Прочетете откъс от “Бианка Ланча” – нова книга от поредицата “Известните жени в историята”

|

Корица на книгатаРоманът на Зузане Щайн "Бианка Ланча" (превод: Величка Стефанова) е част от поредицата "Известните жени в историята", последвайки "Дезире", "Графиня Кóзел" и "Роксолана".
Йерусалим, XIII век. Фридрих II Хоенщауфен, крал на Германия, Италия, Сицилия и Бургундия, император на Свещената Римска империя, е акостирал с рицарите от поредния кръстоносен поход в Обетованата земя. Но не за да търси битки, а разбирателство със сарацините. Като залог за мир и приятелство султанът на Египет Ал-Камил му изпраща носила със скъп дар. Когато наложниците дръпват завесите и от носилката слиза млада робиня, Фридрих, най-големият политик и дипломат на своето време, усеща, че е победен.
Непознатата красавица е Бианка Ланча, графиня на Пиемонт, попаднала в плен при дръзкото си бягство от родния си замък. Така започва единствената - според изследователите - любов в живота на харизматичния владетел, встъпвал три пъти в династични бракове, подчинени на целите на Империята.


Кои са Фридрих II и Бианка Ланча? 


Началото на XIII в. в Европа – епоха на кръстоносни походи и на нечувана мизерия, на бляскави рицарски турнири и на епидемии, опустошаващи половината континент. И на неоспоримата и всеобхващаща власт на католическата църква, въдворявана с меч и с изтезанията на Светата инквизиция.

И в това кърваво време един монарх довежда кръстоносен поход до победен край, без да пролее кръв. И в това доминирано от безусловна вяра в Бога време един монарх дръзва да заяви: „Светът е бил измамен от трима мошеници: Моисей, Исус и Мохамед.” Този монарх е Фридрих II Хоенщауфен, император на Свещената Римска империя.

Обявен от изследователите за най-образования монарх, най-големия политик и най-умелия  дипломат на своето време, Фридрих II Хофенщауфен е почти непознат на широката читателска публика в България. Може би защото ореол на величие свети само около главите на владетелите, окъпали в кръв цели народи и държави. На тях се посвещават романи и филми. А един монарх, забранил войните между феодалите в империята, отвоювал Светите земи с дипломация, откривал училища и университети, въвел анатомията като задължителен предмет на бъдещите лекари, устройвал състезания по математика и сам участвал в тях, владеещ шест езика, създал поетична школа и положил основите на съвременния италиански език, такъв монарх в очите на масите не блести с ярката светлина от меча на един победоносец. Ала за учените Фридрих II Хоенщауфен е първият модерен човек в историята на Европа.

В личния си живот Фридрих II неведнъж се е сблъсквал със смъртта – на тригодишна възраст той загубва баща си, а на четири – майка си. Сключил три династични брака и един по любов, той погребва и четирите си съпруги.

На 33 години императорът – женен за йерусалимската кралица Йоланта – среща младата графиня Бианка от пиемонтския род Ланча и между тях пламва любов. Връзката продължава близо 20 години без прекъсване, през които Бианка ражда три деца и императрица Йоланта умира, но от династични съображения Фридрих  е принуден да сключи друг брак – с английската принцеса Изабел. Останал след шест години отново вдовец, постигнал целите на империята, той не вижда вече пречки да се свърже завинаги с любовта на живота си. Ала съдбата е решила друго – Бианка, която го е чакала две десетилетия, се разболява и бракът е сключен на смъртния й одър. Тя си отива от този свят, удовлетворена, че връзката и децата й, плод на греховна любов, са узаконени пред Бога. Фридрих не се жени повече. А връзката им остава в историята като най-драматичната любов на Средновековието и става основа на не една легенда.

 

Откъс от книгата

...

Бианка предпазливо топна пръст в сивочерния прах, за да изрисува около очите си тъмни линии, които правеха погледа изразителен и загадъчен. Вече бе научила достатъчно арабски, за да знае, че този прах се казва кахл.

Разкрасителните ритуали на жените все още й бяха чужди, макар да живееше в харема на султан Ал-Камил от близо половин година. Наслаждаваше се на продължителните бани и на маслата - от тях косата й ставаше великолепно мека, но редовно се проваляше с техниките за гримиране, които другите жени в харема владееха до съвършенство.

Обикновено й се налагаше няколкократно да отстранява с мазнина тъмните линии около клепачите си, докато най-после успее да тегли дъга - нито прекалено дебела, нито твърде тънка - за да подчертае естествената красота на очите си. Преди не познаваше и друга, особено болезнена процедура - грижливото премахване с горещ восък на всяко косъмче, щом не расте на главата. Първия път извика от изненада, когато със силно дръпване изтръгнаха космите от краката й с плоско парче восък. Отначало се червеше от срам и силно се противеше, докато почистваха косъмчетата от далеч по-интимни части на тялото й. Междувременно обаче свикна да страда в името на красотата.

Днешният ден беше особен, затова заръчаха на жените да положат за външността си специални грижи. Султанът очакваше гост от Дамаск. Неговият племенник, поел управлението след смъртта на султан Ал-Муаззам, пристигаше с огромна свита, за да обсъдят политическите бъркотии в Европа и да разработят стратегия в случай, че император Фридрих наистина тръгне на нов кръстоносен поход.

Самира, понякога осведомена за политическите намерения на султана по-добре от неговите придворни стратези, излезе от банята, където бе прекарала целия предобед, и приседна до Бианка, за да я гледа как се гримира.

Двете жени не станаха приятелки, но не бяха и врагове, както първоначално се опасяваше Бианка. Ревността на Самира, подклаждана от подозренията й да не би новата да я измести от сърцето на султана, се уталожи, след като усети, че Ал-Камил няма никакво намерение да вкара русокосата жена в леглото си.

Любимката се усмихна на нескончаемите опити на Бианка да положи тъмния прах върху клепачите си.

- Още не си се научила, а?

Бианка въздъхна.

- Жените в моята родина не познават идеалите за красота на Изтока.

- Да не би вашите жени да не се разкрасяват за мъжа, когото обичат? - учуди се Самира.

- Напротив, но не така виртуозно като вас.

- Какво имаш предвид?

- Виж, Самира, в моята родина жените не живеят в харем. Това значи, че по цял ден имат множество грижи и задължения, които трябва да свършат. Съвсем не им остава толкова време за красотата както на вас.

- Значи тялото им не е намазано с благовония и косата им не е подхранена с масла?

- В повечето случаи - не.

- Че как тогава си намират мъж?

- Семейството им го намира вместо тях.

- И той ги взема ей така? Все едно как изглеждат?

Бианка се засмя. В представите на Самира тя явно произхождаше от варварска страна, където пренебрегват елементарните хигиенни правила и не умеят да ценят красотата.

Египтянката Самира се гордееше с хилядолетната култура на своя народ. Разказваше на Бианка за великите царици на страната си - Нефертити, а по-късно и Клеопатра. Бианка пък проявяваше любопитство да научи възможно повече за тези жени, за които дотогава не бе чувала. За първи път в живота си тя направи сравнение с другите страни - те бяха най-малкото равностойни на християнския свят, а в някои отношения дори го превъзхождаха. Още в Дамиета с очите си се убеди, че много преди архитектите на Европа египетските строители са създавали дворци и гробници, каквито не беше виждала в родината си. Арабското писмо беше красиво като изкусни миниатюри, а умението на египтяните да създават градини я очароваше.

Намигна на Самира.

- Мъжете от Запада просто не са толкова претенциозни като твоя султан.

Самира се изкиска.

- Може и да не са, ама и вашият император си има харем.

Бианка сведе поглед. Споменаването на императора събуди у нея емоции, които би предпочела да скъта дълбоко в паметта си.

- Императорът е мъртъв, казват.

Самира се ококори.

- Мъртъв ли? О, не! Ал-Камил казва, че императорът е на път за Палестина.

Бианка сбърчи чело.

- Сигурна ли си?

- Разбира се. Защо според теб днес пристига племенникът на Ал-Камил от Дамаск? Защото пак замирисва на война.

- Самира, с очите си видях как корабът на императора от­плава обратно. Всички мислеха, че е умрял от треска.

Самира изгледа Бианка с опитния поглед на жена, запозната с всички хитрости на любовта.

- Загрижена си за него, а? Влюбена ли си?

- Глупости. Аз изобщо не го познавам.

Самира не се отказваше лесно.

- Но се ужасяваше, докато смяташе, че не е оцелял след треската. Ще рече, че той значи нещо за теб.

- Чух го как говори в Бриндизи пред рицарите и жителите на града. Да можеше да го видиш, Самира! Непрекъснато си мисля за това.

- Толкова малко знам за теб. Разкажи ми живота си.

- Вече нямам свой живот. Аз съм робиня.

- Неблагодарна си, Бианка. Много си добре даже.

- Имам достатъчно храна, къпя се всеки ден и си гримирам очите. Разговарям с теб и обслужвам одалиските. Но не мога да напускам покоите на жените.

- Никоя от нас не може.

- И как живеете така? Ти можеш ли да живееш по този начин, Самира?

Отговорът дойде без колебание.

- Не желая нищо друго, Бианка. Светът навън е опасен за една жена.

- На мен ли го казваш! Само че светът тук, вътре, е просто една златна клетка.

- Копнееш ли за родината си?

- Малко. Но копнежът е чувство, което ти отнема силата, нужна ти да продължиш напред.

- Или пък те окрилява - уточни Самира и в отговор на въпросителния поглед на Бианка додаде: - Когато си се запътила към своя любим, например.

- Съмнявам се вече да ми се отвори път, накъдето и да било.

- Кой знае. Любовта винаги си намира път.

- Любовта е рожба на свободата.

- Вземи мен, например - засмя се Самира. - Тук съм щастлива. Е, с радост бих хвърлила и един поглед на вашия свят.

Бианка се отказа да спори. Беше благодарна, задето бе намерила търпелива учителка по арабски в лицето на Самира, и ценеше разговорите с нея, независимо че двете най-често за­стъпваха различно мнение. Все пак вече не се чувстваше толкова самотна, а кой знае и дали нямаше да станат приятелки със Самира.

- Какво ти е известно за днешната вечер? - опита се да смени темата Бианка.

- Мъжете ще разговарят дълго за евентуалните планове на императора - предположи Самира, - а после, когато политиката им омръзне, ще дойдат при нас. Обзалагам се, че султанът е обещал на племенника си най-красивата одалиска.

- Смяташ ли... - плахо подзе Бианка.

- Не, не смятам - прекъсна я Самира. - Не се тревожи. Ти си робиня и все още си твърде кльощава за вкуса на един арабин.

Бианка си отдъхна.

- Или да кажа някоя добра дума за теб? - подкачи я Самира. - Племенникът на Ал-Камил е млад и красив. - Намигна и добави: - Само на двайсет и една.

Бианка поклати глава и за последен път огледа критично очната си линия.

- Ще се въздържа. Крайно време е да помогна на одалиските да се гримират. Трябва да изрисувам ръцете им.

- Изпрати ми Азула - подвикна подире й Самира.

На излизане от банята мислите на Бианка кръжаха около едно-единствено нещо. Императорът е жив и пътува към Светите земи. Султан Ал-Камил привиква съюзниците си, а тя седи в харема - безпомощна и бездейна - и рисува с къна красиви клонки върху ръцете на жриците на любовта.

"Ех, да можех да летя като сокол - размечта се Бианка - и отново да бъда свободна!" Но в следващия миг се обади острият й като бръснач ум, за да й напомни, че, първо, хората нямат способността да прелитат над стени като птиците, и второ, от златната клетка изход няма. Нито днес, нито утре. Тя ще бъде затворничка до края на живота си.

 

При вида на слона Карим поклати глава. Почти всеки ден пристигаха подаръци от владетеля на Египет, откакто императорската флота акостира в Акка и Фридрих - веднага след тържественото посрещане, устроено му от Херман от Залца, от пратениците на йоанитите и тамплиерите, и от многобройните поклонници - започна преговори със султан Ал-Камил.

Фридрих също възлагаше на своите пратеници да носят несметни богатства в Наблус, където султанът се бе установил със свитата си от известно време. Императорът изпращаше скъпоценни камъни и най-добрите си ловни соколи, султанът - състезателни камили, коне и накити с неоценима стойност.

Твърдяха, че слонът, последният дар от египтянина, бил най-новата придобивка на султана и дори само по тази причина той представляваше изключително ценен подарък. Фридрих се ухили, когато огромното животно вдигна хобот и нададе тръбни звуци, толкова силни, че християнските рицари уплашено си запушиха ушите. Карим се питаше дали императорът ще дръзне да транспортира колоса до Фоджа, любимата си резиденция.

Преди три седмици потеглиха от Фамагуста след опасен инцидент с Жан Ибелин, който отказа да поздрави императора и още по-лошо - да даде парите за императорската кръстоносна войска, макар че постът му в Кипър го задължаваше да го стори.

Фридрих реагира с обичайната си неотстъпчивост и дори за­плаши с арест Стареца от Бейрут. Онзи пък избяга по тъмна доба от Никозия и се окопа в крепостта си.

Карим не ценеше особено фамилията на Ибелините. Повечето нейни членове от мъжки пол му се струваха прекалено жадни за пари и власт, ала въпреки това предпочиташе по-хитрите начини императорът да урежда споровете с Жан Ибелин. Но не - група императорски конници, предвождани лично от Фридрих, се впуснаха в преследване на Ибелините и загубиха ценно време с упорити преговори в Никозия, докато Стареца от Бейрут най-сетне отстъпи.

А сега отново преговаряха. Карим се опасяваше да не би настроението сред войската, и бездруго не особено добро, да спадне съвсем, ако разговорите се проточат прекалено. Рицарите преминаха през много несгоди и искаха да се бият. Императорът обаче си бе харесал пратеника на султана, емир Фахраддин, и не позволяваше да го притискат да взема прибързани решения.

За официален преговарящ от името на императора определиха Томазо от Ачера[1], ала Фридрих, който сляпо се доверяваше на своя приятел Карим, обсъждаше всички подробности със сарацина.

- Както виждам, не си във възторг от най-новия член на моята менажерия? - развеселено попита Фридрих. - Погледът ти, Карим, казва повече от всички думи в Корана.

- Намирам султана за много щедър - дипломатично отвърна Карим, - но дали на слона ще му хареса да пътува по море?

- Никой няма да го пита - засмя се Фридрих. - Все пак разбирам притесненията ти. Страхуваш се колосът да не обърне кораба.

Карим отдавна не бе виждал императора толкова безгрижен както тук, в Акка. Сякаш тревогите, които му създаваше папа Григорий, бяха изчезнали като по чудо. Или присъствието в Светите земи оказваше благотворно въздействие върху всеки християнин, или причината се криеше в увлекателните беседи с емира и в мъдрите писма на султана. Във всеки случай Фридрих изпитваше истинско удоволствие от кореспонденцията и изобщо не възнамеряваше да прекъсва преговорите, още по-малко - да предприема военни действия срещу султана.

- Страх ме е не толкова за кораба или за екипажа му, колкото за самия слон - отговори Карим на шеговития въпрос на императора. - Клетото животно едва ли би се чувствало добре. Ако се тревожа от нещо, то е от мисълта какъв ли ще бъде следващият подарък от султана.

- Кой знае? - засмя се Фридрих. - Лъв? Леопард? Сам виждаш, Карим - султанът има още много възможности да те хвърли в страх и ужас.

- В такъв случай е наложително пратениците ви час по-скоро да постигнат напредък.

- Защо си толкова нетърпелив, Карим?

- Ръката на папата е дълга и могъща. Все пак обещахте кръстоносен поход, а не политически дебати, не го забравяйте.

- Рим е далече, Карим.

- Хубаво, но откакто по поръчение на папата францисканските монаси обявиха, че сте отлъчен от Църквата, съпротивата сред войската ви расте с всеки изминал ден, а следовниците на Григорий се множат.

- Имам го предвид, но се доверявам на умението на Херман от Залца да попречи на разцеплението в армията.

- Още колко време рицарските ордени ще стоят зад вас?

- Нима се съмняваш, Карим?

- Не се съмнявам в Херман от Залца. Но какво ще кажете по повод съвсем неотдавнашната забрана на папата йоанитите, тамплиерите и Германският орден да ви следват, императоре?

- Да, Григорий не си поплюва.

- Този човек е опасен, Федерико.

- Прав си, но е изключено да тръгна на война срещу папата. Дори Григорий ще миряса, ако преговорите ми със султана се увенчаят с успех.

Карим оставаше скептичен.

- Повярвайте ми, Федерико, противникът ви от Рим никога няма да отстъпи. Озлобил се е и иска да ви унищожи.

- Е, само дето няма да успее. А сега ми направи услуга, сложи край на лошото настроение! Очаквам делегация на емира с нови вести от Наблус.

От опит Карим знаеше, че в такива моменти е безсмислено да възразява на Фридрих и да му дотяга с мрачните си предчувствия относно намеренията на папата. Примирено си взе един белен бадем от изкусно украсения месингов поднос.

Императорът се бе установил в градската резиденция на Херман от Залца, а войската лагеруваше в палатки пред портите на Акка. На един ден път на север част от кръстоносците строяха "Монфор"[2], очертаващ се като масивна крепост на Германския орден. Тези рицари бяха пристигнали в Светите земи преди повече от година и очакваха императора да ги поведе на бой.

Ала "Монфор" не беше завършена, а започнатият строеж не предлагаше необходимите удобства за владетел като Фридрих. Императорът отказа да се настани в лечебницата на йоанитите, основана преди близо сто и петдесет години, и взе решение в полза на Германския орден. Логично решение, като се има предвид едва прикриваната враждебност на йоанитите и тамплиерите, след като отлъчването на Фридрих доби публичност.

Карим не преставаше да се чуди, че след споразумението от Дамиета отпреди няколко години сега в Акка си съжителстват християни, евреи и мюсюлмани, без да враждуват постоянно помежду си. Векове наред градът се намирал под арабско владичество, докато дошли първите кръстоносци и заявили претенциите си върху него. Днес пристанището продължаваше да има напълно ориенталски вид. Кейовете, дело на египетски архитект, бяха направени от каменни насипи и талпи от черничево дърво, много преди първите християнски кораби да акостират тук. Пристанището бе разширявано многократно, а нощем се затваряше с вериги, за да не могат чужди кораби да доближат тайно Акка.

Градът представляваше пленителна смесица от християнска предприемчивост и арабска история, конгломерат от древна юдейска култура, европейско рицарство и влиянието на сарацините. "Жалко, че няма как всичко да си остане каквото е" - помисли си Карим. За разлика от Фридрих той не се надяваше особено на преговорите между императора и султана и се опасяваше, че рано или късно ще бъдат прекратени, без да се постигне успех. А после все пак щеше да се стигне до война и съжителството между различните култури в Акка щеше да приключи.

На Карим му се искаше да хвърли поглед към града, обсебил мислите му, ала когато гледаше през прозореца, пред очите му се разстилаше единствено големият вътрешен двор, където слонът продължаваше да тръби оглушително.

- Както виждам, този слон не ти дава мира - весело отбеляза Фридрих.

- Не съм се вторачил чак толкова в животното - възрази Карим, забелязал група конници и неколцина мъже с носилка. - Съзирам ескорта на емир Фахраддин и се питам какво ли носи този път дипломатът на султана.

Императорът застана до него.

- Какво предполагаш - ковчеже, пълно със злато?

- Във всеки случай си струва да помислим по въпроса.

- Карим, ти обикновено разсъждаваш трезво. Султанът няма да изпрати просто ей така някакво си злато. Това би ме поставило в неудобно положение. В крайна сметка как ще финансирам кръстоносен поход срещу мюсюлманите с тяхното злато.

Карим оцени хумора на императора като добър знак. Значи, имаше реални шансове рано или късно да си тръгнат, увенчани със слава от Светите земи. Тази мисъл подобри настроението му и двамата заедно се запътиха към голямата зала, за да посрещнат емира и придружителите му.

Мъжете размениха обичайните любезности и се настаниха около голямата маса в средата на залата. Слугите донесоха плодове, хляб, пържена риба, уловена същата сутрин, и печено агнешко бутче с хрупкава коричка. Ухаеше апетитно на мащерка и розмарин, Карим с изненада установи колко е гладен. На масата имаше още кани с вода и охладено вино.

Разговорът се въртеше около коне и лов със соколи. Никой от присъстващите не би проявил неучтивост да говори на трапезата за върховете и падовете на политиката. Едва след като приключиха с ястията и на масата останаха само подносите с фурми, грозде и нарове, мъжете се насочиха към същественото.

- Както знаете - подхвана Фридрих, - Ние преплавахме морето не за да завладеем страната ви. Ние притежаваме страни повече от всеки друг владетел на света. Нашето намерение е да поемем под Наша закрила светините на християнството. В от­плата ще имате спокойствие, християните няма да ви закачат и няма да се пролее нито капка мюсюлманска кръв.

Емирът отговори завоалирано.

- Много великодушно от ваша страна. Султан Ал-Камил ме изпраща да ви уверя, че и той не желае кръвопролитие. Ала не всички места, окупирани от християните, са светини на вашата религия.

- Но няма ли да е знак за огромна политическа мъдрост, ако накараме оръдията да замлъкнат и постигнем мир с помощта на словото?

Емирът кимна.

- Никой няма да ви възрази в това отношение. При известни условия и султанът е готов да размишлява в същата посока.

Фридрих се намръщи.

- Тогава назовете вашите условия.

- По-късно. Днес не сме упълномощени да преговаряме за подробностите. Днес е ден на радостта. Султан Ал-Камил ви цени като справедлив и мъдър владетел на християните, затова ви изпраща подарък с надеждата да ви достави голяма радост.

- Още един подарък? - възкликна Фридрих. - Ласкаем се от толкова много внимание.

Емирът плесна с ръце и мъжете, чието пристигане Карим наблюдаваше през прозореца, влязоха с носилката в ръце и внимателно положиха на пода товара си, закрит от всички страни с богато извезана коприна.

Карим с почуда видя как голямата врата на залата се отвори повторно и се появиха двама египетски музиканти и няколко танцьорки, обвити във воали. Емирът даде знак и музиката засвири. Жените завъртяха бедра в ритъма на мелодията, а императорът хвърли на Карим поглед, който само приятел би разбрал. Изразяваше смесица от възхищение и забавление, сякаш казваше: "Какво ли е намислил този път султанът?".

Музиката звучеше различно от всичко, изпълнявано по европейските кралски дворове, но не бе непозната за Фридрих, поклонник на ориенталската култура. Очите му блеснаха, когато жените започнаха да се въртят все по-бързо и по-бързо в такт с музиката, кършеха бедра и грациозно движеха ръце над главите си.

В кулминационния момент на танца музиката рязко спря, жените се втурнаха към носилката, дръпнаха копринените завеси и отвориха вратичката. Оттам излезе плътно забулена жена с копринена възглавничка в ръце, върху която се мъдреше ковчеже, обсипано със скъпоценни камъни. Жената се приближи бавно до императора, поклони се и му подаде възглавничката.

Фридрих не помръдна, втренчен в крехката фигура, чието лице не се виждаше през булото.

Емирът се прокашля.

- Султан Ал-Камил ви изпраща това като доказателство за дълбокото си възхищение. Всичко, което виждате, ви принадлежи.

Императорът предположи, че в ковчежето има още накити и изгледа учудено емира.

- Как да разбираме? Казахте - всичко, което виждаме, е Наше?

- Така е. Ковчежето и неговата приносителка.

- Султанът Ни изпраща жена?

- Не просто жена. Най-необикновеното цвете от неговия харем.

Карим с мъка потисна напушилия го смях. Първо слон, после жена от харема. Възхищаваше се на богатите хрумвания на египетския владетел. Във всеки случай Ал-Камил проявяваше към императора благосклонност, която не беше за подценяване. При все това този несъмнено необичаен и скъп подарък предизвика прилив на веселие у иначе сериозния лекар, но той се опита да го прикрие.

Сарацинът наблюдаваше внимателно реакцията на императора, винаги благоразположен към прелестите на красивите жени. Фридрих обаче изглеждаше странно плах, сякаш не смееше да се приближи до забулената фигура. Но тя подканващо поднесе към него копринената възглавничка със скъпоценното ковчеже и императорът най-после направи крачка напред, взе възглавничката, остави я върху масата заедно с ковчежето и се извърна към забулената жена.

Тя бавно хвана ефирните воали и ги махна от ръцете, раменете и главата си. Очите й се смееха, когато погледна към Фридрих, но само миг по-късно сведе глава, поклони се, а косата й заблестя като течно злато.

Силно изненадан, Карим рязко си пое дъх и шумът наруши благоговейната тишина в залата. Фридрих и емир Фахраддин се извърнаха едновременно към лекаря и го изгледаха въпросително.

Сарацинът се взираше в богато облечената красавица от харема на Ал-Камил, ала в съзнанието му изникна поклонничка в дрипи, която отчаяно се опитва да се изплъзне на немския барон Хайнрих от Пасау. Отново долови смрадливия въздух на Бриндизи - споменът за сцената в малката уличка беше толкова жив, сякаш нападението над поклонничката и нейния придружител се бе случило едва вчера.

Карим чу как някой го вика по име, но привлечен изцяло от русата жена, пристъпи към нея, протегна ръка да я поздрави и прошепна:

- Бианка.

Фридрих подскочи:

- Познаваш ли я?

- Да. Най-красивата поклонничка, която съм виждал. Само дето не я бива много да лъже.

Бианка погледна уплашено сарацина, но виждайки усмивката му, се поотпусна.

Без да я изпуска от очи, императорът я приближи и хвана ръката й.

- Прав ли е Нашият приятел? - попита той. - Наистина ли се казваш Бианка?

Тя кимна безмълвно.

Емирът следеше с почуда размяната на реплики и се питаше дали да се намеси, но реши да запази неутралитет. Императорът очевидно остана възхитен от подаръка - следователно поръчението на султана бе изпълнено успешно. Запита се дали личният лекар на императора познава тази Бианка по-отблизо, отколкото твърди, но пък от друга страна, въпросът не представляваше кой знае какъв интерес.

Императорът щеше да прецени какво да прави с жената. Емирът, запознат с вкуса на императора към удобствата на мюсюлманския живот, не се съмняваше, че европейският монарх ще съумее да се възползва от красавица като Бианка по съответния начин. Пък дори и само като подарък за своя личен лекар.






[1] Ачера или Ацере, днес италианският град Ерколано в провинция Неапол. - Бел. прев.




[2] "Монфор" - замък на кръстоносците, разположен в Горна Галилея, Северен Израел; наречен на френски дворянски род. - Бел. прев.


По материали на издателство "Емас"



Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *