Преводът като ритуал, преводачът като жрец

|

Рефлексии е рубрика за отзвук от случващото се в света на литературата и сценичните изкуства, сега.


 

Фонд КултураРубриката „Рефлексии“
се подпомага от Национален фонд „Култура“!


 
 
И не са ли тогава преводачите второстепенни граждани
на републиката на литературата?

Ирина Григореску Пана

 

І


Културите не са еднакви, всеизвестен факт е. Днес сме свикнали да ги подразделяме национално, но е било време, когато по-съществени са били съвсем други оразмерителни признаци. Платон си е казал за културата на стара Елада: „Благодаря на боговете, че съм роден мъж, не жена; свободен, а не роб; грък, а не варварин“. Култура андрократична, аристократична, етнократична. Близо хилядолетие по-късно един облечен в дрехи от козя кожа „варварин“, както без съмнение би го назовал Платон, прави друго разделение: хората на Книгата и хора без Книга. Първите са по-горни и в създадената от него могъща теократична държава всички те имат известни привилегии — могат да запазят вярата си и свободно да я изповядват, стига да плащат в хазната на предводителя на истинските правоверни определен данък. Става дума, разбира се, за пророка Мохамед, според когото на евреи и християни само малко не достига, за да прегърнат най-правата вяра. За разлика от презрените други, безкнижните огнепоклонници, безмилостно преследвани и изправяни пред една-единствена алтернатива — или три пъти „Един е Аллах и Мохамед е неговия пророк“, или смърт. Е, преклонението пред сакралността на Книгата не пречи на халифа Омар да предпочете баните на Александрия пред нейната библиотека — всяка свещена книга се вбесява от съперници: „Ако книгите на библиотеката пишат същото, което в Корана, те са безполезни; а ако пишат различно — те са вредни. И в двата случая, следователно, трябва да бъдат изгорени“.
Толкова за културата на едната Книга. Но има и култури на многото книги и българската е една от тях. При тях не толкова истинното Слово, колкото истинното Писмо е от съществено значение. Нека ги наречем култури-наследници, за да ги оразличим от другите — културите-завещатели. Вторите можем също да определим и като първични култури, създаващи и даряващи; за първите — без никакви пейоративни контаминации — ще кажем, че са вторични — култури, които възприемат и препредават. Донори и приемници — това също си струва да бъде едно от разделенията на културата и то вероятно най-съотговаря на същността ù: тя, както всички знаем, е налице единствено когато има приемственост, унищожи ли се приемствеността, прекъсне ли — край с културата, прекъсва се. Примери колкото искаме, аз ще посоча само един, може би най-потресаващият: за ацтеки и инки вече четем само по книгите или гледаме научно-популярни филми, а културата им? — културата им безвъзвратно е потънала в небитието. Трябва в същото време да помним, че културата/културите не са застинали, мъртви, ступорни социални образования; те се развиват и благодарение на това развитие една култура-наследник може да се трансформира в култура-донор. Обратното движение също е възможно: според Шпенглер една от причините за края на египетската цивилизация е превръщането ù в елементарен „повтаряч“, имитатор и подражател на иновативните идеи на нейните предтечи. (Пре)следване на предишните образци, никакво (пре)стъпване извън очертаните от предшествениците рамки: културата-донор се е изродила в култура-подражател.
В диахронен план една такава трансформация предимно говори за упадък. В синхронен план обаче съвсем не е така: усвояването на друго културно наследство е по-скоро знак за разцвет на културата, не за повяхване. Да си припомним: Златен век на българската култура се нарича времето, когато е кипял усилен, къртовски преводачески труд, за да се приобщи езическият славяно-български език към Словото на свещените книги. И тук вече съм на прага на най-фундаментния извод от предложеното по-горе разделение на културите: ако при първичните, при културите-донори сме в правото си да приемем, че: „В началото беше Словото“, то при вторичните, културите-приемници тези сакрални думи звучат малко по-иначе: „В началото беше Преводът“ (казала го е много-много преди мен г-жа Леда Милева, бившата председателка на Съюза на преводачите, а нейните думи ми бяха любезно подарени от г-жа Мария Петкова, сегашната председателка на Съюза). Приемните култури са традукционни култури; при тях традицията е традукция или, за да не съм тъй краен, традукцията е съществена и може би най-основна част от същността на тяхната традиция. Тъй в тези култури фигурата на преводача придобива особен статут, поне според мен тя се превръща в най-ценния, деликатен и важен културен герой. Всъщност можем да кажем, с една не малка перифраза на Константин Преславски, че както „голи са без книги всички народи“, по точно същия начин „гол е без преводи българският народ“. И, без да се страхувам, че ще бъда неточен, макар и да съм доста радикален и провокативен в това свое убеждение, за малките култури и особено за българската, която винаги е била и продължава да бъде догонваща култура, в някаква степен фигурата на преводача е много по-важна от фигурата на автора; това, което превеждаме е от много по-голямо значение и е с много по-здраво(словно) влияние върху посоките на развитие на българската култура от това, което пишем. Тоест, не е тъй важно какво пишем, по-важно е какво превеждаме, за да го (про)четем. Или, за да използвам една вече малко позабравена метафора: преводът е базата, оригиналната творба — надстройката.
Ако това е така, а аз съм убеден, че е, преводачът в българското културно пространство се превръща в централен персонаж, в културния герой, homo faber на структурирането и функционирането на нашата българска култура. Защото, след като тя поема Словото си отвън, след като се организира и целеустремява съобразно чужди образци, то става изключително решаващо как и доколко истинно превежданите чужди образци ще бъдат предадени на български език; дали и доколко техният български еквивалент ще бъде верен на оригинала. В този смисъл знаменитата игрословица „tradutore, traditore“ получава в тукашния контекст една неочаквана дълбочина и значимост: от достоверността на чуждия превод зависи достоверността на нашата култура. Затуй Христо Ботев е тъй язвителен към Григор Пърличев заради неговия превод на „Илиада“. И, както знаем от фламандеца Раймон Детре за реакцията на Пърличев, четиристишието на калоферчанина така жестоко е уязвило достойнството на охридчанина, че той се отдръпва — обиден и огорчен — от участие в културните дела по българските земи:
 
Защо не съм и Пърличев,
да преведа Илиада;
но с такъв превод, за който
и лобут да ми се пада?
 
Но Ботев е прав. Един неточен превод, една не добре предадена дума от един език на друг може да причини много бели. Само един пример: когато латиноезичните учители на Църквата — т. нар. патристи, им се налага да преведат термина „ипостас“, използван от гръкоезичните църковни отци, те избрали думата „persona“ (Боеций е, благодарение на който тя укрепва в католическата догматика и теология). Но всеки класически филолог ще ви каже, че думата „персона“ твърде повърхностно изразява значението на думата „ипостас“. Оттук обаче тръгват объркванията в разбирането на тринитарния проблем между Източната Православна и Западната Римо-католическа Църква, довели до прочутото philioque, а също и до Великата схизма от 1054 година. Схизма, която и до днес не е преодоляна и едва ли някога ще бъде предоляна, ако и усилията на икуменическото движение. С друг образ: един неточен превод е като онзи знаменит мах на крилото на пеперудата, който някъде/някога предизвиква тайфуни и урагани.
И тук не мога да се въздържа да не направя една аналогия, въпреки че цари всеобщото убеждение за приблизителността и не особената коректност на всяка аналогия. Знаем от древноиндийската религия за огромното значение на правилното произношение на молитвения зов към боговете, за думата „ОМ“ и за това колко е важно мантрата да се изпълни правилно и точно. Ако това е сторено добре, молителят може да придобие силата на бога, към когото отправя молбата си, но ако не е — последиците може да са трагични и то не единствено за с(ъ)грешилия човек, но и за универсума, за цялото социално и космическо устройство. Важността на правилно произнесеното слово, необходимостта да бъде изречено то с най-голяма внимателност и прецизност води, между другото, до силно развитие на езикознанието в школите на индийската философия — най-вече в школата няйа. Ако жрецът, браминът обърка сакралните слова на ритуала, — светът ще се продъни в бездната, слънцето ще угасне, моретата ще се вдигнат възмутени... Точната дума като гаранция за живото и здравото съществувание на вселената.
Залогът пред преводача, слава Богу, няма чак такива огромни задължения, но това не го прави по-малко отговорен към точността и коректността. Ако продължим аналогията, то пред автора, когото преводачът превежда, както и пред езика, на който той превежда и съответно пред читателите, които ще прочетат преведената на този език книга, неговата длъжност е не по-малко съ-ратническа. Преводачът е посредник, медиатор между автора-бог и читателя-поклонник; и ако неговото посредничество е несъвършено, е изкривено и далеч от точността и истината, то връзката автор-читател или, ако предпочитате, бог-поклонник просто няма да се състои. В този смисъл преводът е свещенодействие, ритуал; а преводачът е жрецът, който осъществява ритуала на връзката автор-читател, човекът, който изпълнява свещения акт, за да се реализира тя; от него и единствено от него зависи тая реализация. Неточният, нескопосният, некадърният превод е като онази знаменита фигура от северноамериканските митове, наречена трикстер: тя се опитва, има желание да свърши нещо полезно, но в крайна сметка това полезно се оказва вредно. За разлика от Гьотевия Мефистофел, който е силата, която зло замисля, но твори добро, несъответният на своето високо призвание преводач е сила, която добро замисля, но сътворява зло. Именно заради такъв нескопосан, дървен превод за българската публика например беше загубена книга като „Тайко“ на японския класик Ейджи Йошикава. За мен поне беше загубена и така и не посегнах към другата негова книга, преведена на български — „Мусаши“. И макар че натискат да ни убедят: „Преводът е правен от английски, но преводачът е свършил наистина великолепна работа“, това е пълна лъжа — преводът е ужасен, от сюжетната линия почти нищо не се разбира, изреченията са мудни, тежки, тромави. Четеш и тегавееш. Няма да съм тактичен, не ще спестя името на преводача, нито на издателството: Георги Парпулев и ИК „Вузев“. И макар че точно тази книга излиза извън периода, който трябваше да обзра — 2000-2003 година, тя е добър (или по-скоро лош) пример за това как не трябва да се превежда. Да не говорим за това, че всъщност книга, писана на японски, е по-добре да бъде преведена от японски, не от английски, както е в случая. Това ми напомня на онова време, когато книги, писани на други езици, бяха превеждани от руски; няма нужда аз да съобщавам на преводаческата колегия колко може да се изгуби при един подобен недиректен превод. Преводачът е жрец на автора, когото превежда, а също така и жрец на читателите, за които той превежда и ако ритуалът на превода, който той извършва, не е изпълнен съобразно правилата на тази толкова взискателна и капризна сакрална дейност, то връзката между автор и читател никога не би могла да се осъществи. Преводачът е жрец, преводът — ритуал и всеки, дръзнал да превежда без да има в ума си тази аксиома, е нарушител и осквернител. Не пре-водач, а пре-дател; не водач, а блудител.
 

ІІ


Всяка култура е пулсираща: има епохи, когато един вид изкуство или дори само един жанр от дадено изкуство преобладава над другите. Българската култура, в частност българската литература е преживяла много пулсации, особено след 1989 г. Бяхме свидетели на поетически бум, на романов бум, на критически бум. И макар че за преводаческата дейност понятието „бум“ е перманентна величина, не желая да се въздържа и ще заявя: 2004 година е годината на българските преводачи: тя ще бъде запомнена именно с техните естетически постижения. (Прочее, фактът че след толкова години — приблизително 5, ако изчислявам точно, преводаческата колегия отново се събира за равносметка, говори че тя има съзнание за важната работа, която е свършила). Длъжен съм да укажа този факт, макар периодът, в който трябваше да се самоогранича като критически поглед, да не включва настоящата година, а само от втората половина на 1999 до края на 2003. Не искам, разбира се, и да кажа, че 2004 увенчава като последен завършек усилията на преводаческата гилдия от предишните лета, все пак много още предстои да бъде свършено. Радостното е обаче, че има ресурс и хъс да бъде свършено, а 2004 е една година, в която преводачите покориха един от своите осемхилядници. За да не съм голословен, посочвам:
1) Преводът на Иглика Василева на „Одисей“ на Джеймс Джойс. Цели 100 години след 17 юни 1904, четвъртък — денят на странстванията на Леополд Блум из Дъблин, „библията на модернизма“ прозвуча на български. И то с превод, изпълнен само за две години по блестящ начин. Ще ми се да се надявам, че „Бдението на Финеган“ също вече влиза в преводаческите планове на Иглика Василева;
2) Преводът на Цочо Бояджиев на І-та част на „Сума на теологията“ на Тома от Аквино. Преди време един философ ми сподели, че основни книги на хуманитарното знание още търсят български глас. Е, проф. Цочо Бояджиев запълни един важен хиатус, остават обаче съвсем не малко неща за свършване. Сещам се например за „Битие и време“ на Мартин Хайдегер, която продължава да очаква своя местен герой;
3) Преводът на Киряк Цонев на арабския епос „1001 нощ“. Снабден с азбучник на имената, със солиден предговор, ако решим да следваме един от критериите на Владимир Трендафилов. Без друг подробен справочен апарат, но все пак трябва да имаме предвид, че изданието е подготвено за широката публика, без претенции да има академичен нрав. Една велика книга е тук вече цялостно и с истинския си лик;
4) Преводът на Антоанета Колева на „Анти-Едип. Капитализъм и шизофрения“ на Дельоз и Гатари. Една от книгите, задали темелите на западното хуманитарно знание през втората половина на ХХ век, е вече достъпна на български, което — сигурен съм — ще окаже силно въздействие върху развитието на българската хуманитаристика. Ще допълня само, че благодарение на нейните преводачески усилия тук, в България, е факт една доста добре промислена рецепция на Фуко.
5) Общите, вероятно несъгласувани, но вървящи в една посока усилия за запознаване на българската публика с един неистов австрийски писател — Томас Бернхард. Трудът-в-заедност бе изпълнен от проф. Владко Мурдаров с превода на „Племенникът на Витгенщайн“ (също и на сборник с пиеси, дело на Бернхард, под заглавието „Театралът“), Владимир Теохаров с превода на „Старите майстори“ и Александър Андреев с „Крушенецът“. Най-впечатляващото: и тримата преводачи са дотолкова съответни на трудните текстове на австриеца, че човек, докато чете, има чувство, че преводът сякаш е правен само от един.
Тези посочени върхове на 2004 г. обаче в никакъв случай не изчерпват направеното от преводаческата колегия за българската култура. А те и не биха могли да се случат, ако преди това нямаше също така сериозни постижения. Тук само ще удостоверя някои като не претендирам да съм изчерпателен или изцяло истинен — продукцията, която трябваше да се обзре, беше в такова огромно количество, че едва ли съществува човек, който може да каже, че всичко е видял, прочел, промислил. Длъжен съм да започна със „Содом и Гомор“, в превод на Мария Георгиева. „По следите на изгубеното време“, знаменитият роман на Марсел Пруст — може би другата „библия на модернизма“ заедно с „Одисей“ на Джеймс Джойс, продължава да намира в България своите вдъхновени, предани и талантливи преводачи. Ще цитирам оценката на Мари Врина-Николов в „Култура“ (24.VІІ.2003) за превода на Мария Георгиева: „Несъмнено се е справила, щом при първи, интуитивен прочит на „Содом и Гомор“ на български имах чувството, че ми е познат този своеобразен ритъм на изречението, което се разгръща на мощни талази, този затворен и празен свят на висшето общество, обречено на разлагане поради своята затвореност — с една дума, имах наистина чувството, че чета Пруст!“ Тя е преводачът също и на могъществените трудове на лидера на школата „Анали“ Фернан Бродел. От англоезичните автори, чиято инвазия на нашия пазар — особено във фантастиката и фентъзито, криминалната литература и черния роман, в хорор-романите и лайф-стайл изданията, е несъмнена, длъжен съм да отбележа все по-подробното и задълбочено запознаване с Джон Ъпдайк, особено във великолепния превод на проф. Александър Шурбанов на „Клавдий и Гертруда“; също така все по-проясняващият се загадъчен образ на Айрис Мърдок благодарение на Иглика Василева — преди подвига ù с „Одисей“. Дължим на Иглика Василева и Мери Левин — друга ирландска писателка, Вирджиния Улф и „Часовете“ на Майкъл Кънингъм. Тук е мястото и времето да изразя личното си възхищение от преводаческия ù труд — изключително наситен в количествено, прецизно подбран в качествено отношение: превъзходен вкус, изпълващо изпълнение. „Силата на мита“ — диалогът на Бил Мойърс с митолога Джоузеф Кембъл, пак е нейно преводаческо дело. Зорница Христова от своя страна ни присъедини към света на Дон ДеЛило с „Космополис“, а Марияна Мелнишка и Здравка Славянова ни запознаха с носителката на награда „Букър“ за 2000 г. Маргарет Атууд, съотв. с „Наричаха я Грейс“ и „Слепият убиец“ (Марияна Мелнишка е преводачка и на Дж. К. Роулинг — родителката на Хари Потър). Неочакваният по съдържание и стил роман на Гришам „Да пропуснеш Коледа“ пък е в превод на Здравка Славянова.
Немскоезичната литература също има своите прозвучали на български важни имена, освен споменатия Томас Бернхард. Гюнтер Грас с „Моето столетие“ и „Рачешката“ в превод на Сашо Андреев, впечатляващото с мащабите си предприятие за издаването на дневниците на Макс Фриш (превод на Мими Атанасова и Ани Живкова-Гар) и „Разговорите“ на Фридрих Дюренмат в превод на Генчо Дончев, „русчушкият“ нобелист Елиас Канети с „Провинцията на човека“, превод Пенка Ангелова, нов превод на Кафка — „Жозефина, певицата“, дело на Людмил Люцканов, както и вдигналият много шум роман на Бернхард Шлинк „Четецът“, превод Любомир Илиев. Пак той ни осигури и другия роман на Шлинк — „Бягства от любов“. От френски Росица Ташева ни запозна с един от най-новите романи на Милан Кундера — „Самоличност“, а Радосвета Гетова — с писането на близката приятелка на нашия прочут сънародник Цветан Тодоров Нанси Хюстън с „Целувката на ангела“. Едно младо и неизвестно име — Амели Натомб с „Изумление и трепет“, превод Светла Лекарска, също тя — Паскал Киняр и „Тераса над Рим“, Патрик Модиано „Вратата на детството“ (Андрей Манолов) и едно от знаковите имена на „обектната литература“ Ален Роб-Грийе с „Топология на един град-призрак“, превод на Павлина Рибарова. Също една страшно любопитна книга — Лор Мюра, „Клиниката на д-р Бланш“, превод Любляна Гоцева.
Оттук наистина само бегло ще маркирам: Дубравка Угрешич „Четенето забранено“, превод от хърватски Людмила Миндова; Дежьо Костолани „Корней Ещи“, превод от унгарски Стефка Хрусанова и нобеловият лауреат Имре Кертес с „Безсъдбовност“ и „Кадиш за нероденото дете“, в превод на Светла Кьосева, също от унгарски — Мартин Христов със завладяващата книга на Шандор Мараи „Изповедите на един буржоа“ ; Иван Тотоманов (той заедно с Мария Георгиева и Иглика Василева са образцов пример за титаничен преводачески труд при преодоляването на огромни текстови пространства всеки път по начин такъв, че по-добър да не може да се намери — възхитителна прецизност!) с преводите си от руски на Виктор Пелевин, Виктор Ерофеев (там своята дан са дали и Борис Мисирков и Жела Георгиева), Владимир Войнович, преводът на литературната основа на филма на Владимир Мотил „Бялото слънце на пустинята“ на Валентин Ежов и Рустам Ибрахимбеков от Светлана Комогорова-Комата; „Паметта на Шекспир“ на Борхес, в превод на Илинда Маркова, също вдигналата много страсти по българските земи книга на испанеца Едуардо Мендикути „Българските любовници“, превод на Валентина Донкова, пак тя, но от английски — „Интимност“ на Ханиф Курейши (сякаш у нея има афинитет към книгите, превърнали се в успешни филми), 2-та тома на Аугуст Стриндберг в превод на Асен Анастасов, Нина Венова и Вера Ганчева, за които театралната критика в лицето на Виолета Дечева възкликна: „Най-сетне!“; „Дао дъ дзин“ на Лао Дзъ, превод от китайски Крум Ацев; преводи на интересни гръцки автори, работа на Здравка Михайлова — Такис Теодоропулос, Танасис Валтинос; Марина Маринова не изневерява на своето пристрастие към Исмаил Кадаре — „Легенда на легендите“; преводът от чешки на „Тета“ — роман на Даниела Ходрова, работа на Добромир Григоров, и на Михал Вивег — скандалния чешки писател с „Възпитаване на девойки в Чехия“, превод Ани Бурова, също чешки — забавната „Europeana. Кратка история на ХХ век“ на Патрик Оуржедник; от словашки трябва да кажем за отговорната длъжност да ни съ-общи с тази литература, поета от Димитър Стефанов; шведката Марион Фредриксон продължава е актуална — „Дъщерята на Елизабет“ в превод на Анюта Качева, а има и друга „актуалност“ — „Саги за кралете на Севера“ на Снуре Стюрлюсон, превод от норвежки на Румяна Колева Сиромахова... Знам, сигурно има и други съществени за отбелязване неща, със сигурност не всичко съм успял да посоча, но поглеждайки своя списък, съм завладян от радост от факта, че българските преводачи не оставят четящата местна публика без стойностни произведения, че на тях именно дължим запознаването с най-нашумелите книги в чуждата за нас езикова среда. И може би това е една от най-важните и главни тенденции в българското преводаческо изкуство — по малко позабравените от Бога и от Капитала балкански географски ширини не са се затрили онези преводачи, за които, както стана дума, преводът е не само начин за осигуряване на хляба, а е много повече — призвание, жречество, ритуал, свещенодействие. На фона на множеството други разбирания за превода — и у някои превеждащи (нарочно не казвам преводачи), и особено у някои издатели — това никак не е малко, напротив всичко е: ако за българската култура преводът е наистина оная живителна влага, без което тя ще пресъхне, то наличието на отговорни, верни на високото си призвание преводачи, е обещание за в бъдеще, че културата ни никога няма да пожълтее и повехне.
Стигнахме до тенденциите. И добри, и лоши. Добрите: има издателства, които се грижат да наложат някой автор с качествени преводи и с пълна „колекция“ на неговите произведения. Това например се случва с Борис Акунин (псевдоним на руския японист Григорий Чхарташвили), когото издателство „Еднорог“ се е заело да ни представи в цялост с добрите преводи на София Бранц и Владимир Венцелов. От същото издателство — Артуро Перес-Реверте в превод на Светлана Плашокова и Мариана Александрова. Стана дума за Макс Фриш и неговите дневници, както и за Дюренмат и неговите разговори, нещо подобно се случва и с Томас Бернхард. Това говори за наличие на осъзната издателска политика, което е знак, че вече сме напуснали онова романтично, но и хаотично време, когато издаването ставаше на парче, каквото дойде. Можем да заключим, че все повече ще има специализиране на преводачите с някой автор, което при добросъвестно желание и старание за развитие ще повиши качеството на преводите. В тази връзка за мен например е истинско удоволствие да чета Тери Прачет и Дъглас Адамс в превод на Светлана Комогорова-Комата — раздвижен език, гъвкав, иновативен — нещо задължително при тези автори. В преводната интерпретация на Мариана Мелнишка нашумелият малък магьосник Хари Потър също намира свой достоен български звук (пунктуален анализ на българския и унгарския превод прави в „Литературен вестник“, 10-16.ІХ.2003 Ралица Стефанова). Едно постоянство — на издатели и преводачи с обещание за качество и стил.
Това, което българските преводачи дават като продукция, е наистина почти неизбродимо количество. В океана от книги обаче ни заливат две важни, открояващи се вълни. Първата: смазващото превъзходство на англоезичната литература (предимно американска) спрямо другите на нашия пазар. Приблизително в % заглавията са някъде между 70-75 на сто или в съотношение 1:3, тоест на всяка неанглоезична книга се падат по 3 англоезични. И тук идва второто: преобладаващите заглавия на сергиите са трилъри, кримки, фантастика и фентъзи, лайф-стайл романи и розови писания. Справка във виртуалната книжарница на „Хеликон“ казва следното: трилъри и бестселъри — 680 заглавия, детективски романи — 244, фантастика и фентъзи — 357, исторически романи — 15, съвременни романи — 68, световна проза (в категорията влизат книги от „Изкуството на войната. Древни китайски трактати“ до „Изменение“ на Мишел Бютор и „Мозайката „Парсифал“ на Робърт Лъдлъм) — 567 заглавия. На фона на тази цифра още повече се вижда колко жизнено нужна е дейността на преводачите, неподхлъзващи се по пазарната конюктура, а — с отговорност пред своето високо изкуство — подбират обогатяващи българската литература заглавия, не наводняващи я. Да не споменавам, че издателите, търсещи единствено и само пазарен, а не естетически успех, не са склонни да заплащат справедливо преводаческия труд: г-жа Мария Петкова сподели, че един от собствениците на „Бард“ заявил, че не може да си представи по-висока тарифа от 1.50 на страница и то в изключителни случаи. Като качеството на превода не е от голямо значение, важното е английската латиница да е трансформирана в българска кирилица. Затова тук давам едно утопично предложение — защо Съюзът на преводачите да не подпечатва със свой щемпел онези издания (или цялостни издателства), при които преводът е направен по всички правила на това изкуство, а не пет за четири. Така читателят ще знае, че има в ръцете си истинско четиво, а не менте. Като онази например „Биографична енциклопедия“ от Марк Мейсън, която издателството „Екслибрис“ пусна на пазара и за превода на която Иван Илчев пише във в. „Култура“ (12.ІХ.2003): „Само в първите две букви наброих към сто и петдесет грешки, дошли от непознаване на епохата, от бъркане на лица и събития, от погрешни транскрипции и т.н.“
В това скандално издание се промъква и една друга тенденция, валидна за виртуалните книжарници — липсата на сведения кой е преводачът. Все едно няма значение. Едно най-малко пренебрежително отношение към труда на преводача, благодарение на който всъщност съответната книга се появява в България. За жалост, същото понякога се наблюдава и при представянията на преведените книги в периодичните издания за литература и изкуство — нещо недопустимо според мен.
Друга тенденция: преизданията. Не зная издателствата с тази практика (най-вече „Захарий Стоянов“ и „Труд“) дали са откупували правата от преводача (или неговите наследници, ако той вече не е между живите), но прави впечатление многото втори, трети, че и т.н. издания. Сещам се тук за епоса „Калевала“, преиздание на „Захарий Стоянов“ и за „Труд“ с обещаната серия авантюристично-исторически романи на Александър Дюма-баща. Още нещо: като че ли издателите не рискуват да налагат сред българската публика нови имена — изключение прави като че ли „Еднорог“ с Борис Акунин и Артуро Перес-Реверте, но — поне за втория — преводът на „Деветата порта“ се случи, когато филмът с Джони Деп зашества по кината. Преиздадоха се романите на Умберто Еко, „Бард“ пуска в тлъсти томове Айзък Азимов („Фондацията“), Урсула льо Гуин („Землемория“), сър Артър Кларк („Одисея“). Дюренмат, Фриш, Чейс, Дойл, Агата Кристи — все имена добре познати от годините преди 1989. В тази връзка съм малко учуден защо Жорж Сименон е забравен, но май сложната и бавна психологическа проза на белгиеца не съвпада с вкуса на днешния ден — колкото се може по-опростен и колкото се може по-скорострелен. Бързането вероятно е причина и за едно друго не особено приятно наблюдение — транскрипцията на имена, отдавна намерили в българския контекст своето утвърдено звучене. Така например в една иначе добре преведена книга, според мнението на всички специалисти, откриваме името Рамон Лул вместо вече наложеното Раймонд Лулий; в спомената по-горе като отрицателен пример „Енциклопедия“ срещаме фрапиращи недомислия като Бийд вместо Беда Достопочтени или пък Фергхана и Кхива вместо Фергана и Хива; в една поредица за историята на Франция пък Карл Велики беше прекръстен на Шарл, а Рабан Мавър — на Раван Маурус. Това е стара болка на Христо Буцев, който е видял стресиращи ни неща като „катедралата „Сейнт Базил“ в Москау“ вместо „черквата „Свети Василий Блажени“ в Москва“, Ричард Строс вместо Рихард Щраус или Шарл де Гол със сигурно обърналото го в гроба име Чарлз. Да не говорим за наскоро наученото от мен название на жената на дожа на Венеция — „дождовка“. На друго място пък срещнах твърде впечатлилото ме название за рода на атинските тирани — Пейз-истрати, сякаш те са някакви най-профанни френски пей-зани/селяни, а не един от най-аристократичните родове на „Атинската полития“. Последен пример — разбира се, само в моя текст, защото ако човек тръгне да се рови по недоумиците в излизащите на пазара скоротечни книги едва ли скоро ще успее да стигне края, него дължа на едно споделено от Варна мнение в Интернет-пространството за превода от немски на книгата на Филип Ванденберг „Пурпурната мафия“: „Много интересна и богата на факти книга. Но много, много отдавна не бях попадала на толкова лошо издържана стилистически книга - предполагам, че това е по причина на преводача Тончо Стаменов и редактора Марин Найденов. За да не съм голословна ще посоча пример от текста: ‘Погребалното шествие по източния бряг на Нил, където саркофагът с мумията бил поставян върху плоскодънен кораб, който имал в средата си балдахин и бил пребогато украсен с цветя.’ Това е цялото изречение, с което започва нов пасаж на стр. 131. С такива стилистични недомислия е пълна горката книга. Тежко му и горко на този, който си е поставил за цел да я прочете докрай!“ (Припряно) бързи, (необмислено) смели, (безкрайно) несръчни — понякога тези шест думи доста прилягат на някои опитващи се да превеждат люде, най-вече от английски.
Разбира се, не е така при преводите от други езици, особено когато имат подкрепата на съответния културен институт у нас - също популярна тенденция. Изглежда, че, за разлика от българската държава, не особено внимателна към своите автори и присъствието им в чужбина, това не важи за Чехия, Унгария, Словакия, Франция, Австрия, Германия, Гърция, Испания, Португалия, Италия, Беларус, Украйна, Русия, Корея... Може би само румънците са небрежни, колкото и ние: зная, че издадената книга на Мирча Картареску в превод на Иван Станков „Ослепително. Лявото крило“ е повече риск на издателство „Парадокс“, отколкото промислена културна политика на северната ни съседка. Без съмнение, дължим тази благородна културна инвазия преди всичко на преводачите, но също така и на издателите, за които добрата литература е по-важна от добрата печалба. И, слава Богу, че ги има, защото иначе ще затънем във високи „литературни“ екземпляри от рода на Барбара Картланд, Паулу Куелю и Стивън Кинг. Нищо против тези автори, но все пак е по-добре да знаеш, че имат алтернатива и че благодарение на преводачите имаме представа от нобеловите лауреати Имре Кертеш, В.С. Найпол, Дж. М Кутси (но не и от китаеца Гао Ксингджян и това е, вероятно, защото в България като че ли няма добри преводачи от този език, изключая, естествено, Крум Ацев, чиито интереси обаче са в съвсем друга посока), от нашумелите Уелш и Уелбек, от прекрасните разказвачи Хавиер Мариас, Маргарет Атууд, Марион Фредриксон... Добавям и засиленото превеждане от класически езици — старогръцки, латински — един маршрут, по който културата ни все още е в началото: преводаческото изкуство е във възход в България, и това може само да ни радва. Защо ли? И тук отговарям задочно и твърдо отрицателно на въпроса, зададен от румънската преводачка Ирина Григореску Пана и избран за мото на този текст: „И не са ли преводачите второстепенни граждани на републиката на литературата?“ Не, не са: всичко казано дотук и досега доказва това. Особено пък за българските литература и култура, които без свян, а с признателност могат и трябва да заявят: „О, превод, хляб наш насущний!“
 

Митко Новков


 

Текстът е четен като доклад на честванията на Деня на преводача, 30 септември 2004, НДК.



Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *