Прочетете откъс от „Спирала на мълчанието“

|

Спирала на мълчанието“ - единадесет увлекателни разказa за съвременния човек от египтолога от Милен Миланов, ще бъде представена на която ще се състои на 19 февруари (четвъртък) от 18 часа в Ориндж център(ул. "Граф Игнатиев" 18).


Корица на книгатаЕкслибрисът на книгите в библиотеката на Жорж Сименон гласял: „Да разбираш и да не съдиш.“ Този девиз може напълно да бъде отнесен към „Спирала на мълчанието“ на Милен Миланов – сборник с единадесет разказа, които не оставят читателя безучастен. Сред качествата младия автор безспорно са умелото боравене с думите и и дълбокият психологизъм, който носи всеки от разказите му. Миланов предлага среща с грозното, лошото, страшното в човека, но то е представено без излишно сочене с пръст, без осъдителни коментари, без гръмки думи. Героите са затворени в своето мълчание, което често казва повече и от хиляди думи. Разказите са посветени на съвременния човек и неговите разочарования, надежди, контрастът между живота, за които мечтае и това, с което го сблъсква действителността. Наред с мрачното и тъжното, в разказите има и любов, приятелство, надежда… Може би е един от героите в разказите – бай Добри, очертава най-характерно плоскостта, по която се движи цялата книга: „Има една определена порода особено добри хора, които са видели и преживели повече, отколкото стандартно се смята за хуманно, които не обичат големите приказки, или приказките в големи количества, което е почти едно и също.“ Така пише и Милен Миланов – без приказки в големи количества, но с думи, всяка от които е на точното си място.

Спирала на мълчанието“ от Милен Миланов е силна книга с разкази за човека, търсещ себе си в днешния свят. Написани на добър език, без излишни думи, с тънка ирония и много разбиране към болките и надеждите на героите, разказите на Миланов са отличен избор за всички ценители на добрата българска литература.

Милен Миланов е роден в Перник през 1990г., но по-голямата част от живота си прекарва на южното Черноморие. Живее в София; завършил е програмата по египтология в Нов Български университет, а университетските му занимания го изпращат на археологически проучвания както в България, така и в Република Тува (въпреки масовата заблуда, че в Сибир се ходи единствено против волята ти). Дебютният му сборник с разкази „Бибоп от Хенри“ (АРС, Благоевград) е отличен с със специална награда в раздел „Проза“ на Националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет“ през 2011 година. Настоящият сборник с разкази е втората му книга.

Спирала на мълчанието“ е част от поредицата „Срещу времето“, с водещ редактор проф. Георги Каприев. Част от нея са още романите „Кирил и Хипатия“ на отец Николай Петков, „Синестезия“ на Диана Петрова, „Византия“ на Николай Табаков, и изследванията „Забравената наука“ на Тодор П. Тодоров и „В търсене на Константинопол“ на дин Сергей Иванов.

***

Откъс от „Спирала на мълчанието“, Милен Миланов


В устието, бреговете

Това, че Райчо може да е убил, а може и да не е убил дете, го изненада по онзи неприятен начин, по който могат единствено лошите новини. Въпреки засилващата се с всяко прибиране в родния град тъга, колкото по-рядко се прибираше, усещането за празнота усилваше силата си, Влади не се отказваше от малките ритуали на прибирането и затова в четири часа излезе от вкъщи и слезе на плажа. Обходи мокрия пясък покрай бреговата линия от единия край на залива до другия, без да спира и без да разглежда, защото морето от ляво не се променя, още по-малко изоставените след края на сезона спасителни постове, дървените конструкции на капанчетата, соленият въздух отдавна е изгонил миризмата на бира и цаца от тях, сега само разни платнища плющят на идващия от изток вятър, зелената линия на гората отделя южния плаж от самата Урдовиза и в полумрака единствено силуетите на двете високи станции на Софийски университет се извисяват като двойка Вавилонски кули в периода, преди Бог да се ядоса за пореден път на собственото си творение. Вървя километър и половина по мокрия пясък. Понякога отскачаше настрани, за да не намокри обувките си от прилива на някоя вълна, но през повечето време просто вървеше по същия пясък, върху който, така разказва легендата, конят на една красива девойка и самата девойка умрели от изтощение.

Влади стигна края на залива. Видя, че пясъкът затлачва устието на река Караагач. Няколко патици със зелени вратове обикаляха широкото като малко езеро пространство, но сезонът бе такъв, че току-що излюпените пиленца не следваха дирите им в гладката като огледало повърхност на пълната с кал и тиня и клони вода. Реши да не се връща по същия път и вместо това излезе от плажа и продължи по пътя, първо черен и разкалян, след това ронещ се асфалт, който минаваше през къмпинг „Урдовиза“. Високи, стари букове, садени в края на седемдесетте по време на някоя доброволна работническа кампания по озеленяване, извисяваха голите си стволове към небето, а между тях бунгала с олющена бледа боя. Малки бунгала, в които има място само за две легла с мухлясали дюшеци, приличат повече на външни тоалетни във високопланинско село, отколкото на място, в което ще изкараш почивката си, и по-големи, с веранда и два етажа. До горния се стига по метални стълби в задната част, която гледа към обраслите с трева дюни на плажа и сигурно събират трима, или дори четири души. Влади нямаше как да знае, защото никога не бе влизал в някое от тях. При входа на къмпинга имаше бариера и барачката на администратора, сега празна като главата на студент по право или икономика – една от онези университетски програми, които записваш, защото са перспективни. Също така, огромно хале с изпочупени прозорци. Над двойната летяща врата е имало светещ надпис „Видеоигри“. Неоновите светлини са поставени в началото на 90-те, а преди това халето е било столова, или спортен салон. Сега е пълно с боклуци. Ако в Урдовиза имаше бездомници, сигурно щяха да спят тук, но градът бе прекалено малък, за да има място за хора без покрив над главата в него.

Бариерата бе спусната. Влади се наведе. Мина под нея и продължи по алеята, покрай дългата станция с ограда и много ниски дървета и храсти, обрасли покрай нея. Откакто помнеше мястото, в двора търчаха поне два песа, които лаеха като баскервилски кучета по всеки минаващ. Скачаха срещу дупките в оградата, оголваха зъби и искаха да излязат навън. Вдигаха невероятна врява и не слушаха пазача, който излизаше и им крещеше да млъкнат, но така или иначе го правеха, когато разхождащият се излезеше от периметъра на погледа им.

Така стигна до халето на чичо Румен. Чичо Румен беше шейсетгодишен, с добре поддържана брада и голям корем. Халето за лодките му бе залепено до пететажен хотел и ресторант, освен това държеше едно от капанчетата на плажа. През сезона се оплакваше, че не може да намери свестен, кадърен и работлив персонал, а в останалото време се грижеше за мрежите и лодките си. Влади го завари да майстори нещо по най-малката. Зарадва се да го види и го пита как върви университетът, как върви работата и как са гаджетата в Студентски град. Чичо Румен и баща му бяха добри приятели и като дете Влади често излизаше с него за риба, въпреки ужасната морска болест, която го хващаше всеки път, когато стъпи в лодка. Няколко пъти повръща в двете рибарски лодки на чичо Румен, в малката и в по-голямата, че и в моторницата, която си купи след като завърши строежа на хотела. Така превъзмогна гаденето и също научи как да развива капачките на резервоара на лодката, как да налива бензин, без да разлива нищо и как да ги управлява. Научи етикета на морето. Няколко пъти мислеше, че е единственият, който знае, че когато се разминаваш с лодка в открито море, трябва да държиш своя съд откъм левия ѝ борд. Истината е, че тогава беше на тринайсет, на петнайсет и дори на седемнайсет години, и правилата му се струваха наистина важни. Румен му показа дъгата зад двигателя, която в момента боядисваше в синьо и му обясни за какво служи:

– Това е – каза той – за да може, когато в пристанището някой пиян рибар паркира до мен и ми удари лодката, да не ебе майката на двигателя.

После пита дали е ходил да види Райчо и Влади отговори, че не е.

– Но си чул какво стана, нали?

– Какво е станало? – каза Влади, без да бъде сигурен иска ли да чуе. Добрите новини не идват след въпроси, зададени така, с отпуснати мускули на лицето и изгубил веселия блясък на виделия много неща и живял добре човек (какъвто бе чичо му Румен) поглед.

 

По материали на ИК „Изток-Запад



Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *