„Под контрол” – кино, театър или нищо от това

|
Новата премиера на Малък градски театър „Зад канала” „Под контрол” очевидно не контролира нито какъвто и да е смисъл, нито някаква творческа насока. За сметка на това контролира една изтерзана смърт на театъра, чиито изплували пръсти се опитват да се вкопчат в нещо и да си пробият път.
Но това няма да се случи в този спектакъл. Едва ли разочарованието ми е в унисон с хубавите очаквания, които имах. Защото режисьорът Младен Алексиев е едно от главните лица в Асоциацията за свободен театър, активен и знаещ за какво се бори. Останалите й представители досега са показвали стойностни неща, интересни, различни от стандартния театър. В тях се открояват силен замах и пробивна мисъл, уплътнена и в същото време изплъзваща се като копринена нишка.
„Под контрол” има наистина своите положителни страни, но те не могат да замажат недообработените аспекти, превърнали се дори в гафове.
Не виждам причина това да се постави на театрална сцена. По-ефектно и не толкова непоносимо би било в кинозала. Защо е направен опит да се приравни театъра с киното, когато те са коренно различни, в много отношения и противоположни. Не отричам, че новите медии, синтезът на няколко изкуства и всякакви визуални ефекти са привлекателни, тенденцията на употребата им се засилва и е пределно ясно, че носят бъдещето на театъра в себе си. Но никога няма да са самодостатъчни, никога няма да заместят чистата форма на театъра. Все едно да се каже, че роботът също е човек. Те трябва да са на място, основателни, подсилващи и доразвиващи внушенията. Но в спектакъла на Младен Алексиев са прекомерни. Схващам функцията им, определено са точното експресивно средство, но когато присъстват постоянно, дори когато са излишни, разсейват, дразнят и всичко друго, освен да впечатлят.
Методът е следният: вместо завесата, е проточен мултимедиен екран, зад него дъното на сцената е оформено като студио на телевизионно предаване. И един оператор снима непрестанно, сам по себе си той е доказателство за цялостната идея. Напълно не е необходимо всичко да се отразява на мултимедията. Когато действието се пренася извън сцената, в други части на театъра, е любопитно, с изключение на очевидно заснетите предварително сцени. Това съвсем отдалечава постановката от театъра. Впрочем тя и за кино е неприемлива, без грабващи визуални образи. Скучно, монотонно, механично, актьорите са статични и безразлични, симулират вълнение или на моменти досадно преиграват. Затова едва ли си струва да говоря повече за тях.
Другата слабост е самата пиеса. Безспорно е постигнала оригинални хрумвания като начин на представяне, граничещ с преувеличението и абсурда. Но темата е толкова изтъркана и клиширана, струва ми се, че каквото и освежаване да се измисли, тя ще си остане шаблон. Особено за нашата култура.
Филмите от последните години постоянно се връщат към тоталитаризма, машината на властта и управлението, нечовечността на това явление. Отделно книгите и журналистиката. Толкова време не се отърсваме и се питам защо. Нека има, миналото трябва да се помни, но това ли единствено заслужава вторачване? В този смисъл постановката е закъсняла. В сцената, когато тримата наблюдатели започват да се съмняват в предателството си, диалогът е толкова малоумен, повтарящ се, отблъскващ. Вероятно ако беше малко по-театрална, щеше да е и по-гледаема, вместо хората в залата да заспиват, да гледат изданието „Програмата” или да се смеят насила, сякаш сами да предизвикат интереса си.
Търсенето на оригиналното поднасяне на тази пиеса е изиграло лоша шега на постановката, превърнало се е в неин враг. И в стремежа си да каже много с минимални средства, всъщност забравя истинското си намерение. Така че аз не мога да повярвам на този „контрол”. А ако споменем взаимките от „Хотел Матусал”, английският спектакъл от миналото „Варненско лято”, в който е използван този похват на двойното виждане, но по променен начин, и моментите с изключването на телевизора, синьото осветление и упоритото пращене на екрана, които са основни за филмите „Бял шум”, вече се доближаваме до безочието и подценяването на публиката. Отделно характерните за постмодернизма сглобени фрагменти си отиват заедно с него, без да оставят класическо върхово постижение за следващите епохи, в които вече прекрачваме.
 

Вилия Моновска




Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *