във вестник "Сега" беше публикувана статия озаглавена "Когато писателите нямат характер", с автор Елена Кодинова. От многото думи в нея разбрах няколко основни неща - съвременните писатели (колкото и неясно да е това определение) в България са като излезли под индиго. Те са абсолютно некадърни, безхарактерни, неспособни да уловят духа на времето в което живеят, самовлюбени и непознаващи действителността. Няма никакъв смисъл да пишат, защото никога няма да достигнат нивото на Джойс, примерно. Освен това българските писатели са алкохолици и наркомани, които вместо да пишат се търкалят мъртвопияни и надрусани в кварталните кръчми. А, и още: много, ама много мразят жените, селяните, дебелите, хората над 35 години, трезвениците и още около 90 процента от българското общество.
Ако тази статия беше адресирана лично към мен - щях евентуално да съдя автора и за клевета, тъй като не съм нито алкохолик нито наркоман, нито пък мразя който и да е. Но понеже писмото е съвсем неконкретно - приемам го като обида. Към цялата българска литература. Към хората които въпреки безсмислието на това занимание, продължават да пишат. И съм длъжен да му отговоря.
Коректността изискваше да се обърна към вестник "Сега", публикувал въпросната статия. Направих го, но от там ми отговориха, че главният редактор отсъства и никой в редакцията не може да вземе решение дали да публикуват писмото ми. Главният редактор щял да се върне другата седмица – да чакам. Освен, че това противоречи на всякаква журналистическа логика, на мен, разбира се, не ми се чака.
И тъй като вярвам, че всеки в тази държава, има право на отговор се обръщам чрез вас с това писмо:
 
Уважаема г-жа Кодинова,
Нямам честа да ви познавам, но вашето писмо силно ме развълнува. Толкова, че ето на – вместо да се напия или да се нашмъркам до синьо, както се полага на един съвременен български автор, аз съм седнал в чудната съботна вечер и ви пиша писма.
Простете - не се представих. Казвам се Момчил Николов и съм съвременен български писател. Не се имам за млад, но според вашите критерии по-скоро съм. Женен съм, не пуша , пия рядко, спортувам редовно и работя много. Печеля добре. Скромен и уравновесен човек съм, хобито ми е отглеждане на трева(в смисъл – морава) Искам да се запозная с интелигентна, образована и начетена жена (като вас), с която да не разговарям по никакъв начин за съвременната българска литература и която никога да не виждам. Простете, ставам асоциален, когато не съм под влиянието на поне четири пет наркотика, прокарани с литър водка.
Не искам да говоря с вас за съвременната българска литература и по-други съображения. Струва ми се че не я познавате. Улисана в анализ на буквите при Джеймс Джойс някак си сте я пропуснали. Или може би сте я чели, но не помните нито имена, нито заглавия? Празни бели полета, а? Всъщност - права сте - не бива да товарите академичният си мозък с незначителни и провинциални български автори с меки творчески ерекции , когато на света има така възбуждащи титани като Чехов, Толстой или поне Фаулз. Джойс вече го споменахме. Уважавам вашият женски и професионален избор, но все пак – има една подробност която ме кара да се чувствам леко озадачен. В края на вашата статия вие завършвате с похвален призив – да си говорим. Да си говорите, но с кого? Простете, но наистина не мога да разбера с кого точно, да му се не види, искате да си говорите? С мен ли искате да си говорите, с някой друг ли искате да си говорите, с цялата българска съвременна литература едновременно ли искате да си говорите. Или просто си говорите?
Както и да е – няма да ви досаждам повече с глупавите си и вероятно съвсем неоснователни въпроси. Пък и времето което мога да отделя за написването за това писмо вече изтича. Все пак писател съм – трябва да работя. Чакат ме няколко томчета на Буковски в оригинал, върху които трябва да дращя с мекото си моливче. Разбира се от това няма нищо да се получи, защото така или иначе съм некадърен. Ще захвърля празните бели листове на една страна, мекото моливче на друга и ще потърся спасение в някоя от онези една-две кръчми в които съм известен; Ще заема традиционната си поза на вечно надрусан иили пиян Фауст и ще зачакам някоя състрадателна фенка да забърше студената ми пот от челото. После разбира се идва ред на невъздържани целувки и страстни пенетрации.
След което се прибирам вкъщи, описвам подробно случилото ми се с мръсни думи, публикувам го в известен столичен вестник, и в резултат на това следващият път когато вляза във въпросната кръчма фенките вече са две. От тук нататък цикълът секс – писане – публикация се повтаря, а фенките растат в геометрична прогресия. Схващате ли?
Би било чудесно ако се нещата се случваха така. Само че фенките не идват толкова лесно, повярвайте ми. И те са чели Буковски. И други неща са чели. За това колкото и да не ми се ще, аз захвърям меките моливчета, сядам си на задника, и вземам че написвам нещо като петстотин страници, в което не говоря нито за дефекация, нито за копулация, а просто за една нищо и никаква Кръгла риба. Примерно. Написвам книга, с която се гордея, защото съм вложил всичко от себе си и знам, че е на световно ниво. Но вече знам и нещо друго – вие няма да прочетете тази книга. А може би трябва, защото тя засяга важна за вас тема. Технологичната епоха – миг преди димът да покрие всичко. Много неща можете да научите от тази книга, но вие няма да си я купите. Защото не се намира на онова рафтче, което ви привлича като магнит. Рафтчето със световната класика. Аз не съм класик.
Аз, слава Богу, съм писател.
 
P.S
В книгите ми жена доктор на науките със стрии и целулит скоро няма да се появи. Въпрос на естетика.
 

Момчил Николов



Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *