Поезията е вътрешна потребност, а не отдушник

|

Със Славимир Генчев разговаря Христо Караславов


Славимир Генчев е автор на стихосбирките “Перо от огъня” (1989), „Черна кутия” (2000) и „Цветоглед” (2005). За „Цветоглед” в края на 2007 г. той бе удостоен с литературната награда „Слав Хр. Караславов”, присъждана от община Първомай и Съюза на българските писатели.
 
Г-н Генчев, всяка стихосбирка има и своята врява, и своето безмълвие. Какво изрече и какво премълча „Цветоглед”?
- Веднага се сетих за романа “Врява и безумство” на Уилям Фокнър. Да се надявам врявата да не стига чак дотам... Тя винаги съпътства литературния процес, но днес се ограничава в рамките на литературните среди, което я превръща в самоцел. Това не е здравословно, защото отнема възможността друг регулатор (евентуален читателски интерес при липсата на оперативна критика) да подскаже дали зад врявата има художествена реалност. Поетите пишат и се четат помежду си; това не е лошо, но „външният” критерий е по-адекватният.
По отношение на врявата отвътре: избягвам гръмките думи, предпочитам всекидневните. Предпочитам обикновените похвати и дори тривиалните поетически средства с надеждата, че ги дешаблонизирам. Причината е проста – живеем във време, когато има за какво да се пише. Днес поетът няма защо да търси “помощни” средства, особено от формално, външно естество. Обикновено до такива средства прибягват онези, които не могат да разчитат на таланта си.
Давайки си сметка за това, включих в “Цветоглед” стихотворение, посветено на онези големи български поети, за които поезията е била средство не да се прочуят, а „да си кажат думата”. И затова думата им още се чува.
В “Цветоглед” се опитах да ”впрегна” натрупания през годините житейски, социален и човешки опит, до който съм стигнал. Това не зависи от броя на стихотворенията или от тематичното разнообразие, а от способността за синтез.
Схващам безмълвието по два начина. Първият е от художествен порядък. Става дума за недоизреченото, за недоизказаното, за недопосоченото – по определението на Маларме, според когото “поетът трябва да покаже на зрителя не цялата ябълка, а част от нея”. (Цитирам по памет). Не забравям този урок и ако използвам директност в изказа, опитвам се да я „неутрализирам” с дълбочина.
Вторият начин да се схване безмълвието е от морално естество – дали премълчаваш някакви истини. Човек не може да премълчи нещо, което не знае. В този смисъл сигурно съм премълчал доста. Иначе съм се опитал да кажа онова, което съм разбрал и видял, т. е. моите истини.
Поезията – тогава... някога... сега... после... винаги?
- За поезията няма лошо време. Талантът е постоянна величина и не зависи от времето. Когато Вапцаров е казал “не, сега не е за поезия”, не е имал предвид това буквално. Защото наистина животът е по-важният - без него нищо няма. Самият факт, че твърдението си поетът изрича с поетични средства, е отрицание на собствената му теза.
Моята първа стихосбирка събираше прах в издателство “Народна младеж” десетина години. Бях я кръстил “Крепостни души”. Един път Давид Овадия откровено ми каза, че с такова заглавие е невъзможно да я пуснат. Утехата ми беше, че едноименното стихотворение остава. Овадия ме убеди, че съдържанието е по-важно от формалността (в случая – заглавието). Като ми стана ясно, че книжката не може да носи истинското си име, напосоки я кръстих “Перо от огъня”. Не мисля, че е загубила нещо от това. Важното е вътре какво има. Стагнацията по времето на социализма, когато се фаворизираше образът на „положителния” герой, принуди мнозина да търсят притчовото начало, алегорията, иносказателността. И аз прибягвах до подобни похвати.
Днес има истински стихотворен бум, но извънредно малка част от „продукцията” е художествена. Цели полкове псевдомодернисти каканижат; обаче наборът от думи в техните упражнения е само имитация на поезия. Сега всеки може да изкаже мислите си свободно. Затова отговорността е още по-голяма – няма външни корективи, самият творец си е коректив. Много са важни грамотността и литературната култура; без тях висока поезия не може да има.
Така или иначе, талантливите автори създават въздействащи стихове.
Понеже няма истина от последна инстанция, можем поне да наричаме нещата с истинските им имена, т. е. да употребяваме думите семантично точно. Те ще свършат останалото. Както пак Маларме е казал, „думите знаят за нас повече, отколкото ние за тях”.
Някога поезията и привидно фриволното поведение бяха своеобразна форма на протест срещу системата в широк смисъл; днес това е смешно и жалко, защото поезията не е трапеза в кръчмата. Има истински начини да се участва в „правенето” на живота. Поезията във всички случаи е вътрешна потребност, а не отдушник, както някои я възприемат. На шега съм казвал, че актьори, които дълго време не получават роли, прописват стихове… Но от това поезия не става.
Литературната ви среща със Слав Хр. Караславов?
- Родителите ми обичаха литературата, а баща ми – мир на праха му! - особено ценеше поезията. Като авиатор той е служел в Долна Митрополия заедно с брата на Слав Хр. Караславов Георги Хр. Караславов. Едно лято той поканил родителите ми на гости в Дебър. Там една вечер Слав им чел свои стихове от ученическата си тетрадка. Много силно били впечатлени и дълго съхраняваха този скъп спомен. Купуваха по-късно всяка стихосбирка на Слав Хр. Караславов. Така че той е сред първите поети, които съм чел. Много ми бе допаднала и новелата му „Двамата” – пестелива, силна, дълбока проза, в която не доминира идеологията; напротив, в нея внимателното око може да забележи сянката на съмнението дали строежът на новия град (и значи - на новия строй) се прави по най-справедливия начин.
След „Цветоглед” – накъде?
- Имам нови стихове за една и дори за две стихосбирки, но не бързам. Може би след две-три години ще издам четвъртата. Защото големите награди в някакъв мисъл задължават летвата да се държи високо. Днес няма кой да я държи на висота, освен самия творец.
 
Без граница
 
За да видиш скачените чувства,
трябва да гониш дивото.
Всичко, дето се случва наужким,
някой ден става на живо.
 
Тъпо е сам да стигнеш върха
и да викаш отгоре: „Помощ!”;
най-много да доловиш смеха
от последния ред в салона...
 
Ако въпросът ти не е цял,
отговорът също ще е непълен.
И най-заслуженият медал
страда от двойно дъно.
 
Къде лъжата е по-голяма –
в живота или в поезията?
Ето отговор без измама:
където е по-полезна.
 
Нека се киска в захлас последният!
Та има ли последна истина?
Чехов кръстил „Чайка” комедия.
А там е последен изстрелът.
 
 
Индекс
 
В голямата неразбория
царува естествен ред.
Можеш да го откриеш
и без да теглиш късмет.
 
Нека изглежда странно,
че малките носят на бой;
в своята лична драма
ти си главен герой.
 
Всичко важно е казано:
да чуеш бъди готов.
Омраза среща омраза.
Любов намира любов.
 
Вярвай повече в пътя,
отколкото в тежък дом.
Щом си богат отвътре,
не се страхувай от взлом.
 
Има простички истини
и твърде сложни лъжи;
и е въпрос на мисия
какво ще те утеши.
 
Някой се дави на плитко.
Друг пада от сляп куршум.
Само дълбоките битки
не вдигат излишен шум.
 
 
Компас
 
Нито слагам край на дилемата,
нито начало ще сложа:
често малките неща са големи,
а големите са нищожни.
 
Има връх хранителната верига,
но не е най-висшият връх.
Който легне, където стигне,
ще се събуди в мъх.
 
Жални са битовите победи,
нелепи – героичните пози.
Щом свободата не е безвредна,
от робството каква полза?
 
Ако кулата в Пиза не беше крива,
кой би се снимал там?
Мъдрите щяха да са бодливи,
бодряците – да чувстват срам.
 
Нищо човешко не ни е чуждо,
но в цялата тази врява
някой вечно губи без нужда,
за да ни вдъхновява.
 
 
Описание на любовта
 
Виждаш колко сме уязвими
в тази есенна яснота.
Милион случайни неща
се оказват необходими.
 
С листопад ни отрупва здрачът
и не виждаме в тоя час
есента ли нахлува в нас,
или ние в нея прекрачваме.
 
Сред възходи, падения, пошлост
ври животът – и стар, и нов.
Всичко може да бъде лошо -
няма само лоша любов.
 
Ако питаш за идеалите -
не остана неопетнен!
Но любов си остава цяла,
щом изцяло я отдадем.
 
Нека все ни въздига властният,
ненадеен и дързък зов.
Може даже да не е щастие.
Стига само да е любов.
 
 
Познание
 
Когато няма друго правило,
бушува личната цена
и кандидатите за слава
минават без величина.
 
Единствено неизкушеният
не пада в своя собствен пъп
и помни, че по всяко време
талант е синоним на скъп.
 
Брадясал, безразсъден, дързък
като възкръснал дон Кихот
ще стигне той и без да бърза,
но ще откъсне оня плод.
 
Познанието е вина.
Тя трябва да се изживее -
да бъдеш в тъмната страна
и да не станеш част от нея.
 
Излез в живота, а не зяпай
от ъгъла си към света,
че миналият между капките
не знае нищо за дъжда.
 

Първа публикация - в. „Словото днес”, бр. 6 от 20 февруари 2008 г.



Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *