Пламен Дойнов: Трябва да има програми подпомагащи литературата

|

Разговор с Пламен Дойнов, главен редактор на сп. "Книгите днес", поет, драматург, критик...


 
Г-н Дойнов, появи се ново издание за култура на пазара за периодика — списание „Книгите днес“. Какво го отличава от другите?
„Книгите днес“ е единственото по рода си списание — за книгоиздаване и книгоразпространение, още повече, че то следва една добра периодичност — излиза всеки месец, с добра полиграфия е, 64 цветни страници, като амбицията е да разширява обема си. И онова, което го прави уникално, е, че следи отблизо информационно и критически всички събития и по-важни книги, които излизат на българския книжен пазар, като акцентира както върху хубавото, така и върху лошото, условно казано. Т.е. не искаме да премълчаваме проблемите, като, разбира се, ще открояваме и достойните заглавия и събития.
 
По какъв начин ще определяте добрите и лошите заглавия, които ще отразявате?
Първо, редакцията разчита както на своя капацитет от млади и амбициозни сътрудници, така и на авторитетни имена. Ние правим нещо като своеобразен семинар преди всеки брой. Анализираме събитията на книжния пазар, новите заглавия, и в дискусия решаваме кои са книгите, които заслужават да бъдат рецензирани. Впрочем, понякога заслужават да бъдат рецензирани и книги, които не са добри и това също е важно, но те трябва да бъдат симптоматични за състоянието на книжния пазар. Стремим се да не изпускаме белетристична книга, например от български автори и особено романи, защото е много важно да имаме поглед именно върху този сектор от българската литература, който е най-пазарен — романите и белетристиката са ключови, както и т.нар. „нонфикшъни“, които са сред най-продаваните, както на български, така и на чужди автори.
Стриктни сме и що се отнася до полиграфията на отделна книга, както и за паратекстовете — справочния апарат, библиографии, предговори. Според мен трябва да се култивира една култура на книгоиздаването в България, която да разбира книгата в нейната цялост. Например не може една книга, която е от нов автор, да кажем, чуждестранен автор, който за пръв път излиза в България, да няма предговор, авторът да не бъде въведен в българския език както подобава. Както не може и на едно изследване да му отрежеш библиографията и то да остане солидно на пръв поглед, но с непълноценна научна стойност.
Много са аспектите, но ние решаваме много лесно нещата от гледна точка на това, че при нас рекламата категорично е разделена от рецензията. И ако едно издателство иска да рекламира книгите си, то ги рекламира във втората част и това ясно е обусловено. Докато в първата част ние решаваме, както в режима на дебата, така и като следим друга периодика (специализирани издания и всекидневници), виждаме кои книги се открояват и просто се насочваме към тях.
Друго, което ни влияе при избора е това, кои са най-продаваните книги. Имаме шест класации и фокусираме вниманието си върху тях, анализираме защо определена книга се продава по-добре от друга и т.н.
 
Т.е. не само публикувате някаква класация без коментар, а поднасяте няколко, различни, обсъждате ги?
Точно така. Шест класации, от шест различни места за продажба на книги. Искаме да включим и още една класация, поне още една. Освен национално представените класации на „Пингвините“ и на „Буквите“ ще включим и една на типично провинциална книжарница, сега точно обмисляме коя да бъде тя, за да може погледнем и от тази плоскост. Защото иначе присъстват важни софийски книжарници като „Български книжици“, „Писмена“, „Нисим“, разбира се и пл. „Славейков, но искаме да покажем характерни неща и не само за София.
По-важното обаче е да се коментират тези случвания на пазара, защото числата в класациите не са просто така обективни и те сами не говорят, трябва ние да ги съпоставим с други процеси. И по този начин да си обясним успеха или неуспеха на някоя книга.
 
Доколкото разбрах до тук, списанието е ориентирано главно към читателите, да ги подпомогне към търсене и избор на заглавия. Смятате ли, че това издание може да се издържа от продажби, съответно от тези читатели, и от рекламите, които издателите биха давали?
Това са изчисления, които издателят на списанието („Вулкан 4“, бел. на М.М.) е правил и смятаме, че би могло. При нас обаче има и една друга важна целева група — това са всички хора (освен читателите, разбира се), които са свързани с издаването на една книга в България — издатели, писатели, художници, преводачи, разпространители... Защото списанието има за цел и да създаде една среда за дискусии по проблемите на българската книга. Да стане така, че то да помогне за изграждането на ясни правила за създаването и търговията с книги. Въобще то да бъде форумът на всички хора, които обичат книги и виждат в книгите и удоволствие, и бизнес, и висока култура.
 
Освен главен редактор на „Книгите днес“ сте и редактор във в. „Литературен вестник“, който е типично издание за култура и литература най-вече. Възможно ли е да съществува самостоятелно издание за култура в България?
„Литературен вестник“ през последните почти 15 години е доказал, че може да съществува самостоятелно издание за култура в България, въпреки чудовищните трудности през които минава, е минавал, и продължава да минава. Тази независимост има своята цена, тази цена е ниският тираж, постоянното безпаричие. Но за всички, които са ангажирани с правенето на „Литературен вестник“ този седмичник е кауза. Има периоди, в които абсолютно без никакво заплащане редакторите сме го работили.
Що се отнася обаче до списание като „Книгите днес“ там е по-различно — то се появява, според мен, в една по-различна среда, която говори вече за една стабилизация на книжния пазар. Въобще бизнесът с книги колкото и да не е голям, той все повече се стабилизира и има нужда от едно такова сериозно списание. Едно списание, което да бъде мост между различните институции и личности, свързани с правенето на книги в България. И това вече е малко по-различно, логиката е друга. Т.е. „Книгите днес“ вече не е само кауза, не е само мисия, но то е и един абсолютно прагматичен избор на хора, които вярват, че могат да правят едно както печелившо, така и четено и стойностно списание.
 
Трябва ли държавата да се намесва и да подпомага по някакъв начин издания за култура?
Трябва да има такива програми, които да подпомагат изданията за литература и култура. Аз неотдавна лансирах една идея, която отдавна споделям — че Националният център за книгата към Министерството на културата трябва да стане Национален център за литература. Защото аз вярвам, че именно българската литература се нуждае от специални условия, не казвам помощи, не казвам дотации и субсидии, а условия за съществуване. Докато книгата просто се нуждае от данъчни облекчения, от добра среда за бизнес. Но самите книги като резултат на литературата не се нуждаят от преки дотации, тъй като те са продукт на един по принцип печеливш пазар. Това е бизнес, от който се печели. Малко наистина, но се печели. Докато литературата, която вече има различни форми на живот, тя не е само книга, говорим вече за интернет сайтове, за фестивали на българската литература, за проблемите на разпространението на българската литература, на българските автори, които са много сериозни. Това трябва да се подпомага, трябва да се правят сериозни читателски кампании за достъп до българска литература. Въобще имиджът на четенето да бъде издиган. И точно преосмислените функции на един друг център, не на книгата, а на литературата, биха допринесли много. От такива програми се нуждае българската литература. Защото книгата е резултатът, но литературата започва да живее преди и след книгата, книгата е просто стоката.
 
Литературата може да живее и без книгата, има многобройни случаи, включително и на романи, които са се появили в Мрежата първо, след това на книга, има и такива, които са си останали само в интернет и имат много повече читатели от книжните издания...
Точно така, трябва да имаме вече едно по-сложно, по-богато разбиране за литературата. Защото в последните години се оказва, че много български писатели по всякакъв начин се стремят да си издават книги, кандидатстват по програмата „Помощ за книгата“, търсят спонсори, а много от тях не си дават сметка, че всъщност литературата трябва да стигне до читателя , че тя започва след като си я написал, а книгата се издига традиционно в култ, но това е остаряло разбиране. Книгата е важна, но тя е едно следствие на творческия труд. Веднъж създадена тя започва да живее вече свой живот. И за това нищо не се прави. Трупат се книги, в кашони, непродадени, непрочетени и се чудим защо е така, а ние не правим усилия да подпомагаме точно този процес — процесът до създаването на книгата и процесът след създаването й. Ето това е проблемът.
 
Много се говори за криза на четенето, издаването и т.н. и паралелно с това Вие сте един от все още малкото български автори с второ издание на стихосбирка. Предполагам това означава, че първото се е изчерпало. Защо някои книги на български автори изобщо не се продават, а други, ето, имат второ издание, при това стихосбирка?
Според мен, що се отнася до поезия, нещата са много нееднозначни. Трябва поезията да излезе извън тесните рамки на „поетичното“, тя трябва да проходи в други зони на живот. Тогава се случва така, че тя почва да засяга повече хора и да бъде по-търсена. Т.е., както се случи с „Кафепоеми, кафепоемите просто се докоснаха до различни равнища не само на високата, но и на масовата култура. Всъщност имаше една непрекъсната игра между „високо“ и „ниско“, между културата на пиене на кафе и културата на организация на кафенетата. Поетичното удоволствие да консумираш кафе и същевременно тази игра с прагматичното — стихотворенията рецепти, които се тиражират едновременно и като стихотворения, и като текстове, които наистина можеш да ползваш за да си правиш кафе. Цялата тази игра, тази двусмисленост, това ходене по ръба между масово и елитарно се оказва изключително плодотворно. Аз смятам, че поезията не трябва да слиза при масите, защото тогава би станала пошла, няма да е поезия. А трябва точно да играе в тази двусмислената зона между широко и масово и изискано. Това е много сложно, обаче. Аз така си го казвам като рецепта, но то е изключително сложно, винаги има опасност, ако нямаш чувство за естетическа мяра, да почнеш да правиш чалга, да „чалгизираш“ поезията така да се каже.
 
Но не трябва да е и прекалено висока, тъй като тогава от никой няма да бъде оценена и разбрана?
Това пак е избор. Аз, примерно, съм много по-толерантен към едно много затворено и елитарно писане, отколкото към едно прекалено масово, естрадно писане. Същевременно човек трябва да си дава сметка предварително, че когато пише затворено, елитарно, пише предимно за себе си и един ограничен кръг от читатели. На мен обаче ми се иска литературата и особено поезията все по-често да се превръща в преживяване. Ясно е, че няма да е масово преживяване, но искам да бъде преживяване, което да бъде споделяно от повече хора и затова се опитвам да пиша такива текстове, които да засягат повече читатели, да са забавни за повече хора, да има диалог около тях.


Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *