Полет насън или наяве

|
2006 година се оказа щедра към почитателите на поезията в Бургас – на книжния пазар се появиха няколко стихосбирки от бургаски автори, които със сигурност ще провокират интереса на взискателните ценители на това изкуство и извън пределите на града. Една от тях е "Градината на Фохат" (издателска къща "Орбел", София). Авторката, Ирина Войнова, ни е позната с поетичните си сборници "Оголен камък – 1996, "Глинена птица" – 1998, "Степен на изгаряне" – 2000 и "Крило и корен" – 2003.
Спирам вниманието си върху новата й книга, като желанието ми е не само да споделя личното си усещане от прочита, но и да подскажа съдържанието. Тематично то се различава от останалите й книги – липсва характерния за стиховете на Ирина Войнова социално-граждански елемент, а вместо него откривам загатнати отпреди духовни търсения. Чрез самооткровения, тя е направила сериозен опит да ни приобщи към своя път на себепознание и мъдрост.
Стихосбирката е изградена от два цикъла: "Крайпътни камъни" и "Градината на Фохат".
"Фохат е мостът от светлина, чрез който божествената мисъл се проявява в материята" – чета в обяснителната бележка. И по-нататък: "Градината на Фохат се намира на границата между небето и земята. Според легендата, там на любимците на Бог е позволено да събират рози. Но градината на Фохат съществува само, ако има обмяна между извора и Берачите на рози, тоест ако се поддържа жива непрекъсната и съзнателна връзка между Първоизточника и съзнанието на нейните обитатели."
Ако трябва да започна с "живата връзка", ще отбележа, че се долавя – понякога като нишката на Ариадна, подадена за да ни помогне да се ориентираме в Лабиринта, а понякога (и по-често) я виждам като мост между лирическия персонаж и "другата край Извора".
Но ако трябва да конкретизирам, ще кажа, че написаното в книгата е израз на философските прозрения на поетесата, породени от общуването й със света. Не само със зримия, обаче. Тя отива по-далеч, като се взира в тайнствата на Вселената и показва своята гледна точка. Това ми дава усещането, че е успяла да надникне в голяма част от духовното богатство, създадено от човечеството, пътувайки от древността през времето до днес. Но, дали целта на подобно "надничане" е била само любопитството, търсенето на непостижимата Истина?
В първия цикъл от стихосбирката Ирина Войнова, в лицето на лирическия си герой, повежда читателя покрай своите крайпътни камъни. Това са житейските опитности, които човек натрупва, преминавайки през дадени ситуации и конкретни преживявания. В книгата те се появяват като светкавици или като "слънчеви стълбове по завоите" и показват пътя напред, когато розата "в средата на сърцето" все още не е разцъфтяла. Все още "утрешният ден е планина", която поетесата, по примера на Мохамед, "съзерцава в неподвижност", докато "пет индийски слона маршируват в кръг в главата му".
Знакова е и поемата "За словоядците, месията и Шехеразада". В нея, както и в други стихове в първия цикъл, авторката изразява отношението си към поетичното изкуство, причинило страдание на много поети. Но Поета (с главна буква), тя вижда като най-изключителното творение на природата: въпреки болката, а може би точно заради нея е изпълнен с огромна духовна сила.
 
От най-тъмния приют на ириса
с тежък наръч
и змия върху глезена,
той се изправя
и с поглед
      хоризонтите размества.
       ("Строеж на фината природа")
 
Друга интересна представа за Поета може да се открие в стихотворението "Защото тайните на мъртвите споделя". Там Поета е обрисуван като "прозрачен свод, стъпил на четири разплакани кариатиди", а под неговата видимо крехка душевност пространствата се огъват "в съпротива немощна".
През "феерията на словесните фрактали", следвайки превратностите на лирическия герой и съпреживявайки "всяко докосване" с ветровете, стигам до втория цикъл - "Градината на Фохат". За прочита на този цикъл се изискват изострени сетива и пробудено съзнание – умение да се взираме в себе си, да разчитаме своята истинска същност, да усещаме безсмъртната енергия, която ни прави неделима част от Универса.
Предвид специфичното в езотериката, към която е обърната голяма част от поезията тук, епиграфите помагат на читателя да се приближи по-лесно до духа на определени стихотворения и да възприеме закодираното (на места) съдържание. И да открие също, че за лирическия герой на Ирина Войнова, Пътят е намерен.
Тръгнал от нищото (Колко е тихо в сърцето на Нищото, / в сърцето на Нищото трудно се диша), поетесата загатва стъпалата, по които той се изкачва, за да достигне онези пространства, които вероятно обитават само посветените. Попаднал в огромното поле от озарения, удивен от Космоса над него, тук и ти би могъл да се усетиш желан гост. И авторката ще се опита да те убеди, че ако притежаваш вътрешна чистота и отвориш сърцето си за светлината
 
Тъмният рог
ще расте след смъртта ти,
а ти ще му светиш отвътре.
("Нишката на Ариадна").
 
От такава гледна точка вниманието ми е привлечено от стихотворението "Зов от Ледените планини". То е недвусмислен призив към човека да се вгледа във вътрешното си "аз", да потърси най-чистата си, първично-божествена същност и проникнал дълбоко в себе си, да открие своя духовен Дом. Но за да стигне до прага му, трябва да направи усилието да тръгне. И точно от тук, от първото стъпало на пробудената памет, започва пътят на пилигрима.
Няма лесен път. Ирина Войнова не ни спестява истината – възможно е да откриеш "сгрешени имена и отговори на въпроси, зададени погрешно". Не е изключено дори да станеш жертва на същата тази Истина, защото докато "нощта се взира" в теб, мълния "от чашата на облак осветява само следващата стъпка"… Но стъпка по стъпка, ще се намериш там – пред вратата от светлина.
А зад нея? Зад нея е Светлината от вълшебните фонтани на Фохат – "отвъд съня, в единството на звуци и вибрации", където от хилядолетия те очаква "другата край Извора".
Може би там е градината за избраниците на Бог? Или е небето на посветените?
Или е красив сън, в който лирическият герой е преминал "моста от светлина", навлязъл е в други пространства и е разпознал своя радостен "възглас на новородена птица"?
Във всички случаи това е път, разкриващ хоризонти… Пътешествие към божественото – такава е жизнеутвърждаващата философия на авторката. Така тя осмисля кръговрата на живота.
 
    Защото Вавилонски кули
са имената ни,
            дадени от Бог…
  Към третото око на Светлината.
 
В края на книгата чета с тъга стихотворението "Стълбове на тишината". Магията на поезията ме отведе за кратко до градината на Фохат, където "възторга преизпълни празнотата в мен, оплоди я с дъх и цвят, извиси я" и сега ми предстои обратния път. Иска ми се отново да се срещна с лудата Каломаин, с разпътната "Мария на Коелю", с уличника, жадуващ да открие своята майка, със словоблудстващите градски поети – все герои, които авторката е одухотворила, символизирала – направила ги е силни и запомнящи се.
Препрочитам стиховете, но по обратен ред, и макар че "радостта е още там – сред светещите стълбове от тишина", връщам се в реалния живот с всичките метаморфози на пеперудата.
 
Недокосната
             от хаоса на дневните кошмари,
  разтвори  се в  мъглата
  между   два   сезона,
  въздишката на пеперудата,
  която
  не успя да се
  събуди.
 
Трите части на това стихотворение ("Пепел от пеперуди") са фигурно построени, възприемам ги като игра, стремеж чрез външната структура да се постигне по-силно внушение. И изниква въпросът: човек не преминава ли през същия дълбок хипнотичен сън и живот, протичащ мимоходом като пясъчен часовник? За поетесата няма съмнение: ще дойде време, когато Някой ще обърне часовника, за да му даде нов шанс – шанс за пробуждане. И тогава той ще зърне "светлото око". Тази светлина ще го подмами, може да го ослепи или да подпали крилата му, но един ден – в този или в друг живот – неминуемо ще го изпълни и ще го отведе до вратата на вълшебната градина.
Когато четем една книга, ние я възприемаме с всяка фибра от нашето същество – фибра, съдържаща както интелекта ни, така и собственото ни въображение… С всеки ред навлизаме все по-дълбоко в света на автора и с любопитни очи се взираме в онова, което той, чрез силата на внушението, изгражда. В този смисъл моето мнение за стихосбирката "Градината на Фохат" е: докоснах се до великолепна поезия, поезия многопластова, изящна, със смислови препратки към най-съкровените дълбини на човешката душевност. Поезия, която открива нови небеса далеч зад хоризонта – там, където "с крила на белоснежен гълъб" се е осъществил наяве или насън полетът на Ирина Войнова.
 

Ирина Войнова, Градината на Фохат. Орбел, Б. 2006. ISBN 9544960899


 

Милка Стоянова, Словото



Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *