Премиера на “Човекът и сянката” от Владимир Левчев

|
На 19 април (четвъртък) от 18,30 ч. в книжарницата в подлеза на Ректората Алек Попов ще представи новия роман на Владимир Левчев, издание на ИК "Сиела", откъс от който можете да прочетете по-долу. „Човекът и сянката” е любовен роман. Психологическа драма, движена от страсти и илюзии. Това е история за американската мечта и нейното странно „сбъдване” на Балканите. Действието прескача между малък български град и химеричния Вашингтон. Героите търсят щастие, търсят себе си в другия. Но съдбите им се оказват преплетени в опасен любовен триъгълник на границата между реалния и виртуалния свят.
Владимир Левчев е автор на множество стихосбирки, издадени в България и САЩ, както и на два романа – “Крали Марко: Балканският принц” и “2084-та”. Роден е и е учил в София, живял е 13 години във Вашингтон. Преподава литература и творческо писане.
 
Дяволът е разликата между нас.
Дяволът е тайната,
която всеки за себе си знае.
Бог е нещо общо между нас.
Бог е това, което не знаем.
 
„Вейчел, звездите изгряха
сумрак е паднал над пътя за Колорадо
[...]
В един друг град преди 27 години
аз виждам твоята сянка на стената
ти седиш с тиранти на леглото
ръката на сянката вдига бутилка лизол към главата ти
сянката пада на пода”
Алън Гинзбърг
 
Увод
Този любовен роман има нещо общо с американската мечта, макар че в него става дума главно за балкански мечти.

„Американската мечта“ е вярата, че със собствени усилия, независимо от своя класов или семеен произход, човек може да постигне материално благоденствие и лично щастие. Америка е създадена от имигранти. Всеки пришълец е вярвал, че има шанса с много труд да спечели пари, да си построи дом някъде в необятния нов свят, да започне живота си отначало.

Мечта и сън на английски са една и съща дума. Така че можем да говорим и за „американския сън“.

Балканската мечта също е сън, но малко по-различен. Тя е един носталгичен сън за миналото, за непостижимото. Тя следва балканския човек като негова сянка.

В романа на Скот Фицджералд „Великият Гетсби“ главният герой въплъщава американската мечта. От бедно момче в малкия град Гетсби става милионер с екстравагантен начин на живот. Но той се е „самонаправил“, за да впечатли и спечели Дейзи – жената на мечтите си. Ако не спечели Дейзи, Гетсби всъщност не е спечелил нищо. Напротив – изгубил е всичко.

Значи американската мечта е не просто мечтата за материално благоденствие. Защото без любов няма щастие... Балканската мечта е подобна на американската. Но тя предварително носи носталгичния вкус на загубата.

Както навсякъде другаде по света, в красивия подбалкански град Поречен хората живееха със своите мечти за щастие. Някои отиваха да го търсят чак в Америка. Други – в съседния офис. Търсеха го и в реалния, и във виртуалния свят, в тайния свят на ближния или в света на личните си сънища.

Но мечтите на трима пореченци съдбоносно се преплетоха.

 
Първа част

ТИНА И КОНСТАНТИН
 
1. Тайни любовници


Сърцето на Стилян започна да бие в гърлото му. Това беше нещо ново. Досега личната кореспонденция на Тина, удавена в безбрежно море от служебни мейли, се свеждаше до няколко хладни и кратки бележки до мъжа º („Децата са добре.“; „Получих парите. Благодаря!“) или до една нейна приятелка („Свършвам в 5 и половина. Искаш ли да излезем на кафе?“) Отговорите на тези съобщения бяха също така кратки и безлични. Никакви емоции, скучна информация – като в служебната кореспонденция на Тина. Само по-кратко – в личните писма липсваха тягостните бюрократични формалности, които поглъщат 90 процента от времето на един офис мениджър. Така вече се казваше на секретарките.

Но този път се намесваше нов играч... Най-после! Най-после ставаше нещо, което Стилян беше очаквал да стане от самото начало! И той усети пулса си в гърлото. Усети гореща адреналинова вълна в гърдите и главата – някаква изгаряща смесица от лошо предчувствие и нетърпеливо любопитство да разбере какво става в личния живот на Тина.

Subject: Здравей!
Date: 28/11
From: koctasto@gmail.com
To: Tntinna@gmail.com

Как си, Тина? Ако тази вечер или утре вечер можеш да се прибереш по-късно от 7, ще се радвам да се видим. Ако не – приятна събота и неделя! Можем да се видим във вторник, ако искаш. А може и в София – и аз ще бъда там, така че – хайде да обядваме.
Коста


From: Tntinna@gmail.com
To: koctasto@gmail.com

Предпочитам да оставим вечерята за другата седмица. И без това не се чувствам много добре и пия разни хапчета, за да не ме болят главата и стомахът, докато съм на работа. Няма да мога да се насладя и на капка вино:-).
Ако имам някаква възможност да остана в София за обяд, ще ти се обадя предварително.
т.

From: koctasto@gmail.com
To: Tntinna@gmail.com

Добре. Оправяй се! Но не прекалявай с хапчетата! Ще се радвам да обядваме в София. Ако не, хайде да се видим по-рано във вторник. Вечерите ни са малко припрени, защото ти трябва да се прибираш в седем при дъщеря си.
Коста

Стилян стана от стола и закрачи из тесния сумрачен офис. През малкото прозорче се виждаха голи мокри клони и тъмносиво небе. Той хем се радваше, че предвижданията му се сбъдват (или това беше по-скоро злорадство, отколкото радост), хем сбъдването го депресираше ужасно. „Значи тя наистина не е света вода ненапита! Само се прави! А кой е тоя Коста?... Да не е Константин Стоилов от нашaта фирма?!? Ама той е един превзет дъртак! Не, не е възможно да е той!... Но нека да видим какво ще стане. Може би той я сваля, а тя все пак няма да му пусне. Да, разбира се, че няма да му пусне! Как мога да си помисля, че ще пусне на тоя плешив, брадат пуяк! Ако е той, разбира се...“

Интернетните любовни романи, ако не се четат между другото и по диагоналната система или ако не участваме лично в тях, са ужасно скучни. Стилян се чувстваше като някакъв златотърсач, който трябва да пресява тонове пясък, за да извади няколко златни прашинки информация. Златни ги правеше най-вече неговото въображение. А тези тонове изгребван пясък бяха всъщност часовете и дните на неговия празен живот... Цели пет дена по-късно кореспонденцията на Тина с тоя странен индивид продължи. Стилян зачете с хищно отворена уста и издадена долна челюст, с капки пот по челото:

Subject: ЛИЧНО
Date: 2/12
From: Tntinna@gmail.com
To: koctasto@gmail.com

Не си ли уморен, на тия години, да влагаш дори и толкова малко, колкото изисква вечеря с полунепозната, която после със сигурност ще те разочарова, ако бъде допусната по-близо?

Струва ми се, че дойде време да напиша малко от това, което си мисля, вместо само да си го мисля. Иска ми се и ти да го направиш. Май ти споменах веднъж, че не обичам „игрите“ (както ги разбира Eric Berne в неговата книга Games People Play), когато крайната цел е така или иначе предсказуема. Бидейки на годините, на които съм, съзнателно съм променила отношенията си с хората.

„E, чак пък толкова години!“ – помисли Стилян . „Ти си на 38, Тина, а изглеждаш на 28 – най-много. Какво се превземаш!“

Много е вдъхновяващо да се срещам с различни хора и да бъда допусната за малко в техния свят. Но моето „малко“ е станало „съвсем малко“ – отдавна съм наредила приоритетите си така, че децата, домът, работата и собственото ми спокойствие са преди всичко. Това е въпрос на оцеляване, май. Приятните вечери с приятни хора да бъдат сладко изключение. И да приключват без последствия.
Отдавна съм превърнала самотата си в свобода. Приятелствата ми са тънки като нишки от паяжина, но всички те, взети заедно, образуват здрава мрежа, която никога не ме оставя да падна. С никого не искам да съм твърде близка. В най-добрия случай осъществявам някаква комфортна близост с ясни граници.

Твоето мило внимание е като някакво déjà-vu, което обаче ме плаши. Не са ми останали емоции за споделяне, нито душа за вярване. Животът ми е изгладен, сгънат и подреден по рафтове. Ако някой го разхвърля, не знам дали ще оцелея...

Нека не бързаме толкова. Няма смисъл. Бързането само ще загрози илюзиите...

Последен опит за директно изказване: не е здравословно за мен да се виждаме толкова често. Нека бъда само една от многото, на които би се усмихнал.
т.

„Обръща му прекалено много внимание“ – помисли си Стилян. „Значи не е безразлична. Само се страхува, защото е женена. Не, преструва се !“ Но ако досега се съмняваше, при следващото писмо Стилян се убеди, че Коста е „пуякът“ Константин Стоилов от тяхната фирма.

From: koctasto@gmail.com
To: Tntinna@gmail.com

Тина,
Умората от живота е това, което най-много ме плаши. На моите години, 50, не се чувствам стар и знам, че възрастта, освен въпрос на физика, е до голяма степен, до МНОГО голяма степен, въпрос на психическа нагласа. Не искам навикът и умората да ме превърнат в старец.

Защо „полунепознатата“ трябва със сигурност да ме разочарова? Аз вярвам на интуицията си. Да, много хора са ме разочаровали – и аз със сигурност съм разочаровал мнозина – но винаги подхождам към хората (които харесвам!) с пълно доверие – недоверието е по-лошо от разочарованието. По-лошо за самия мен, психически.

Когато Христос тръгнал да ходи по водата, апостол Петър също опитал, но не му се отдало. Тогава попитал: „Какво става, Учителю! Защо ти ходиш, а пък аз потъвам?“ И Христос му отговорил: „Много мислиш, Петре, а ти е малко вярата.“

Разбира се, доверието не трябва да означава лекомислие и глупост. Но интелигентният и интуитивен човек може да усети дали някой иска да го използва, или е откровен. Така поне си мисля.

Колкото до твоя отговор и твоето déjà-vu, уви, пак не съм сигурен дали правилно те разбирам.

Ако изглеждам припрян – извинявай! – това е, защото въпреки оптимистичната ми нагласа знам че животът е кратък и човек няма време да мисли дълго, преди да почука, когато иска да му се отвори някоя врата. (Това пак е от Библията: „Почукай, за да ти се отвори.“)

Като казваш за „паяжината от приятелства“, опасявам се, че говориш само за приятелството, което можеш да имаш с всеки друг колега от офиса. Аз имах предвид нещо повече от това. Казах ти, че ми хареса още от самото начало, когато дойдох и те видях в твоя офис. Сега виждам и дълбочини в теб, които тогава само предусещах.

Под приятелство с теб аз имах предвид това, което на английски се казва „boyfriend“ или „girlfriend“ (българската дума „гадже“ звучи далеч по-несериозно, а аз имам предвид нещо сериозно).

„Какъв нагъл пуяк!“ – помисли си Стилян с погнуса. „И ние знаем английски!“
Силата на една връзка зависи не само от количеството време заедно, но и от интензивността на контакта. Имах предвид сериозна връзка (включително сексуална), но определено не искам тя да бъде почувствана като посегателство върху личната ти свобода или към твоите задължения като майка. От моя страна, аз нямам страх от обвързване. Но уважавам свободата на другите.

Мисля, че сега съм пределно ясен, нали? Искам да бъда напълно откровен с теб. Но пак казвам – не съм сигурен дали съм разбрал правилно твоето писмо.

Първото възможно тълкувание е, че ти нямаш нищо против да бъдем приятели, в смисъл на приятелство като с всеки друг колега, нашата връзка да бъде една от тънките нишки в паяжината, за която много поетично говориш.

Второто възможно тълкувание (оптимистичното за мен) е, че макар и да оставяш вратата отворена за възможна сериозна връзка, не искаш да бързаш. Или не искаш аз да бързам.

Ако първото е вярно, кажи ми, защото не искам да се държа като досадник. Ако второто е вярно – бъди сигурна, че ще се съобразявам с твоите приоритети.

Надявам се да се видим във вторник.

Но преди това бих се радвал да имам яснота какво мога да очаквам.
С обич (в най-човешки смисъл),
Коста

„В най-човешки смисъл!!!“ Претенциозният стил на Константин разяряваше Стилян. Представяше си, че опира пистолет в челото на по-възрастния си колега и натиска спусъка. Стилян никога не би написал такова педалско писмо... Но на жените май им харесват лигавите работи... Стилян беше се опитал да я свали по един далеч по-мъжки и директен начин, но безрезултатно... Скоро пристигна отговорът на Тина до Константин:

From: Tntinna@gmail.com
To: koctasto@gmail.com

„Приятелство като с всеки колега“? Рядко, много рядко се срещат хората, с които е възможна такава духовна близост, която да изпълва с удовлетворение...

„Но преди това бих се радвал да имам яснота“? Защо пак бързаш? Защо не ми оставиш още малко, съвсем мъничко, илюзията, чара на флирта, колкото и боязлив да е той, а искаш да предопределя бъдещето си?

И без това нямам никакъв избор, рано или късно ще го направя, ще кажа думите, ще си направя поредното харакири.

„Поредното харакири! Ха-ха-ха!“ – помисли си Стилян, злобно зардван от своята наблюдателност. „Разбирам! Вярната съпруга Тина ще си направи поредното харакири с един мъж!“

Толкова пътища изходих до днес, но всеки опит за свобода свършва със съзнателно смирение пред неизбежното. Не принадлежа на себе си, колкото и да ми се иска. Омъжена съм. Не мога да те заблуждавам. С мен бъдеще нямаш.

Приличам ли ти на щастливо омъжена? Не за това бях мечтала. Но няма начин да причиня на хората около мен, за които ме е грижа, толкова болка, само за да опитам дали пък и аз не бих могла да бъда по-щастлива. Отдавна се отказах – а съм опитвала.
 

По материали на издателство "Сиела"






Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *