Портрет на поета като бард

|

Гриша Трифонов на 50 години


 
Не съм нито първият, нито ще бъда последният, който прави каламбур с прочутото заглавие; в случая с Гриша Трифонов изразът би могъл да се обърне и да прозвучи “Портрет на барда като поет”; от трета страна, най-точно би било “Портрет на Гриша Трифонов като поет и бард”; а от четвърта, спокойно би могло да се каже и “Портрет на поета и барда като Гриша Трифонов”...
Все ще е вярно. Защото има и четвърта страна. Такова е положението при поета с китара, който цял живот (или половин, което е същото, ако си спомним за рано напусналия ни и непрежалим Владимир Левков) носи четири дини под мишницата: пише стихове, композира музика върху тях и изпява така “получените” песни, като свири собственоръчно на каква да е полунастроена китара. (Защото речено е: всеки може да свири на настроена китара!)
Резултатът обаче винаги трябва да бъде адекватен: изпята поезия. Когато едно изкуство (синкретично по природа) се състои от четири-пет компонента, трудно е всички елементи да са еднакво добре “застъпени” – затова всеки от бардовете си има по-силни и по-слаби страни. Един е по-талантлив като поет, друг - като китарист, трети – като композитор, четвърти - като певец или изобщо музикант, а пети … се казва Гриша Трифонов.
Да караме по дините:
Че е поет Гриша Трифонов - силен поет е! (“Но нека друг да пише за това”, ако перифразирам стих от негова песен по поетичен текст на друг поет).
Че е добър композитор, макар и без тапия - добър е!
Че свири на китара точно толкова, колкото е нужно - свири (за ужас на китаристите от класа, като една Маргарита Друмева например, която веднъж – ето как и аз ще се присламча – ми рече с откровен яд по повод Гришовото и моето струнотеглене: “А бе какво правите бе, хора, защо бърникате така с тия пръсти из тия струни?!”).
Че пее страхотно с този свой нито школуван, нито обиграван, нито глезен, нито пазен, нито щаден, нито спестяван, но голям и типичен глас - пее! И всички го чуват и слушат.
Има и други единици измежду бардовете, дето ги могат тия неща, макар и донякъде, но от … коя друга страна?.. Гриша Трифонов може и повече.
И той го направи. Минаха 20 години, откакто организира в родния си град Харманли (да не пропуснем, разбира се, че покойният ни общ приятел Владо Левков даде идеята и просто на майтап – при бардовете гледането на нещата твърде на сериозно е недопустимо по дефиниция – я “продаде” на Гриша за едно питие, без да уточняваме какво, защото според различните митове то е различно); та Гриша организира първата национална среща на поетите с китара, наречена простичко “Поетични струни”. Оттогава Харманли е и остава вечната столица на бардовете, въпреки че Трифонов, като мнозина други, “вече стана софиянец”.
Понеже някои днес злоупотребяват с тогавашните дадености, длъжен съм, дори и телеграфно, да обадя: движението “Поети с китара” (наречено така за удобство, защото ако е движение изобщо, то ще да е някакво Брауново такова) се зароди в утробата на кита “Ален мак”. Защото То не можеше да намери друг излаз към морето, без да е оторизирано и подопечно, освен на Партията и на Комсомола. Но То не позволи да бъде опитомено, вкарано в пътя, подстригано и костюмирано. То беше всъщност началото на българската гласност и перестройка.
Владо Левков и Гриша Трифонов накрая го извадиха и организационно от търбуха на кита. Комсомолът, разбира се, не изпускаше нещата от очи, уши, нос и гърло; но очите и ушите бяха на Николай Текелиев от ЦК на ДКМС, например. А тези хора просто бяха и са и до днес едни от нас. Затова там, на “Поетични струни”, Гинчо Павлов можеше да изпее знаменития си куплет: “Тя, политическата мода І едва ли можеш я разбра: І човек излезе от народа І и повече не се прибра”.
Толкова по тоя въпрос, но да не го подминем все пак...
Обаче мина време, дори цял строй си замина - и с него всякакви ЦК-та, ОК-та и прочия, а поетите с китара останаха. И продължиха да идват в Харманли, и се “размножиха” през годините (вече са половин полк), нароиха се и други бардсрещи – в Несебър, Ловеч, Шумен, Благоевград, София дори…
Но да се върнем на … Гриша Трифонов. През последните две години той направи и едно важно за изпятата поезия предаване по телевизия СКАТ (наречено неслучайно “От трета страна”), през което “минаха” по реда си всички днешни бардове. Предаването даде за пръв път по-широка обществена трибуна на Движението (по едно време бяхме го нарекли за по-кратко НАТО – национална асоциация за творческо общуване), показа лицата и гласовете на най-упоритите измежду нас, дето правят това, което правят, защото не могат да не го правят, независимо дали ще ги “признаят”, или не. И които останаха в това ползотворно и напълно адекватно нему междинно субкултурно положение, без което бардовската песен или ще стане естрада, или чалга, или просто някаква друга популярна стока. И пак по неговия си и наш, бардовски тертип, когато СКАТ се превърна в партийна телевизия, тутакси я напусна барабар с предаването.
Както се вижда, не съм в състояние да пиша за Гриша, без да споменавам непрекъснато контекста (или да подсказвам подтекста) на неговото творческо съществуване. Въпреки че няма да е пресилено, ако река, че когато “кажем бард, разбираме Гриша Трифонов, а когато кажем Гриша Трифонов, разбираме бард”. Макар и да не е самотен връх, безспорно Гришата е най-признатият, най-популярният, най-слушаният български поет с китара днес.
От трета страна, една от най-големите му особености е, че повечето от песните му всъщност не са по негови стихове. Той неведнъж е обяснявал на какво се дължи подобна “странност” (най-известните му песни са по стихове на някои от най-силните съвременни български поети – Първан Стефанов, Павел Матев, Калин Донков, Иван Вълев, Ивайло Балабанов и други), но тази “разделеност” между поета и китарата още по-добре илюстрира къде се акцентира в бардовската песен – върху силната, въдействаща поезия, независимо кой е нейният автор.
В крайна сметка печели поезията, защото чрез тези изключително въздействащи песни стиховете на изброените поети станаха по-популярни (хилядите почитатели на Гриша даже не винаги знаят чии са текстовете), отколкото ако си стояха затворени между страниците на тънките и немногобройни поетични книжки…
Не е за вярване, но е факт – Гришата навъртя неусетно и безсрамно цели 50 години! Петдесет лета и есени, зими и пролети (една от книгите му се казва “Есени”, но той е активен целогодишно!), през които не се е спирал, не се е заседявал, не е “успявал” да напредне в кариерата, не е мирясвал. Заслужената му слава не е била никога самоцел – изпятата поезия не е за веселба, не става и за фон на веселбата, не е за “танци-манци”; от нея повече боли, отколкото сърби. Знаят това стотиците зали и салони, залички и салончета, кръчми и кръчмета, мансарди и мазета, брегове и пристанища и прочие открити и закрити места, където е бивал той, където не е бивал или закъдето пътува (“Градовете, където не сме” е друго заглавие на негова стихосбирка).
Завоювайки популярност, Гриша не я консумира сам. Неслучайно подчертавах многократно колко неща направи той изобщо и по принцип за бардовското изкуство, за да извоюва То след толкова години своето място и за да не се чудят днес хората що е това поет с китара или изпята поезия.
Вече казах, че е по-добре друг да пише за поета Гриша Трифонов. Още повече че има и повод – тези дни излиза стихосбирката му “По есенните улици на лятото”, събрала както най-доброто от досегашните му книги, така и нов цикъл, подсказващ за нови поетични пътища. Аз ще спомена само заглавието на първата му стихосбирка (награда “Южна пролет” за 1988 г.) – “Докато проговори камъкът”. Да издържиш на такъв динамичен живот и все още да я караш като побеляло момче с все по-уголемяващо се чело, никак не е лесно; трябва да си наистина поне от камък. (Русенецът Мишо Миновски написа специална песен за нашего брата и тя с пълна сила важи за Гришата – “Дъртото си е дърто”).
Освен че се оказа от самороден говоривш и пеещ камък, Гриша дори издаде диск със своите песни. Най-накрая! За всеобщо учудване как е възможно едва сега, след като кьораво и сакато наиздадоха я касети, я дискове! Но така или инак, и този камък биде хвърлен; но след като стана от крайгълните на бардовската къща.
От две-три години в различните градове, където има бардсрещи, на Трифонов постоянно му връчват една специална награда – за принос в развитието и популяризирането на бардовската песен. Няма тук сръдни, няма препирни, няма чудене защо и ама как тъй, казано по Христо-Карастояновски ( и той бард)!
Така че не само славата на Гриша е заслужена. Заслужено му е и признанието. Ех, така става при някои люде – както си следват призванието, стигат – щат не щат – до признанието! Хак им е! Да им тежи короната!
Да му тежи и на Гришата, докато пее и диша! Какво са някакви си 50 години? Репетиция някаква. Има още места, където “не сме били и закъдето пътуваме”.
 

Първа публикация: в. “Словото днес”, брой 28 (455), 22 септември 2005 г.




Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *