Прочетете откъс от „Казанската звезда” на вълшебницата за деца Ева Ибътсън

|

Корица на книгата„Казанската звезда” ни води във Виена през 1908 г. и ни потапя в атмосферата на орнаментираната й архитектура, разточителните сладкиши, вездесъщата музика, Пратера, където се намира най-високото виенско колело в Европа, и Испанското училище по езда със световноизвестните бели липицански жребци. Дори и да не сте били във Виена, това няма значение: Ева Ибътсън я съживява, разказвайки за аромат на канела и кафе, за марципанени бонбони, за гледки и звуци край река Дунав. А най-добре ни запознава с площада, близо до имперския дворец, на който е сгушен домът на Аника – а именно къщата на трима ексцентрични професори.


     Години по-рано, в почивния си ден Ели и Зигрид, готвачката и икономката на професорите, откриват в уединена църквица в Алпите малък спящ вързоп – новородено момиченце. Двете жени решават да приютят изоставеното дете и  го кръщават Аника. Отглеждат я с много любов и внимание в уютен и културен дом и тя израства умна, внимателна и трудолюбива. Затова приема с интерес предложението от съседите сноби Егхарт да чете на възрастна и болна леля, за която са принудени да се грижат. Между двете се заражда топло приятелство и старицата разкрива на Аника, че преди много, много години е царувала над парижките сцени и е поразявала сърца с прелестните си изпълнения.  Известна и ухажвана, е натрупала колекция скъпоценни накити, като най-скъпият й подарък е Казанската звезда – диамантът на диамантите. А Аника не би могла да предположи, че този камък ще преобърне съдбата й.

Аника е щастлива, но тайно мечтае да открие родителите си.  И един ден мечтата й се сбъдва. На вратата на професорите се появява изискана, красива благородничка, която се представя за родната майка на момичето и я отвежда в наследственото имение далеч в студена и мрачна провинция на Германия. Аника е отвъд себе си от радост – но лека-полека разбира, че не всичко е такова, каквото ни се иска. Каква ли е тайната на нейната майка…

Ева ИбътсънЕва Ибътсън е вълшебница на словото и любимка на децата – думите й носят заряд, способен да превърне и най-обикновената история в магическо преживяване. В нейните класически романи за възпитани момичета, които въпреки всички несгоди са възнаградени с щастие и обич, е вплетен уникален дух и излъчват топлота и уют. „Казанската звезда” е извънредно подходяща за четене в тих следобед с чаша горещ шоколад. Освен това е носител на престижни награди – номинирана е за Медала „Карнеги” и е удостоена със Сребърната награда за детска литература на британската Асоциация на издателите.

***


Първа глава


Намират човек


Ели влезе в църквата заради краката си - не най-добрата причина да влезеш в църква, но Ели бе пълничка и на средна възраст и стъпалата я боляха. Боляха я много.


През красивия слънчев юнски ден Ели и приятелката й Зигрид (тънка като вейка, за разлика от Ели) тръгнаха рано от Виена с малкия влак, който ги отведе в планините, за да изкачат връх Дорфелшпице.


Разхождаха се в планината всяка последна неделя от месеца - почивният им ден. Тогава събличаха престилките и надяваха алпийските си носии. Сетне пълнеха раниците със сандвичи със салам и парчета сливов кейк, та щом стигнат върха, да се наслаждават на гледката, без да огладняват. Така освежаваха духа си след тежката работа през седмицата - чистене, готвене, пазаруване и миене. Прислужваха на много придирчиви професори. Ели бе готвачка, а Зигрид - икономка. Двете другаруваха от дълги години.


През въпросната неделя обаче Ели носеше нови боти - глупаво нещо, ако ти предстои изморително ходене. Бяха преполовили пътя към върха, когато видяха ливада, осеяна с цветя, а в далечния й край - самотна бяла църквичка с купол като луковица.


Ели спря.


- Знаеш ли, Зигрид, ще ми се да се помоля за мама. Сънувах я снощи. Ти продължавай, ще те настигна.


Зигрид изсумтя.


- Предупредих те да не слагаш нови обувки.


Съгласи се обаче да продължи бавно нагоре, а Ели прекоси дървения мост над поточето и влезе в църквата.


Вътре беше красиво - сякаш Бог ще посреща гости на чудно празненство. По тавана бяха изрисувани ангели, златни звезди и света Урзула, протегнала ръце. Ели веднага се почувства по-добре. Свещената реликва не беше страховита кост от стъпало или изсъхнала ръка, а кичур от косата на светицата под тумбест стъклен капак, украсен с перли. Макар църквата да се издигаше самотна далеч от селото, някой бе оставил букет от свежи алпийски рози във ваза под нозете на Девата.


Ели поседна на пейката и разхлаби връзките на ботите. Помоли се за майка си, починала преди години... и затвори очи.


Спа само няколко минути и се събуди. Църквата пустееше, ала й се стори, че някакъв звук я е изтръгнал от дрямката. Озърна се предпазливо, но не видя нищо. Надникна над ръба на пейката и забеляза вързоп върху аления килим пред стъпалата към олтара.


Първо й заприлича на тиква - доста голяма - и си помисли, че някой я е дарил в знак на благодарност за добрата реколта. Фестивалите, посветени на урожая обаче, се провеждаха през септември, а не през юни. Изведнъж, за удивление на Ели, тиквата издаде звук. Изхленчи тъничко.


Котенце... кученце?


Ели завърза връзките на обувките и отиде да погледне. Беше по-зле от котенце или кученце.


- Мили Боже! - възкликна Ели. - Мили, мили Боже...


Зигрид стигна върха на планината. Наслади се на гледката, изяде един сандвич със салам и вдиша дълбоко няколко пъти. Нямаше никаква следа от Ели.


Зигрид се ядоса. Когато си на върха на планина и се възхищаваш на гледката, искаш някой да сподели възторга ти. Почака още малко, прибра всичко в раницата и тръгна надолу по скалистия склон и през боровите гори. Върна се на моравата с църквата.


Ели беше вътре. Седеше на предния ред и държеше нещо. Почервенялото й лице изглеждаше объркано.


- Някой е оставил това - рече й тя.


Отметна крайчеца на шала и Зигрид се наведе да погледне.


- Пресвета Дево!


Бебето беше много, много малко - на не повече от няколко дни, ала изглеждаше удивително... живо. Излъчваше топлина като прясно изпечено хлебче, а крачетата му мърдаха под шала. Зигрид протегна костеливия си пръст и го докосна по бузата. То отвори очи и от вързопа ги погледна човек.


- Имаше бележка, забодена за шала - обясни Ели.


На листа, по който личаха петна от сълзи, пишеше: “Моля ви, бъдете добри към дъщеричката ми и я заведете при монахините във Виена”.


- Какво ще правим? - попита Зигрид.


Тревожеше се. И тя, и Ели не бяха омъжени и не разбираха от бебета.


- Ще я заведем при монахините във Виена, както пише в бележката. Какво друго?


Отне им час да отнесат бебето до селцето Петелсдорф. Никой не бе чувал нищо за бебето. Не бяха виждали някой да влиза в църквата.


- Минала е от другата страна, през прохода - обясниха им.


Жена от селцето им даде шише с разредено мляко от кравата си и Ели и Зигрид поеха към малката гара край езерото да чакат влака за Виена.


Пристигнаха късно в града с мокрия, хленчещ вързоп. Чувстваха се изтощени. Знаеха само един манастир, където приемат подхвърлени деца. Намираше се далеч от къщата на професорите, където живееха и работеха, ала нямаха пари за файтон.


Качиха се на трамвая - от новите, които се движеха с електричество, но чак по свечеряване тръгнаха по алеята към Манастира на Светото сърце.


Портите от ковано желязо бяха затворени. От ниската бяла сграда долиташе песен.


- Тук ще й бъде добре - отбеляза Ели, докосвайки главичката на бебето.


Зигрид дръпна въжето на звънеца. Чуха как дрънченето отеква вътре, но никой не дойде.


Зигрид дръпна отново въжето. Най-сетне възрастна монахиня прекоси бързо двора.


- Какво има? - попита тя, присвила очи в сумрака.


- Носим ви подхвърлено дете, сестро - отвърна Зигрид. - Оставили са я в църква в планината.


- Не, не, НЕ! - Монахинята вдигна ръце с ужасено изражение. - Отнесете я веднага! Не биваше да идвате! В карантина сме за тифус. Три сестри се разболяха и заразиха децата.


- Тифус! - потрепери Ели - всички знаеха колко страшна е болестта.


- Отнесете я бързо, бързо! - Монахинята размаха ръце, сякаш пъди стадо гъски.


- Къде другаде да я занесем? - попита Зигрид.


- Сега никъде във Виена не приемат деца. Докато отшуми епидемията, ще минат най-малко шест седмици - обясни монахинята.


Останали сами на улицата, приятелките се спогледаха.


- Да я вземем с нас и да опитаме отново утре.


- Какво ще кажат професорите?


- Не е необходимо да разбират - отвърна Ели. - Ще я оставим долу. Те не слизат в кухнята.


Оказа се, че греши.


Тримата професори живееха в къщата, откакто се бяха родили.


Тя се намираше в южната страна на малък площад в най-старата част на града, недалеч от Императорския дворец и Испанското училище по езда. Надвесиш ли се през прозорците на горния етаж, се виждаха гълъбите, кръжащи около кулите на катедралата “Свети Стефан”, възправена в самото сърце на града и следователно - за обитателите му - в центъра на света.


Макар от площада да се стигаше пеш до всички важни места, той бе тих и уютен като стая. В средата на плочника се издигаше статуя на генерал Бренер, яхнал бронзов жребец. Децата от квартала му се радваха, защото бронзовият кон служи за много неща - може да се престориш, че го яздиш, да го галиш, да се подслониш под него, когато вали дъжд. Генералът бил герой. Сражавал се срещу Наполеон и затова площадът носеше неговото име - площад “Бренер”.


До генерала на кон бълбукаше плитък фонтан с широк каменен перваз. Понякога в него плуваха златни рибки, защото децата, спечелили рибка от лунапарка в Пратера - парк в североизточната част на града - ги пускаха във водата по пътя към къщи.


В западната част на площада се намираше църквата на Свети Флориан - покровителят на пожарникарите. Пред красивата сграда имаше полянка, осеяна с диви цветя, а срещу нея се редяха кестенови дървета в железни корсети, заслоняващи площада от шумотевицата на улицата, отвеждаща към центъра на града. В срещуположните ъгли на площада се гушеха малка книжарница и кафене с раиран навес. С две думи - на площада имаше всичко необходимо.


Къщата на професорите се намираше в средата на редицата - най-голямата и най-красивата, с балкон от ковано желязо на първия етаж, сандъчета с цвета на первазите и чукало на вратата във формата на бухалска глава.


Професор Юлиус - най-възрастният - със заострена сива брада, бе висок и сериозен. Преди много години без малко да се ожени, но избраницата му починала седмица преди сватбата. Оттогава професор Юлиус станал строг и суров учен. Четеше лекции в университета и учеше студентите какво представляват флуоритът и гранитът и как да удряш скалите с чук така, че да не ти влезе камъче в окото.


Брат му - професор Емил - изглеждаше съвсем различен: нисък, закръглен и почти плешив. Задъхваше се леко, когато изкачваше стъпалата, но беше веселяк. Преподаваше история на изкуството и погледнеше ли пръстите на стъпалата на нарисуван ангел, веднага познаваше дали картината е на Тинторето или на Тициан.


Третият професор бе жена - сестра им и най-младата от всички. Казваше се Гертруде и четеше лекции по музика. Обясняваше какво е хармония и контрапункт и свиреше на арфа в градския оркестър. Да имаш арфа е все едно да имаш едро и капризно дете, което да развеждаш насам-натам, да го пазиш от течение и да му помагаш да се качва във файтони, и професор Гертруде - като мнозина арфисти - често изглеждаше угрижена и уплашена.


През целия си живот и тримата, естествено, не бяха сварили нито едно яйце, не бяха изпрали нито чифт чорапи и не си бяха оправяли нито веднъж леглата. Преди да излязат през свободния си ден, Ели и Зигрид винаги приготвяха студен обяд. Вечерта обаче професорите пак се нуждаеха от помощ. На професор Юлиус поднасяха уиски и сода за спокоен сън, на професор Емил, който имаше чувствителен стомах - чаша топло мляко с мед, а професор Гертруде страдаше от студени крака и винаги й слагаха бутилка с гореща вода в леглото. Сега те чакаха прислужниците да се върнат. Зигрид и Ели винаги се прибираха преди девет. Не и днес.


- Какво да правим? - надникна професор Юлиус през вратата на стаята си.


- Да слезем долу на проучване - предложи брат му.


И така, те слязоха по стълбите, подминаха дневната и библиотеката и застанаха пред дебелата врата, тапицирана със зелено сукно, отделяща къщата от кухнята. Отвориха я предпазливо. Дървената маса бе излъскана до блясък, решетката пред камината - полирана, огънят в печката гореше. Ала къде бяха Ели и Зигрид?


И къде стояха уискито, топлото мляко и бутилката с гореща вода?


В същия момент задната врата се отвори и двете жени влязоха. Шапката на Зигрид бе накривена, а поразчорлената Ели носеше нещо.


Възцари се тишина.


- Какво... е... това? - поинтересува се професор Юлиус и дългият му показалец посочи вързопа.


- Бебе е, господине. Намерихме я в църквата. Подхвърлили са я - обясни Зигрид.


- Искахме да я оставим при монахините - добави Елин, - но са в карантина за тифус.


Бебето обърна глава и въздъхна. Професор Емил го погледна смаяно. Бе свикнал да вижда бебето Иисус в картините да лежи неподвижно и мълчаливо в майчината прегръдка, но това тук му се стори различно.


- Немислимо е да допуснем бебе в тази къща - отсече професор Юлиус. - Дори за ден.


Професор Емил кимна.


- Шум...


- Притеснения... - добави професор Гертруде. - Да не споменаваме какво се случва с тях... накрая.


- Само докато отменят карантината - примоли се Ели. - Няколко седмици...


Професор Юлиус поклати глава.


- В никакъв случай. Забранявам.


- Добре, господине - съгласи се безизразно Ели. - Утре сутринта ще я заведем в полицейския участък. Сигурно приемат нежелани бебета.


- В полицейския участък ли? - учуди се професор Емил.


Детето се размърда и отвори очи. После направи онова, което правят дори най-мъничките бебета. Погледна.


- Мили Боже! - възкликна професор Юлиус.


Не гледаше като човек, чието място е в полицейския участък при престъпниците и пияниците.


Професор Юлиус прочисти гърло.


- Не искам да я виждаме. Абсолютно - заяви той.


- Не бива да издава нито звук - добави Емил.


- Не бива да пречи на работата ни - вметна Гертруде.


- Отменят ли карантината, отива в манастира. А сега ми дайте уискито.


- И топлото ми мляко.


- И бутилката ми с гореща вода.


Професорите си легнаха. Бебето, повито във взета назаем пелена, лежеше върху сгънато одеяло в чекмеджето, изпразнено от покривки за маса.


- Трябва да й дадем име, макар че няма да я задържим - каза Зигрид.


- Да я наречем като мама - предложи Ели.


- Как се казваше тя?


- Аника.


Зигрид кимна.


- Аника. Да, ще свърши работа.


 

По материали на издателство „Емас“



Коментари (2)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

2 Responses to Прочетете откъс от „Казанската звезда” на вълшебницата за деца Ева Ибътсън

  1. 2
    2015-06-18 02:32:38
    Както е написано, материалите са предоставени от издателство “Емас”, книгата е от техния каталог.
  2. 1
    2015-06-18 02:01:00
    sara
    Чудя се къде мога да чета тази книга?