Прочетете откъс от „Невероятното странстване на Харолд Фрай“

|
Издателство AMG Publishing има удоволствието да Ви представи „Невероятното странстване на Харолд Фрай“ от Рейчъл Джойс.

Когато Харолд Фрай излиза от дома си, обут с яхтените си мокасини, той няма представа, че ще измине пеша повече от хиляда километра до другия край на Англия.

Съвременна история за смелостта на един обикновен и плах възрастен мъж, който се загубва и намира себе си в странстването.  („Ню Йорк Таймс“)


Пенсиониралият се наскоро Харолд Фрай живее в малкото английско градче Кингсбридж заедно със съпругата си Морийн, с която вече дори не си говорят, и всекидневно се изправя срещу отегчението и разочарованието от безличния си живот. Една сутрин Харолд получава неочаквано розово писмо от приятелка, която не е виждал от двайсет години. Куини Хенеси се намира в хоспис в Беруик на Туид и му пише, за да се сбогува.


Когато Харолд излиза от дома си, за да пусне в пощата набързо надраскания си отговор към Куини, той няма представа, че ще извърви разстоянието от единия край на Англия до другия без туристически обувки, карта, компас или мобилен телефон. Единственото, което знае със сигурност е, че, ако той продължава да ходи, Куини Хенеси ще продължи да живее. 


Подлагайки се на тежкото изпитание на странстването, Харолд успява да събуди вярата в себе си, в добротата на хората и в чудесата, но не успява да избяга от дълбоко заровените съжаления и дадени обещания. С всеки изминат километър, възрастният мъж се сблъсква с непреодолими трудности и колебания, както и с разтърсващите човешки истории на странниците, срещнати по пътя. Неясните спомени на Харолд придобиват все по-ясни очертания и мозайката на разбитото му минало започва неочаквано да се нарежда. В опита си да спаси Куини, Харолд въвлича себе си и съпругата си в една от най-трудните битки, които някога са водили - тази с отминали грешки и съжаления.


Забележителна... Четете я бавно и с удоволствие, точно както Харолд се наслаждава на странстването си. („Ю Ес Ей тудей“)


Сериозен, и в същото време чаровен, уютен и проникновен, романът „Невероятното странстване на Харолд Фрай“ отличава авторката си Рейчъл Джойс като мъдър и неустоим за всеки читател разказвач.


Рейчъл Джойсе автор на повече от двайсет следобедни пиеси и няколко адаптации за БиБиСи Радио 4. През 2007 г. печели наградата Тинисууд за най-добра радио пиеса.


„Невероятното странстване на Харолд Фрай“ е първият й роман, който е номиниран за наградата Мен Букър за 2012 г. и е финалист в надпреварата за наградите Комънуелт и Дезмънд Елиът също за 2012 г. Същата година получава и наградата Спексейвърс за Най-добър автор за 2012 г.


Към момента Рейчъл Джойс е автор на още два романа: „Perfectи „TheLoveSongofMissQueenieHennessy“, както и на повестта „AFarawaySmellofLemon“.


Рейчъл Джойс живее в Глостършир със съпруга и четирите си деца.


***


НЕВЕРОЯТНОТО СТРАНСТВАНЕ НА ХАРОЛД ФРАЙ

На Пол, който върви редом с мен,  и на баща ми Мартин Джойс (1936 – 2005)

Ти, същинска храброст непознал,
навести ни за туй, що дълго си копнял,
но сърце и ум с упоритост напълни,
ни вятър, ни буря милост ще прояви.
Нашите тела, души не ще се преклонят,
на порив съкровен краката ще се подчинят.
Да бъдеш пилигрим.
Джон Бъниaн
1
Харолд и писмото

Писмото, което щеше да промени всичко, пристигна през един вторник. Беше обичайна сутрин в средата на април, ухаеща на пролетно почистване и окосена трева. Харолд Фрай седеше на масата за закуска, току-що избръснат, облечен в чиста риза и вратовръзка, с препечена филийка, от която все още дори не беше отхапал. Гледаше през кухненския прозорец към окосената морава, в която беше забоден просторът на Морийн (хванат в капан и от трите страни от оградата на съседите).
– Харолд! – Морийн се опитваше да надвика прахосмукачката. – Пощата!
Искаше му се да излезе, но единственото, което правеше навън, беше да коси тревата, а това вече го беше свършил вчера. Шумът от прахосмукачката спря, жена му се появи ядосана, с писмо в ръка, и седна срещу него. Морийн беше слаба жена с посребрена коса и енергична походка. Когато се срещнаха за първи път, нищо не можеше да го зарадва повече от това да я накара да се засмее. Да наблюдава как изящната ѝ фигура избухва в неконтролируемо щастие.
– За теб е. – Той не разбра какво има предвид, преди Морийн да плъзне пощенския плик по масата към него.
И двамата гледаха писмото, сякаш не бяха виждали такова нещо преди. Беше розово. – Марката е от Беруик на
Туид. Той не познаваше никого от Беруик. Не познаваше никого отникъде.
– Възможно е да е грешка.
– Не мисля, че може да сбъркаш пощенската марка. – Тя си взе една филийка – обичаше ги студени и хрупкави.
Харолд разгледа мистериозния плик. Цветът му не беше като розовото на комплект кърпи за баня и пухкаво покривало за тоалетна чиния. Беше ярък нюанс, който караше Харолд да се чувства не на място. Но все пак беше изтънчен цвят. Розово като това на турски локум. Името и адресът му бяха изписани с разкривени букви, сякаш някое дете беше бързало да ги надраска с химикалка: Г-н Х. Фрай, ул. Фосбридж Роуд № 13, Кингсбридж, Саут Хамс. Почеркът нищо не му говореше.
– Е? – каза Морийн и му подаде нож. Той го взе и подпъхна върха му в единия край на плика. – Внимавай – предупреди го тя.
Харолд можеше да усети погледа ѝ върху себе си, докато изваждаше писмото и слагаше очилата си. На листа беше напечатан адресът на място, което той не беше чувал: Хоспис „Св. Бернадин“.

Скъпи Харолд,
Това писмо може да те изненада...

Очите му се стрелнаха към последните редове.
– Е? – Попита пак Морийн.
– Господи! От Куини Хенеси е.
Морийн си отряза бучка масло с ножа и я намаза на филийката си.
– Куини коя?
– Преди години работеше в пивоварната. Не помниш ли?
Морийн повдигна рамене.
– Не виждам защо трябва да помня някого толкова години, било е отдавна. Ще ми подадеш ли конфитюра?
– Работеше в счетоводството. Беше много добра.
– Това е мармаладът, Харолд. Конфитюрът е червен. Би било добре да хвърляш по един поглед на нещата,
преди да ги вземеш.
Харолд ѝ подаде каквото искаше и се върна към писмото. Беше подредено изрядно, разбира се, нямаше нищо общо с немарливия почерк върху плика. Той се усмихна - Куини си беше такава – правеше всичко с такава прецизност, че не можеше да ѝ се намери и една грешка.
– Помни те, изпраща ти поздрави.
Морийн сви устни.
– Един човек по радиото каза, че французите искали нашия хляб. Техният не можел да се нареже. Идвали тук и изкупували всичкия хляб. Човекът каза, че до лятото хлябът може би вече няма да ни достига. – Тя замълча за
момент. – Харолд? Какво има?
Той не каза нищо. Беше се изпънал с отворена уста и пребледняло лице. Когато проговори, гласът му беше тих и далечен.
– Има... рак. Куини ми е писала, за да се сбогува. – Разтърси се за още думи, но не му бяха останали. Харолд извади носна кърпичка от джоба си и си издуха носа. – Аз... Боже – сълзи пълнеха очите му.
Минаха няколко секунди, може би минути. Морийн преглътна и наруши тишината.
– Съжалявам...
Той кимна и се опита да вдигне поглед, но не успя.
– Каква хубава сутрин – започна тя отново. – Защо не извадиш шезлонгите на двора?
Но той седеше, без да мърда и да говори, докато тя не започна да раздига мръсните чинии. След малко от
коридора се чу шумът от прахосмукачката.
Харолд беше втрещен. Беше го страх, че ако помръдне, дори само със сантиметър, щеше да отприщи вълна
от чувства, които искаше да запази за себе си. Защо за двайсет години нито веднъж не се беше опитал да намери Куини Хенеси? Сети се за нисичката тъмнокоса жена, с която беше работил преди толкова време, и му се стори
невероятно тя да е на... колко? Шейсет? И да умира от рак в Беруик. Никога не беше пътувал толкова на север. Зарея поглед към градината и видя найлонова лента, заплетена в чемшира, мятаща се нагоре-надолу, без да може да се освободи. Той прибра писмото на Куини в джоба си, потупа два пъти, за да е сигурен, че е на място, и се изправи.
* * *
На горния етаж Морийн затвори вратата на стаята на Дейвид зад себе си и притихна за момент, вдъхвайки аромата му. После дръпна сините пердета, които спускаше всяка вечер, и провери дали няма прах по перваза.
Лъсна сребърната рамка на портрета му от „Кеймбридж“ и тази на чернобялата му бебешка снимка до него. Поддържаше стаята чиста, в очакване Дейвид да се върне, но без да знае точно кога. Част от нея винаги чакаше. Мъжете си нямаха представа какво е да си майка. Каква е болката да обичаш дете, дори след като то е продължило напред. Сети се за Харолд, който седеше долу с розовото си писмо, и ѝ се прииска да може да поговори със сина им. Морийн излезе от стаята също толкова внимателно, колкото беше влязла, и отиде да оправи леглата.
Харолд Фрай извади няколко листа „Базилдън Бонд“* от скрина и взе един от тънкописците на Морийн. Какво можеш да кажеш на жена, която умира от рак? Искаше му се тя да знае колко съжалява, но не можеше да напише Със съчувствие, защото така пишеше в картичките по магазините, които се даваха след, така да се каже, събитието; освен това звучеше официално, все едно не го интересуваше особено. Опита с Скъпа г-це Хенеси, надявам се състоянието Ви да се подобрява, но след като остави писалката, за да прочете написаното, то му се стори хладно и неестествено. Смачка листа на топка и опита наново. Не беше добър в изразяването на себе си и чувствата си. Това, което изпитваше, му изглеждаше толкова голямо и значимо, че му беше трудно да намери правилните думи. А дори и да успееше, струваше му се неподходящо да ги напише на човек, с когото не беше общувал от двайсет години. Ако си разменяха ролите, Куини щеше да знае какво да направи.
– Харолд? – гласът на Морийн го стресна. Мислеше си, че тя е на горния етаж, че чистеше или си говореше с
Дейвид. Беше с гумените си ръкавици.
– Ще напиша писмо на Куини.
– Писмо? – Тя често повтаряше думите му.
– Да. Искаш ли да го подпиша от двама ни?
– Мисля, че не. Не е уместно да подписвам писмо до човек, когото не познавам.
Харолд реши да спре с опитите да се изрази красиво. Щеше просто да напише това, което мислеше: Скъпа
Куини, благодаря ти за писмото. Много съжалявам. С най-добри пожелания: Харолд (Фрай). Не беше най-доброто, но поне беше нещо. Пъхна го набързо в плик, залепи го и преписа адреса на хосписа отпред.
– Ще отскоча до пощенската кутия.
Минаваше единайсет часа. Той взе непромокаемото си яке от закачалката, на която Морийн държеше да го
закача. На вратата го блъсна горещият и солен въздух, но Морийн стигна до него още преди да е прекрачил прага.
– Ще се забавиш ли?
– Отивам само до края на улицата.
Тя продължи да го гледа с тъмнозелените си очи и нежната си брадичка и на него му се прииска да знае как-
во да ѝ каже, но не знаеше... или поне не по начин, който би имал значение. Копнееше да я докосне, както преди,
да сведе глава на рамото ѝ и да поседи така.
– Чао, Морийн!
Харолд затвори вратата помежду им, като внимаваше да не я затръшне.
Построени на хълма над Кингсбридж, къщите на Фосбридж Роуд бяха с, както биха се изразили агентите по недвижими имоти, високо разположение и широк изглед към града и околността. Градините пред къщите
обаче бяха под опасен наклон към тротоара, а цветята висяха около бамбукови пръчки, сякаш се бореха за живота си. Харолд се засили по стръмнината малко повече, отколкото му се искаше, и забеляза пет нови глухарчета. Следобеда може би щеше да напръска срещу плевели. Поне щеше да свърши нещо.
Съседът го видя и му махна, приближавайки се към оградата. Рекс беше нисък, с нормални крака, малка глава и доста закръглено тяло помежду, което караше Харолд да си мисли, че ако падне и се затърколи, нищо
не би могло да го спре. Просто ще се изтърколи по хълма като бъчва. Рекс беше овдовял преди шест месеца, горе-долу когато Харолд се беше пенсионирал. И откакто Елизабет си беше отишла, Рекс обичаше да говори надълго и нашироко за това колко е труден животът. „Поне можеш да го изслушаш“ беше казала Морийн, но Харолд не беше сигурен дали под „ти“ имаше предвид него или хората по принцип.
– Отиваш на разходка ли? – попита го Рекс.
Харолд сметна, че забавният му тон ще намекне за това, че нямаше време за разговори.
– Имаш ли нещо за пощенската кутия, старче?
– Никой не ми пише. Откакто Елизабет почина, получавам само листовки.
Рекс зарея поглед в нищото и Харолд веднага усети накъде отива разговорът. Той погледна нагоре и видя как
пухкавите облаци плуват в синьото небе.
– Прекрасен ден!
– Прекрасен... – отвърна Рекс и въздъхна. – Елизабет обожаваше слънцето.
– Подходящ е за косене, Рекс.
– Така е. Ти изхвърляш ли окосената трева или я оставяш да изсъхне?
– Ако я оставя, само се лепи по обувките ми. Морийн не обича да внасям мръсотия вкъщи. – Харолд хвърли поглед към яхтените си мокасини и се зачуди защо хората ги носеха, когато нямаха никакво намерение да плават.
– Е, трябва да тръгвам, ако искам да хвана събирането на писмата по обед. – Харолд помаха с писмото си и
се обърна към тротоара.
За първи път в живота си Харолд съжали, че е стигнал до пощенската кутия по-бързо, отколкото очакваше. Пресече улицата, сякаш за да я избегне, но тя си остана там, на ъгъла на Фосбридж Роуд. Понечи да пусне писмото за Куини в отвора, но се спря, обърна се и огледа краткото разстояние, което краката му бяха изминали.
Еднофамилните къщи бяха измазани и боядисани в жълто, розовеникаво и синьо. Някои от тях бяха запазили вида си от петдесетте години – с остър покрив и декоративна греда във формата на разполовено слънце; други бяха с приспособено за живеене таванско помещение, а една дори докарваше вида на швейцарска хижа. Харолд
и Морийн се бяха нанесли тук преди четиресет и пет години, точно след като се бяха оженили. Той похарчи
всичките си спестявания за депозита и не останаха пари дори за пердета или мебели. Държаха се на дистанция от съседите и през годините съседите идваха и си отиваха, докато не останаха само Харолд и Морийн. Преди имаха зеленчукови лехи и декоративно езерце. Тя всяко лято правеше лютеница, а Дейвид си отглеждаше златна рибка. Зад къщата имаше малка барака, която миришеше на тор, с куки за окачване на инструменти и кълба канап и въже. Но и тези неща отдавна вече ги нямаше. Нямаше го дори и училището на сина им, което се намираше на един хвърлей разстояние от прозореца на спалнята му – бяха го съборили и заменили с петдесет достъпни къщи в ярки цветове и улично осветление, наподобяващо старинни газови лампи.
Харолд си помисли за думите, които беше написал на Куини, и се засрами от това колко недостатъчни бяха.
Не можеше да понесе мисълта, че ще се прибере вкъщи, Морийн ще разговаря с Дейвид и животът ще продължи постарому, с изключение на Куини, която умираше в Беруик. Писмото висеше в тъмната паст на пощенската кутия. Не можеше да го пусне.
– Е, все пак – каза той на висок глас, въпреки че никой не го гледаше – е прекрасен ден.
Нямаше какво друго да направи, освен да отиде до следващата пощенска кутия. Зави зад ъгъла на Фосбридж Роуд, преди да размисли. Не му беше присъщо да взема необмислени решения и той го знаеше. Откакто се беше пенсионирал, минаваха цели дни без нищо да се промени; само теглото му се увеличаваше, а косата на главата му намаляваше. Не спеше добре през нощта, а понякога и въобще не успяваше да заспи. Отново стигна до пощенската кутия по-бързо, отколкото му се искаше. Беше сложил начало на нещо, дори не знаеше на какво точно, но не беше готов да го приключи. На челото му избиха капчици пот, усети как кръвта му пулсираше в очакване. Ако занесеше писмото си до пощенската станция на Форстрийт, със сигурност то щеше да пристигне на следващия ден.
Слънцето напичаше тила и раменете му, докато вървеше по улици, изпълнени с нови къщи. Харолд поглеждаше в хорските прозорци – понякога там нямаше нищо, друг път оттам го гледаха хора и той се чувстваше задължен да забърза напред. Понякога пък, на прозореца се криеше предмет, който го изненадваше – порцеланова фигурка, ваза или дори туба. Хората поставяха там крехки частици от същността си, като граница с външния свят. Опита се да си представи какво би научил един човек за него и Морийн от прозорците им, като преминава през Фосбридж Роуд №13, но осъзна, че надали ще е прекалено много, съдейки по спретнатите перденца. Запъти се към кея с мускули, трептящи в бедрата му.
Имаше прилив и лодки, нуждаещи се от пребоядисване, висяха сред пейзаж от черна кал. Харолд докуцука
до празна пейка и извади писмото на Куини.

Тя си спомняше. След всички тези години. И все пак той беше изживял обикновения си живот, сякаш това, което тя беше направила, не бе имало никакво значение. Не се опита да я спре. Нито я последва. Дори не се сбогува с нея. Небето и земята се сляха в погледа му, когато сълзи изпълниха очите му. Откроиха се разводнените очертания на майка с дете, които държаха фунийки със сладолед, сякаш бяха факли. Тя вдигна момченцето и го сложи да седне на другия край на пейката.
– Прекрасен ден – каза Харолд, без да иска да звучи като старец, който плаче.
Жената не го погледна, дори не потвърди думите му. Наведена над юмручето на детето, тя облиза стичаща се струйка сладолед. Момчето гледаше майка си отблизо толкова спокойно, че лицето му изглеждаше като част от нейното. Харолд се зачуди дали някога беше хапвал сладолед с Дейвид на кея. Беше сигурен, че го е правил, но когато се разтърси из паметта си, такъв спомен не изплува. Трябваше да продължи. Трябваше да пусне писмото.
Офис служители се смееха, докато обядваха с халби в ръка, пред „Олд Грийк Ин“, но Харолд едва ги забеляза.
Когато започна да се изкачва по Форстрийт, той се замисли за майката, която беше толкова погълната от сина си, че не забелязваше никой друг. Замисли се, че Морийн беше тази, която говореше с Дейвид и му съобщаваше новините около тях. Морийн беше тази, която пишеше винаги името на Харолд („Татко“) в писмата и картичките. Морийн дори беше намерила старчески дом за баща му. И докато Харолд натискаше бутона за пешеходци на кръстовището, един въпрос неумолимо изплува в съзнанието му – ако Морийн наистина заемаше неговото място във всички тези ситуации, тогава...
– Кой съм аз?
Мина покрай пощенската кутия, без дори да спре.

* От англ. ез. Basildon Bond – английска марка канцеларски стоки. –
Бел. прев.

 


Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *