“Почивка на Kарибите” – книга, която трябва да прочетем

|

На 20 април в Регионалната библиотека в Разград беше представен сборникът с разкази на Георги Михалков "Почивка на Карибите". За книгата говориха поетът Петър Стойков от Варна и журналистът Димитър Петров от Разград. Тук публикуваме словото на Петър Стойков.
 
Само един талантлив писател като Георги Михалков може да напише такива разкази. Той не съди никого. Библейските принципи на Новия завет - не съди, за да не бъдеш съден или с какъвто съд съдиш с такъв ще те осъдят в книгата му важат с пълна сила. Но авторът и не обвинява, а оставя читателя да размисли, сам да направи изводите.
Тези разкази са за времето в което живеем и са своеобразно продължение на разказите от предната му книга “Глинената камила”.
Развълнувах се след като прочетох последната фраза от разказа “Бялото вълче”.
Колко човешки е казано:
“- Ей цигане-вълче, върна ли се?”
Една обикновена фраза, а колко много говори. Даже си мисля, че думата “върна” е изговорена от литературния герой диалектно. Не знам защо, но така ми звучи по-силно.
Не съм глобалист и не съм против осиновяването на български деца от чужденци, но като читател виждам как щеше да протече животът на Георги от същия разказ, ако не бе осиновен от шведи т.е. чужденци. За съжаление е така. Дано дойдат дни, когато всичко ще е различно.
Боли ме, че имаше хора затворени без съд и присъда в лагерите в Белене и другаде, и убиваха хора при преминаване на границите, както е в разказите “Часовникът на дядо Петър” и “Да преплуваш реката” и искам вече да не възприемат българите с недоверие, както е в разказа “Грешката”.
Дано хората се обичат и женят без разлика на народността си, както е в разказа “На Белградската гара”, но да няма мафиоти както в “Почивка на Карибите” и да не подпалват родната си къща или застрояват стадиони (а и само стадиони ли?) както е в разказите “Бялата къща” и “Мотел “Рай”.
Разбираме, че човешкият живот и психика са крехки и раними, както е в “Гонене на таласъми” и че братът си е брат и майката майка, и братското чувство е по-силно от жаждата за имот, и че трябва да изгоним таласъмите от нашите души. Нека продавачът (поетът-продавач) на звезди от едноименния разказ да подарява звезди, нищо,че няма и лев в джоба си. Бог ще го възнагради. И да не бъдем клюкари за да не разбием едно щастие макар и лъжовно (разказа “Предсказанието”). И нека дните ни да не се сливат”... като сива ленива река” както на учителя Белов от “Прокълнатият квартал”. Да не градим дом по начин, който не е реден, за да не запустее, както е в “Гранитният дом”. Да не обедняваме до там (понякога това не зависи от нас самите за съжаление), че да продаваме гробовете на родителите си, макар че най-напред трябва да има милост за живите. И никога да не приемаме човека от лошата му страна, без да знаем помислите му, както директорката се отнася към режисьора в разказа “Третият филм”. Разбираме, че бащите ни са с много по-добра ценностна система от тази на нашето поколение и те не се интересуват дали се печели много или малко, а дали работата, която вършим е почтена, както е в “Почивка на Карибите”.
Колко поетично, точно и оригинално е описал дъжда Г. Михалков в разказа “Предсказанието”. ”Навън валеше студен ноемврийски дъжд и сякаш някой хвърляше карфички от небето, които не мокреха, а бодяха”.
Много ми хареса и израза :”...ще долови далечните шумове от детството”. (разказа “Неочаквано завръщане”) и ми се прииска и аз да доловя такъв шум от моето си детство. И ми се иска да не умирам,а да отпътувам когато ми дойде времето, както Ина-Ванина от разказа “Морска звезда” и да ме срещнат на някоя гара.
Вярвам,че всеки който прочете тези разкази ще разбере, че любовта премахва лошите пороци и вече не искаш да крадеш, както е в разказа “В лагера на крадците”. И че не трябва да се съдят хората заради политическите им възгледи, да не се затварят граници, тъй като загиват хора и след време се разбира, че това е безсмислено, а хората не могат да се върнат от другия свят.
Искам да споделя и колко сполучливо, и силно авторът е уловил характера на героите чрез описанието на очите им: ”В избелелите им уморени очи Стамат забеляза напрегнато вторачване (от разказа “Да преплуваш реката”).
“Огромните му тъмнозелени като орехи очи се засмяха” (за Павле от разказа “На Белградската гара”).
“...малките му черни очички приличаха на пистолетни дула” (за Раденков от “Почивка на Карибите”).
“Отблясъците от пламъците се отразяваха в неподвижните му като тъмни стъкла очи” (за Панайот Белов от разказа “Бялата къща”).
“В очите му нещо светна,но бързо угасна и те пак заприличаха на зацапани стъкълца” (за бащата от разказа “Срещата”).
“...а очите му бяха като на риба” (за директора Петров от Скандалът”). “Воднистите му очи са вперени в далечината” (за дядо Анго от едноименния разказ).
И още много неща ще разберат читателите след като прочетат тази книга, защото “Почивка на Kарибите” е книга, която трябва да прочетем.
 

Петър Стойков, поет от град Варна



Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *