Това е рецептата за оцеляване на „стършела“ Кръстьо Кръстев, тазгодишният носител на наградата „Чудомир“ за хумористичен разказ
Наградата „Чудомир“ е най-старото литературно отличие в България. Връчва се за 39-и път от фондация „Чудомир“ и вестник „Стършел“ за най-добър хумористичен разказ, публикуван в печата през годината. По време на тазгодишните Чудомирови празници, които се провеждат в Казанлък, статуетката „Чудомир“ попадна в ръцете на „стършела“ Кръстьо Кръстев.
Кой е Кръстьо Кръстев?
- Роден съм през 1951 година. Завършил съм журналистика в Софийския университет — една специалност, която не ме научи на нищо хубаво, освен на това какво мисли Ленин за печата. Все пак, имахме един преподавател, когото много обичам — проф. Стефан Брезински; той ме научи къде се пише пълен и къде — кратък член, къде се слагат запетайки, и това ми върши работа и до ден днешен. Иначе, винаги съм се занимавал с писане на разкази и фейлетони. Работил съм в редакция „Хумор, сатира и забава“ на Националното радио, а от 1989-а съм в „Стършел“.
Това е втората Ви награда „Чудомир“. С какво тя е по-различна за Вас?
- Ами аз по си харесвам актуалния разказ „Лакомниците“. В него има едни герои, които досега не ги е имало в българския хумор — това са лицата от новото време. Главни герои на този разказ са двама заклети счетоводители — оказа се, че има такава порода. Това е разказ за хората, вкопчили се в материалното — двама братя, чието единствено занимание е през съботите и неделите да обикалят улиците на София и да душат ароматите, които се носят през софийските прозорци. Защото, както казва единият от тях: „В живота по-лесно получава удовлетворение този, който иска да изяде една шкембе-чорба, отколкото този, който иска да има радост и любов между хората“.
Това ли е рецептата — шкембе-чорба за народа?
- Не, рецептата е — по-весело и по-горе главата!
Фен ли сте на Чудомир?
- Да, разбира се! И то с годините се засилва. Защото, като бях малък, Чудомир беше едва ли не в немилост. Но много добре си спомням как в читалищата самодейците изпълняваха тези прочути смешки за как’ Сийка и другите много любими на мен разкази; тогава ми се струваше, че те са много битови. Но сега ми се струва, че са едни страхотни постижения на един човек, който много добре познава българина и неговата психология. Удивително е! Значи, има много хумористични разкази, писани много по-късно — през 70-те и 80-те години на миналия век — 30-40 години след Чудомир, които днес не значат нищо. Защото Чудомировите истории не са за снабдяването на селското стопанство с щайги или за купуването на дефицитни стоки с връзки — както виждаме, тези неща не съществуват вече. А героите на Чудомир продължават да живи и истински...
На какво се смее днешният българин?
- Поради всеобщата политизация и всеобщото износване на говоренето за политика, голяма част от българската сатира загуби силата си. Според мене — няма абсолютно никакво значение колко фейлетони ще напишеш за това, че депутатите крадяли, а министрите били не знам какви разбойници. Това се банализира и дори омръзна. Ние от в-к „Стършел“ сме автори на три спектакъла, които се играят в Сатиричния театър. Това са „Шокова терапия“, „Виж ми окото“ и „Смехотерапия“; по време на тези представления се убедихме на практика на какво се смеят хората. Значи, българинът се смее на това, на което се смеят хората по света; той се смее на изневери, на лакомниците, на глупаците, на хората с високо самочувствие без покритие... А политиката си заема полагащото и се място; героизъм е да критикуваш политиците в тоталитарно време. Сега всеки може да каже някаква острота, която нищо не значи.
А какво мислите за наградите по принцип?
- А, много ми харесват! И мисля, че наградите създават поне у лауреата чувството, че това, което прави е много важно. И това чувство го кара отново като безумец да се затваря в някаква стаичка и да пише някакви работи със съмнителна полза...
Интервю на Петър Марчев
