Преклониха ли се отново българите пред един турчин?

|
София, Зимния дворец, 2 юни - съвсем обикновен разказ за провелия се на ботевия ден тарканов концерт.
Таркан тръгна евтино – със златисто сако като от (на)родния “Шик-шик” и с визуализация като от Winamp на международния му светодиоден екран (всъщност на Winamp-a си имам няколко по-хубави). После свали сакето, а визуализацията бе заменена от клип - не видео-, ама готин. После се върна Winamp-ската, после екранът се развали. Което може би беше добре. Или поне оттук нататък нещата тръгнаха смело на добре.
Но преди Таркан бяха “КариZма”. Не задълго, а за 3 песни. Прилични изпълнения, колко ми липсваха, дето се вика. Иначе може би само на “КариZма” би хрумнало да честитят денят на Ботев на зала, която поне в 50 от процентите си е пълна с турци. А на кого би хрумнало между подгряващата група и основния изпълнител да има почти час разстояние, не знам. Но като резултат подгрявахме повече с жегата в залата, отколкото с “КариZма”.
Самата зала на Зимния дворец не беше крайно пълна, по-скоро 2/3-ти, което ще рече около 3-4 хил. човека. Напълно достатъчно обаче, за да се получи впечатляващ ефект, когато всички крещят “Таркан! Таркан!”. И когато самотен, но силен глас, репликира с “Руслан! Руслан!”.
Все пак не излезе Руслан, а Таркан, в 21.35, и за началото писах в началото, да не се повтарям. Новото - от 3 метра разстояние на момчето не могат да му се отрекат две неща: има зъби бели като от реклама на дъвки (да не е участвал в някоя?); поти се бързо и много. Но 5 пъти се преоблече, тъй че второто ще му простим. Малко по-трудно се прощава единствено танцуването му. Не искам да кажа, че му липсва ентусиазъм, енергия или подвижност, тъкмо напротив – в повече са му. Таркан има нужда от хореограф, който пък има нужда от пръчка, която да се стоварва върху всяко движение, което заплашва най-популярния турски изпълнител да заприлича на най-популярния български такъв. Абе с две думи – женствено го дава от време на време в мърдането.
Иначе не се спря, и това не може да се отрече. И доста си поприказва с публиката, макар да не съм сигурен дали знае, че България вече не е част от Турция или поне че за 5 века от езика им сме научили не повече от “гюбек” и “баклава”. Точно това бяха и думичките, които аз разбрах, наред с около осемте, които бяха на английски. Но със сигурност не съм представителна извадка, дори се чувствах като езиково най-ограниченото същество на света, особено когато Таркан свали микрофона към публиката и се чу хорово изпълнение, по-ясно и високо и от неговото. А Таркан пее много добре. Няма задъхване, почти няма вокална разлика със студиен запис и не, няма плейбек.
Изненадваща за мен беше липсата на балет. Което обаче не мога да нарека недостатък, защото танцьори изобщо не биха се вързали с по групарски разположения бенд. Същият бенд сътвори един от най-добрите моменти, докато певецът хич и не беше на сцената. Модернизираха си пичовете някаква ориенталска мелодия в паузата и в движение, а единият от бек-вокалистите импровизираше със сричка, която, сигурен съм, не означава нищо, дори и на турски. Получи се изключително магичен момент.
Магично беше и изпълнението на “Bu Gece”. По принцип светлинното шоу бе дело на човек със странна и необоснована склонност да смесва синьо с оранжево, например. Но светлинните тук бяха толкова хармонични и въздействащи, че направо ме хвана яд, задето така и няма да разбера каква визуализация се предполагаше да прожектират. А хармонията се допълни от парчето. “Bu Gece” е песента, с която едно време Таркан зави в нова музикална посока и явно не само аз съжалявам, че не продължи в нея, предвид експлозията, случила се в публиката. Което идва да покаже, че всъщност почитателите на турската звезда далеч не се формират сред най-заклетите, крайни и непоправими чалгари.
Истината е, че и тъй наречените му “чалгарски парчета” на живо изобщо не звучат така, ами с ориенталски мотиви, и изстрелват наистина голям заряд настроение плюс движение. Много по-чалгарски на Таркан му седят някои негови про-световната-музикална-сцена парчета, в които не надува яко турското, ами се опитва да прилича на Рики Мартин или на бой банда, или и аз не знам на какво. Тъй че на “Simarik” и “Sikidim” забравяш всичко, и светлини, и визуализации, а да не танцуват успяха може би само хората с осово вкоренена система от предразсъдъци. А “Bounce” вече си съперничеше с “Bu Gece”, ако не като качество, то със сигурност като изпълнение и еуфория.
Като контраст на “забиването”, към което очевидно се стремеше концептуално концертът, баладите обаче звучаха малко скучно. От друга страна бяха добре балансирани тъй, щото хем да си почивахме от време на време, хем ритъм да не се губи до самия край. И ритъмът не се изгуби и до първия бис, който не чух много-много, защото вече нямах много-много слух след виковете, пляскането, тропането, крясъците, с които си го повикахме. Пък то се оказа, че е фиктивен тоя бис, тъй де, поне аз не повярвах, че най-случайно Таркан си е облякъл нова зелена тениска, за да влети точно и отново най-случайно с внезапно светване на зелени светлини и да изпълни всъщност последното си парче “Start The Fire” - последно като актуалност и последно за концерта. Явно и другите не повярваха, защото след това, дори малко изхабени от целия концерт и истерията за първия бис, все пак си изпросихме и втори, пък то на човека май и хубаво му стана, та завършихме с “Dudu”. Малко естрадно, ама и на нас ни стана хубаво.
Въобще, вярвам, че всеки човек с достатъчно широк музикален мироглед си прекара от приятно до много повече. А ако си фен на Таркан и си пропуснал, то не остава друго, ами сваляй веднага уши и започвай да гризеш от яд.
 

Белекуен Передил



Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *