Пределно

|
За книгата на Валентин Дишев „Маргьорит (и други регистри)” 

Срещата ми с тази книга беше белязана от една почти обсебваща дума – пределно. Пределно – във всякакъв смисъл.
Това е завладяващо откровение, някак – пределно. Авторовото въведение идентифицира текста чрез „историята” му – началото е белязано от една среща на същности, постигащи проявление чрез словото в земното битие. В текста са налице фрагменти от езика на другия и неведнъж се появяват жестове, поддържащи усещането за конкретен събеседник, диалогичност. Но не това е най-определящото за регистъра „Маргьорит”. Авторът споменава, че възможната поема е явявана на различни езици – т.е. ако добре разчитам словото му, това означава, че в разноезичието на проявленията си тя е съхранявала „регистъра” си, определен тип поведение на езика – най-трайният показател на словото й. Още това въведение поставя в твърде същностна позиция темата за езика и специално акцентува на един от най-значимите й аспекти в книгата – поведението на езика.
Става дума за онези срещи, които наричаме съдбовни, в една или друга степен - откровение-посвещение, понякога ускоряващо и подкрепящо познанието ни за самите себе си и търсенето, което ни променя, понякога отварящо врата към свят, в който можеш, успяваш да бъдеш по-близо до целия себе си. Такива срещи понякога се разгръщат в процеси, в духовни сюжети, проточващи се през земните ни годиниq диалози, в които единявайки се с другия, всъщност преживяваш собственото си единение, ставаш цял. В този смисъл можем да мислим за Маргьорит като за двойника отвъд, чието призоваване е всъщност символично призоваване на собственото отвъд. Такъв диалог може да бъде мислен като своеобразен ритуал – като споделяне не толкова на търсенето, а на прозряното, като завръщане там, където може да бъде подкрепено устояването. Устояването в един свят, в който поетът трябва да събира разхвърчаните му фрагменти, в безкраен ритуал да ги съшива чрез езика, съшивайки собствената си плът – в една неотменима болка, докато шевовете онемеят, но не престават да болят. В този смисъл диалогът, родил в крайна сметка тази книга, може да бъде мислен като повтарящ се в земния живот на човека акт на възстановяване на единството – като пресъздаващ акт, сам по себе си тайнство, сам по себе си поезия. Преживяването му - проявяването му в „поема”, споделена с „една отвъдност”, „сянката, с която може да се сподели раждането или агонията на една действителност” – още по-категорично ситуира поезията в съкровеността на тайнството и бележи с особена ритуалност „регистъра” й.
Словото в тази книга не е точно словото на „онази поема, която толкова пъти ми се струваше, че се ражда /.../ Винаги явена ми и винаги отсъстваща.” Авторът подчертава, че тази книга е въплътяване на спомените за нея, за близо три десетилетното й битие, „Възстановяващо единството на нейното "е" и "не-е" като проект, като необходимост...” Завръщане, но в някакъв смисъл краен, завършващ акт на отелесяване на смисъла чрез писането, в слово „отвъд” и „свръх” изменчивостта, вариативността на проявяващите го езици – т.е. – на смисъла (отново) до пределността му. Така мислено, словото във висша степен е познаваща и самопознаваща се природа, както твърди А. Лосев, преживян-осъзнат-завършен израз на тази „пренаписваща се, пренаписваща ме”, сътворявана-сътворяваща автора си поема-диалог, в който нещото и името получават окончателната си свързаност, пределен си израз. Пределен – той ни кара да преживяваме поезията като мит.
Тази книга е забележително проявление на поезията, но паратекстовете недвусмислено намекват – и на драмата (на едно съществуване) – всяка от 7-те части на поемата започва с програмен лирически текст, следван от проглас, ехо, отглас и хор. Наред с това прологът на 1-вата част започва със „Знаеш ли, Маргьорит...”, версифицира епическото начало с призоваването „О, Музо...”. Езикът събира знаците на и енергията на лирическо, драматическо и епическо и непрекъснато ни подсказва, че ще сбъркаме, ако идентифицираме текста чрез рутинната си навичност. Още преди да сме прочели стихотворението за безръките богини, затрупани под останките на миналото, преди да е прозвучал нечий плач за творящите им ръце-обятия, поетът вече е заявил „чрез тях пиша”.
Словото в тази книга много пъти подлага на корекция културния навик и религиозния предразсъдък, неведнъж заявява идеята за осакатеността, за болестта на цивилизацията и изстрадването й. Неведнъж поетът се самоопредеря чрез образци от миналото, а образът на „моето море”, противопоставено на гладните думи на съвременния ни делник, пресъздава (за пореден път) целебната тишина и полутона, мекотата на обятията на Богинята. Тази поезия реставрира едно състояние на света, в което Богинята (и всичко, което тя означава) е изтръгната от привидността на отсъствието, поезията е акт на възстановяване на единството между тук и сега и времената преди да бъдат прокарани от цивилизацията осакатяващите ни граници, из-родяващото отстраняване на част от целостта ни. И чрез тази съвместеност на литературни родове и жанрове, имплицираща особен литературен „синкретизъм” в текста, не на последно място се отхвърля залепването за авторитети, убеждения, предразсъдъци, понятия.
Наред с това такова свръхжанрово поведение на езика представя и стремежа да бъде събрано и изречено всичко значимо, без да се пропусне потенциалът на нито един от литературните езици. Нещо повече – не се пропуска възможността да се използва потенциалът и на най-емблематичния за цивилизацията текст, на самия мит на тази цивилизация - откриваме и Въвод и Изход, които няма как да не напомнят за библейския текст. Не става въпрос за обживяване на архитекста, а за избор кой от инструментите на езика-игленик да се използва, докато се захваща бримката на изпуснатия смисъл:

В смисъла – бримка.

Игленик е езикът.
Разбира се, знаците от библейския текст могат бързо да ни насочат към идеята, че се изповядва своят текст-битие, изстраданото „писание”, защото „ние сме разказите”, както твърди един от текстовете в книгата, човекът е слово на битието.
Това поведение на езика не е изкушено от пародията, от упражнението разбиване, трансформиране – поемата се е раждала на много езици, защото смисълът е бил субектът, преминаващ през езиците, прекарващ автора през културни времена-светове и езиците им. В тази книга неведнъж се казва, че всяко преминаване през в някаква степен те „прави” това, през което преминаваш. Така че по-скоро може да се каже, че човекът е „ставал” всеки път поемата, преминавайки през паметта на културата, че в този текст отново „става” поемата, съхранявайки в „спомените” за нея, т.е. сакрализирайки, и явяванията й. Но езиковото поведение в цялото е преди всичко в позиция след, над, свръх тях – през литературни и митологични езици, но и отвъд.
В книгата имат своя функционална същественост и картините, и снимките, дело на автора на текста – те също са „език” на посланието. Всичко, което той сътворява като изкуство, говори в книгата, допълва, изостря посланията, провокира стаеността на смисъла. Това някак „възвръща” онази многоезичност на самопораждането и в същото време я явява осъзнато като текст, изказан чрез всичко, което е културен език на творящият човек. Самата книга става литературен и свръхлитературен акт, в който читателят се чувства не само въвлечен, а и удостоен да го съпреживее. Защото му е споделена с безостатъчно доверие, чрез всичко, което може да те изрази, да е откровение съкровена част от духовна биография, поемата на един живот – седем цикли-етапи в седем композиционни части.
Това е философстваща книга, в която човекът не пропуска крайните точки на битието – вдълбава поглед в него, без да напуска координатите си, без да забравя, че е между живота и смъртта, между земно и отвъдно, и земно, и отвъдно. Тази парадигма борави с мига, с време и вечност, преоценя цивилизационни и културни модели, колективни „вери” и инерции от една гледна точка, трансцендираща интелектуално и интуитивно в образ-прозрение. Затова мощното философско начало не превръща поезията в интелектуално упражнение, напротив – тази поезия е завладяваща и защото има забележително образно въздействие. Образът обичайно е в символна функция, независимо дали става въпрос за символична картина или фрагмент, винаги е белязан с пределния синтетизъм на символа. Затова текстовете в тази книга могат да породят множество творби – ако мислим за това колко читателски прочити, т.е. „до-творявания” са възможни. Символът в тази поезия е щедро напълнен с кръв, „жив”, както би казал Юнг – затова завладяващ и магнетичен. От него буквално капе жива енергия - усещане, емоция, чувственост, но ненатрапчиви – така, че провокират четящия да съучаства.
В тази книга откриваме една мощно доминираща духовност, търсеща, напрегнато самонаблюдаваща се, пределно самовзискателна. Темата за болката има устойчива и струва ми се, градираща активност. Но също тъй устойчиво и градиращо се проявява и изборът – да се приеме болката, да се приеме неведомостта на съдбата, Душата да се смири пред волята на Духа – една позиция, която представят някои от най-силните краткостишия в книгата. Ето го безстрастният говор на духа:

Не знае жълъдът,
когато пада,
садило ли го чака
или зурла.


Ето я и повелята му, припомнена от хора:

Дръж се.
До жълто се дръж,
до синьо.
Падат листата.
До синьо.


В тази книга Духът повелява властно и всичко – от това какво си дошъл да проявиш в земния си живот – „Никога не разбрах какво ме привлича към думите...” - до това как да го проявяваш:

Тънка
прозирна
линия
Кой знае
лицето ми,
бялото;
кой вижда
мислите ми,
тъмните;
кой движи
погледа ми,
питащия
Вертикалите
са невидими
Перото
е моето


Когато „Това,/ което е зад мен,/ е гладно./ Гладно – небето.”, на пътя се появява скала:

Хладна е
пред мен
скалата.
Скалата – хладна.
Това,
което
пръстите ми
оставят по нея,
не е изкуство.
То предстои.


Духът предизвиква духовните сили на човека, иска проявление – като невинния свидетел – над и отвъд съчувствието. Скалата на изпитанието ще провокира поредното преминаване през, констатирано с особена, аскетична сдържаност на езика – защото трябва да бъде нахранено небето. Надмогването, предизвиканата да се прояви докрай същност, прави възможно изкуството.
Докато има простички истории за разказване, няма да настъпи краят на света, твърди един от текстовете в тази книга. И разказва – една вечна история, която може да бъде прочетена на всички езици на времената и световете на земята – какво е да си човек, да живееш и да бъдеш, колко е крайно и безкрайно съществото човекът, колко е неотменно да се родиш поет, колко е вечна болкатата ти от раните на света и колко е важно, всъщност най-важно, така да проявиш това, което носиш, че да станеш нещото - като продереш мрака с нокът, „дълго да кърви,/ дълго/ да свети” – да предизвикаш непроявената светлина да бъде.... Но – ние сме разказите:

песъчинката между зъбите
песъчинката край реката
песъчинката в корените
е една и съща
разказвачите са различни
ние сме разказите


Затова тази история, колкото и да е знайна за Духа, толкова е уникална, единствена, позната-непознаваема за човека – тайнство-посвещение, изпитание-проклятие, болка и белег, откровение – битие... В тази книга откриваме уникален и всечовешки „разказ”, поема, която ни предизвиква да си спомним най-паметните сдвоявания на словото и живота в културата. Но отвъд всяка патетика, в тоналността на съзерцаващата тишина и узрялата през високата нота и празния такт, от смълчаването на раните до благослова на болката мисъл, изречена с отмереното дихание на мъдростта... Тази книга е толкова белязана от омагьосваща неотделимост на човека-смисъла-езика, че в една култура, чиито храмове са под въпрос, тя е показателна за металитературната функция на поезията като жива духовност.
Това е една мъдра книга, чиито текстове са пределно лаконични. Тази поезия не припознава като изкуство всяко преживяване, а онова, което храни небето, прозрението за преживяното, трансцендирания над и свръх двоичността крайно-безкрайно образ-смисъл. Допускам, че високият градус на субективната духовност на автора поначало поражда такъв тип виждания – пределно обобщени, стегнати в набъбналите обеми на символа, но наред с това е отвъд съмнение и друго – лаконизмът на тази поезия е пределно естетски, бих казала елегантно-аристократичен. Той няма нищо общо с това, което често се случва в стремежа на някои автори да постигнат лаконизъм – рационално регламентираща поза, която сама по себе си е убийствена мимикрия на поезията от първоначалието й. Лаконизмът на тази книга, обратно, е провокиращ, въвличащ читателя неусетно в някаква заедност на преживяването. „Маргьорит и други регистри” съдържа текстове, които са образци за аповтегматична лирика, за онова първоначално единство на сетивно и транссетивно, от което е родена поезията изобщо. В този смисъл лаконизмът на тази поезия говори и за природата на поета, но и за философско-естетическата му позиция по отношение на словото.
И никак не е случайно, че четейски тази книга сме готови да го поставим в онази редица български поети, в началото на която обичайно поставяме Геров. А и авторът се припознава чрез словото им – когато болката търси език, прозвучава част от знаменитото Герово „Болка.../ Болко-о-о.../ Болчице...” За мен никак не беше трудно, четейки тази книга, да усетя познати ветровете, ония, които обитават поезията и концепциите на Иван Методиев. И не заради някакви „навеи”, поезията на Валентин Дишев е несъмнено и дълбоко автентична, а заради „регистъра”, в който разпознавам готовия да се гмурне до „нещото преди образа и името”, до „първоначалната енергия на ядрото“, както писа Иван Методиев в „За образите и световете”. Убедена съм, че такъв тип лаконизъм, с такъв тип синтез на земна видимост и трансцендентност, с толкова въвличащ в преживяването образ се ражда така.
Тази книга доведе и мен до някаква пределност. В моя личен канон има едно място, което много ревниво пазя. То стои отдавна празно в списъка, това след Иван Методиев. Тази книга ме кара да мисля, че е твърде възможно Валентин Дишев да се окаже там...

Добрина Топалова 



Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *