Прочетете откъси от нови книги на издателство “Колибри”

|
На пазара вече е новата книга на Фред Варгас „Едно незнайно място“ - петата книга на български от нашумялата френска писателка на криминални романи.
Изданието на "Колибри" е 312 стр., 14 лв., в превод на Росица Ташева.
Очаквайте от понеделник 25.10.2010 нова книга от поредицата „Духовност и самоусъвършенстване“ - Матийо Рикар „Изкуството на медитацията“, 128 стр., 10 лв., превод: Румяна Маркова.
Тук можете да прочетете откъси от романите.

Фред Варгас „Едно незнайно място“
Комисарят Адамсберг умееше да глади ризи, майка му го бе научила как да опъва раменната платка и плата около копчетата. Изключи ютията, после подреди дрехите си в куфара. Беше се обръснал, сресал, вече нямаше накъде – заминаваше за Лондон.
Премести стола си в огряната от слънцето част на кухнята. Помещението имаше прозорци на три от стените, та комисарят си прекарваше времето в преследване на светлината около кръглата маса като гущер, който обикаля скалата, за да си намери топло местенце. Адамсберг постави чашата си с кафе така, че да е насочена на изток, и седна с гръб към слънцето.
Нямаше нищо против да види Лондон, да провери дали и Темза като Сена мирише на влажно бельо, да чуе грака на тамошните чайки. Може би на английски той бе по-различен отколкото на френски. Но нямаше да има време. Три дни колоквиум, десет лекции на сесия, шест разисквания, един прием в Министерството на вътрешните работи. В големия hall щяха да се съберат стотина високопоставени ченгета, ченгета и нищо друго, дошли от двайсет и три страни, за да оптимизират голямата полицейска Европа и по-специално, за да „хармонизират управлението на емиграционния поток“. Такава беше темата на колоквиума.
Като шеф на парижката Криминална бригада Адамсберг трябваше да присъства, но това не го притесняваше особено. Участието му щеше да е леко, почти въздушно, от една страна, поради враждебността му към „управлението на потоците“ и, от друга, защото никога не бе успял да запомни и дума на английски. Спокойно допи кафето си и прочете посланието, изпратено му от майор Данглар. Срщ след 1 ч 20 мин на регистрацията. Скапан тунел. Взех ви прилично сако и вратовр.
Адамсберг прекара палец по екрана на телефона си, сякаш за да заличи притеснението на своя помощник, както се изтрива прах от мебел. Данглар не обичаше да ходи, да тича и още по-малко да пътува. Да прекоси Ламанша през тунела му харесваше не повече, отколкото да прелети над канала със самолет. Обаче не би отстъпил мястото си ни¬кому. Вече трийсет години майорът се обличаше като британски поданик, за да компенсира естествената неелегантност на фигурата си. Заради този жизненоважен избор бе разпрострял своята признателност над цялото Обединено кралство и олицетворяваше типа на французина англофил, привърженик на изисканите маниери, на такта и дискретния хумор. Освен когато се отърсваше от всяка сдържаност, по което французинът англофил се отличава от истинския англичанин. Така че перспективата да прекара известно време в Англия го радваше със или без емиграционен поток. Оставаше да се преодолее препятствието на този скапан тунел, през който щеше да премине за пръв път.

Адамсберг изплакна чашата си, взе куфара си и се запи¬та какво ли сако и вратовр. бе избрал за него майор Данглар. Съседът му, старият Лусио, чукаше по остъклената врата, която се тресеше под солидния му юмрук. На деветгодишна възраст испанската война беше откъснала лявата му ръка и изглеждаше, че дясната бе съответно пораснала и укрепнала, съсредоточавайки в себе си размера и силата на две ръце. Залепил лице на стъклото, той зовеше Адамсберг с властен поглед.
– Ела насам – произнесе Лусио със заповеднически тон. – Не мога сам да ги извадя, имам нужда от помощта ти.
Адамсберг остави куфара си навън, в неподдържаната градинка, която делеше със стария испанец.
– Отивам за три дни в Лондон, Лусио. Ще ти помогна, като се върна.
– Пррекалено късно ще е – изръмжа старецът.
А когато Лусио ръмжеше така, натъртвайки на р-то, се чуваше особен глух тътен, който сякаш излизаше изпод зе¬мята. Адамсберг вдигна куфара си и мислено потегли към Северната гара.
– Какво не можеш да извадиш? – попита той разсеяно, докато заключваше вратата.
– Котката, дето живее под навеса. Ти знаеше, че ще има малки, нали?
– Не знаех, че под навеса ти има котка, и ми е все тая.
– Е, сега знаеш. И хич не ми разправяй, че ти е все тая, омбре. Родиха се три, едното умря, още две са се заклещили, напипах главичките им. Аз ще масажирам, ти ще вадиш. Ама внимавай, не стискай много, като дърпаш. Котето е като сухара, току-виж се счупило в пръстите ти.

Мрачен и настоятелен, Лусио чешеше липсващата си ръка, като мърдаше пръсти в празното. Често обясняваше, че когато на девет години изгубил ръката си, на нея имало едно ухапване от паяк, което още не бил начесал. И че по тази причина ухапаното все още го сърбяло шейсет и девет години по-късно – не бил успял да завърши чесането, да се заеме с него сериозно, да приключи епизода. Неврологично обяснение, дадено от майка му, което Лусио бе превърнал във всеобхватна философия, прилагана към всяка ситуация и към всяко чувство. Нещата трябва да се завършват или да не се започват. Да се стига до дъното, включително и в любовта. Когато някое житейско обстоятелство занимаваше ума му, Лусио чешеше ухапаното, без да спре.
– Лусио – каза Адамсберг високо и ясно, докато прекосяваше градинката, – влакът ми тръгва след час и четвърт, заместникът ми си гризе ноктите от притеснение на Северната гара и нямам никакво намерение да израждам твоето животинче, докато сто полицейски началници ме чакат в Лондон. Оправяй се сам, ще ми разкажеш историята в неделя.
– Как искаш да се оправям с това? – извика старецът и вдигна чукана на отрязаната си ръка.
Лусио задържа Адамсберг с могъщата си друга ръка и вирна издадената си брадичка, достойна за Веласкес според майор Данглар. Старецът вече не виждаше добре, когато се бръснеше, и някои косми устояваха на бръснача му. Бели и твърди, те приличаха на украса от сребристи тръни, проблясващи на слънцето. Понякога Лусио хващаше някой косъм, прищипваше го с нокти и дърпаше, както би издърпал кърлеж. Не го пускаше, преди да му види сметката, в съгласие с философията на ухапаното от паяк.
– Идваш с мен.
– Остави ме на мира, Лусио.
– Нямаш избор, омбре – мрачно каза Лусио. – На пътя ти е, не можеш да отминеш. Или цял живот ще те сърби. Работа за десет минути е.
– И влакът ми е на пътя.
– Ама по-нагоре.
Адамсберг остави куфара си и изсумтя от яд, но последва Лусио. Под навеса една лепкава и окървавена главичка се подаваше изпод лапите на животното. Изпълнявайки нарежданията на стария испанец, комисарят внимателно я хвана, докато Лусио с професионален жест натискаше корема на котката, която мяучеше отчаяно.
– Не дърпаш хубаво, омбре, подхвани го под лапите и тегли! Карай по-нежно, не стискай главата. С втората си ръка почеши майката по челото, че се е паникьосала.
– Лусио, когато чеша някого по челото, той заспива.
– Мамка му! Давай, дърпай!

Шест минути по-късно Адамсберг остави две малки червени пискащи плъхчета до другите две, положени върху старо одеяло. Лусио отряза пъпните върви и премести новородените едно по едно до цицките на стенещата майка, която ги наблюдаваше разтревожено.
– Каква е таз история с ръката ти? С какво приспиваш хората?
Адамсберг поклати глава в неведение.
– Не знам. Като поставя ръка на главите на хората, и те заспиват. Това е.
– Така ли правиш с твоето хлапе?
– Да. Понякога хората заспиват, докато им говоря. Приспивал съм дори заподозрени по време на разпит.
– Тогава направи така и с майката. Давай! Приспи я.
– Да му се не знае, Лусио, няма ли да си набиеш в главата, че трябва да хвана влака?
– Трябва да успокоим майката.
На Адамсберг му беше все тая за майката, но не и за черния поглед, който му бе отправил старецът. Погали невероятно меката главичка на котката, защото наистина нямаше избор. Дишането на животното се успокои, докато пръстите на Адамсберг се търкаляха като топчета от муцуната до ушите му. Лусио възхитено поклати глава.
– Заспа, омбре.
Адамсберг бавно отмести ръката си, изтри я във влажната трева и отстъпи заднишком.

На Северната гара усети как засъхналата кръв се втвърдява между пръстите и под ноктите му. Беше закъснял с двайсет минути, Данглар бързаше насреща му. Човек имаше чувството, че зле сглобените крака на Данглар ще се разпаднат от коленете надолу, ако рече да се затича. Адамсберг вдигна ръка, за да пресече тичането и упреците.
– Знам – каза той. – Обаче имаше нещо на пътя ми и ако го бях отминал, щях цял живот да се чеша.
Данглар така бе свикнал с неразбираемите фрази на Адамсберг, че рядко си даваше труда да задава въпроси. Като много други в Бригадата, той умееше да отделя важното от ненужното. Задъхан, майорът посочи гишето за регистрация и тръгна в обратната посока. Докато вървеше след него, без да ускорява ход, Адамсберг се мъчеше да си спомни цвета на котката. Бяла с малко сиво? И тук-там рижо?



Матийо Рикар „Изкуството на медитацията“
„Ние трябва да сме промяната,
която искаме да видим в света.“
Ганди


Защо написах това кратко ръководство по медитация? Станаха четирийсет години, откакто имам щастието да живея в близост до истински духовни наставници, кои¬то вдъхновиха живота ми и осветлиха пътя ми. Ценните им наставления направляваха моите усилия. Аз не съм преподавател и повече от всякога съм и си оставам уче¬ник. По време на пътуванията ми по света ми се случва често да срещам хора, които споделят с мен желанието си да се научат да медитират. Доколкото имам възмож¬ност, се опитвам да ги насоча към подходящите учители. Което не винаги успявам. Затова се отнесох към истин¬ските извори на будизма, от които почерпих настоящите наставления и ги събрах за всички, искрено желаещи да се упражняват в медитиране. Да се преобразиш отвътре, тренирайки духа си, е най-въодушевяващото приключе¬ние. И истинският смисъл на медитацията.
Упражненията, които ще намерите в настоящото ръко¬водство, са плод на хилядолетна традиция. Без значение дали медитираме трийсет минути дневно или посвеща¬ваме часове на това изкуство в уединението на манасти¬ра, упражненията могат да се правят постепенно, всяко само за себе си.
Лично аз имах изключителния късмет да срещна моя духовен наставник Кангиур Ринпоче през 1967 г. в Ин¬дия, недалеч от Дарджилинг, и да прекарам след кончи¬ната му през 1975-а няколко години в уединение в ма¬лък наколен скит насред гората над неговия манастир. От 1981 година нататък имах честта да живея тринайсет години близо до един друг тибетски велик учител, Дилго Кхиенце Ринпоче, и да се уча от него. След като и той на свой ред си отиде от света през 1991-а, често пъти съм се оттеглял в малък планински скит в Непал, на няколко часа път от Катманду, в центъра за уединение на мана¬стира Шечен, където обикновено живея. Без съмнение това са били най-плодотворните периоди в моя живот.
От десетина години насам участвам в различни изсле¬дователски програми, чиято цел е да докажат ползата от по-продължителните периоди на медитация. Проучвани¬ята показаха възможност да бъдат развити значително такива основни качества като вниманието, емоционал¬ната уравновесеност, алтруизмът и душевният покой. Други проучвания показаха благотворното въздействие на двайсет минути ежедневна медитация в продължение на шест до осем седмици – тревожността намалява, ста¬ваме по-малко чувствителни към болката, не се поддава¬ме лесно на депресия и гняв, изостряме вниманието си, засилваме имунната си система и се чувстваме по-добре. Без значение какво очакваме от медитацията – лична промяна, развитие на алтруизма или подобряване на фи¬зическото здраве, – тя се оказва основен фактор при ус¬ловие, че искаме да водим уравновесен и смислен живот.
Би било жалко да подценяваме способността за про¬мяна, каквато притежава човешкият ум. Всеки от нас разполага с необходимия потенциал, за да се освободи от мисловните нагласи, които подхранват и нашите, и чуж¬дите страдания, да открие своя душевен покой, както и да допринесе за чуждото щастие.


Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *