Прочетете откъс от Second Life: Reloaded (2014) на Станислава Чуринскиене

|

Second Life: Reloaded (2014)


/преработено и допълнено издание/


През 2007 година Станислава се затваря в нает нарочно апартамент, далеч от физическия свят, за да напише третата си книга. В продължение на половин година тя общува със себеподобните си изключително във виртуалното пространство, опитвайки се да да опознае новата прослойка, която самата тя нарича „интернет имигранти“ – все по-разрастващата се група на хора, които прекарват почти цялото си време в мрежата, управляват професионалните си дела през интернет и общуват, влюбват се и правят секс с потребители от цял свят, и живеят в социалните мрежи.

След десет месеца се появява книга, която е толкова художествена литература, fiction, колкото и документалистика. Second Life е първият летопис на интернавтите в съвременната българска литература.

Second Life е книга за човека и границата. За съвременния човек, който преживява специфично чувство на безпомощност в свят, който се движи все по-бързо, в който физическите разстояния стават все по-променливи, в който хората напускат държавите си и самите държави изчезват. Предизвикателствата пред човешката възприятие се менят със скоростта на светлината, а инструментариумът за справяне с реалността са едни и същ години наред. И за границата, която от реално, се превръща в абстрактно понятие.

Станислава Чуринскиене


Станислава Чуринскиене дълго се опитва балансирано да осъвмести двете си образования – психология и журналистика. След като разбира, че балансът е мит, се отказва от работата с хора с тежки психични заболявания и се съсредоточава върху писането за икономика, политика и нещата от живота. Все пак успява да обедини професиите си чрез разказване на истории – автор е на романите„Бог да Благослови Стю”, „Second Life”, „Хванаха ме да крада”, „Инцидент“. „От Космоса с любов“, последният за сега роман на авторката, печели руския държавен конкурс „„Национальная программа подджержки и развитие чтения“, предстоят издания на руски и литовски и филмиране.

 

Програма на събитията


 5 декември, петък, 18:00 – представяне в кафе-книжарница Orange на ул. Граф Игнатиев 18, ет. 4. Водещ: Светлозар Желев. Със специалното участие на Десислава Желева

13 декември, събота, 14:00 – Станислава Чуринскиене раздава автографи на щанда на Ozone на Софийски международен панаир на книгата в НДК.

 

Откъс от Second Life: Reloaded

* * *

Когато идва време отново да стъпим на пътя и да тръгнем на турне, аз вече съм толкова уморена и уплашена, че въобще не искам да виждам никакъв път. Не ме интересува писането, не ме интересува представянето на книгата, тя вече е написана и следователно – безинтересна. Най-важното: по никакъв начин не искам да ходя някъде, където нямам непрекъснат достъп до интернет. Не, че точно в момента ми е нужен – Бьорн е в някакъв каяк, с господ знае какъв приятел, из фиордите на Норвегия. Не разбирам как може просто да стане от компютъра и да превключи на онази, другата вълна. Ей така, в някакъв момент ми заявява, че на следващия ден пристига неговият приятел (а той има ли име и „той“ ли е наистина?) – и Бьорн не знае колко и кога ще има достъп до интернет, но щял да пише, когато може. Моля?

Формално, би трябвало да съм подготвена за този момент – знам, че той заминава, беше ми казал още в началото. Реално обаче едва дишам. Не знам кое е по-мъчително: първоначалният, бурен, неколкочасов, горчив, но изпълнен с енергия гняв или пълната апатия, която ме превзема след него. Това е стената, а това е таванът, а това е леглото, на което лежа по гръб и гледам стената и тавана. Бьорн отива на пътешествие из Южна Норвегия, където ще плава с някакъв проклет каяк напред-назад и ще лови риба. Мразя месоядци. Все така по гръб продължавам да чатя с него в ума си, прехвърлям там разни неща за себе си, които искам да му кажа. Странно е – аз, с неутолимото си, почти патологично любопитство към хората и техните истории, всъщност не искам да го питам нищо за него. Дори на моменти се улавям, че си изсмуквам от пръстите въпроси, за да не изглеждам себецентрирана или егоистична. Просто искам да му разказвам за себе си и да видя какво ще излезе от тази изкопна работа. Не ме е страх от него, иначе щях да дълбая и да питам и за най-малката подробност, за да имам пълната картина, да начертая карта на Бьорн и да знам как да се пазя. Но нямам усещането, че Бьорн може или иска да ме убие. Безопасно е да се отпусна и да поговоря за себе си.

Преди няколко часа съм разбрала, че Бьорн тръгва точно този вторник и се връща в неделя. Да кажем, преди три часа. Мисля, че е вечер, трябва да е някъде към дванайсет през нощта, сигурно съм прочела имейла му към девет. Освен това е неделя – не, че ми е нужно да знам кой ден е, но понеже следващата седмица по някое време излизам в материята, се опитвам да следвам минимални времеви ориентири. Малко проста математика – Бьорн заминава във вторник, а аз – в четвъртък. Дали ще допусна да си тръгне пръв? Дали ще остана и ще махам след него, докато се изгуби в далечината? Не, по дяволите! Мразя го, задето му е толкова лесно да ме изостави. Вярно е, че е планирал ваканцията си преди да ме срещне, но плановете са за това – да се променят! Ако наистина съм важна за него, ще отмени пътуването и ще стои с проклетия си приятел – или приятелка – в Осло. Как може да се откаже от мен след всичко, което се случи, и да отиде офлайн за толкова дълго? Люшкам се между ярост и отчаяние. Ето, и той е като баща ми, излиза нещо по-интересно и той ми обръща гръб, а на това отгоре трябва да се усмихна и да му пожелая приятно прекарване. Нали сме зрели хора, не трябва да личи какви детски импулси ни ядат отвътре. Гняв, обида, завист, ревност, паника, самота – това не е за хора над осемнайсет, но аз ги изпитвам и, освен майка си, баща си и създателя на планетата, виня Бьорн за това. Сега ще го заболи толкова, колкото и мен. Запретвам ръкави и започвам да действам.

Пишеш такива прекрасни писма, че започвам да се чудя кой от нас е писателят всъщност. Със сигурност ще използвам последното ти в новия ни роман. А и ще се връщам често към него в следващите дни и ще го коментирам.

(Ето това е – започни с комплимент, за да приспиш противника!)

Но днес ще ти напиша един ужасно егоистичен имейл, в който ще говоря само за себе си. Имам уважителни причини за това – прекарах с майка си повече от допустимите часове и малко се притеснявам за турнето.

(Точно така – нека си мисли, че излизам и че не вися денонощно пред проклетия компютър, както всъщност правя. Още не е време да въведа в картинката хора, които предизвикват ревност, би било тактическа грешка, затова използвам нищо неподозиращата ми майка, която не ме е виждала от седмици.)

Решила съм да бъда напълно честна – ей така, просто за да видя докъде води честността и дали ще ме удави в канала, или не. Както знаем, децата непрекъснато практикуват такива проверки на реалността, когато са на около 2-3 години – пробват различни поведения, за да проучат резултата от тях. А каквото не е направено, когато му е било времето, трябва да се направи на стари години. Сега наваксвам с теб.

Така... Вчера си стегнах багажа, изпратих ти последния си имейл и си помислих, че може би е дошъл моментът да направя нещо различно или да въведа някаква промяна. По природа съм еволюционист, не революционер и не обичам резките движения, но вчера рязко ми светна, че всъщност се чувствам виновна, задето бях толкова откровена и открита с теб този петък. Срамувам се, че се опитах да те въвлека в това, срам ме е и от много неща, които казах.

С напредването на нощта тези емоции преминаха в гняв, че съм си позволила да се държа по този начин (нали знаеш, това е нещо като вината/срама на следващата сутрин след запой или секс с непознат). Запитах се и защо, по дяволите, ти трябва въобще да участваш в това. Накрая, напълно нечестно, си го изкарах на Calle _the_Swede, който и да е той. Влязох в bе2 някъде към 2 часа, да проверя какво става из квартала и прочетох съобщение от Calle_the_Swede, някакъв нов: „Водя здравословен начин на живот, разкажи ми за теб, изглеждаш приятен човек, ала-бала“ – класическите откриващи реплики. Прегледах профила му – надут и погълнат от себе си до безобразие. Отговорих му: „Приятна? Може би всеки петък от два до четири, иначе съм арогантна и груба за удоволствие“. А той ми отговаря: „Аз пък никога не съм арогантен или груб, аз съм спокойно и честно момче, което обича приятната компания. Е, може би ставам нервен, когато съм гладен, но само тогава“. Подхванах го, заяждах се с него и го подигравах до кръв, горкото дете! Но пък беше добър и успешен начин, за се върна към старото си аз и да се стегна. Ужасно съм се размекнала покрай теб.

Second Life: Reloaded е издание на ИК "Президент"



Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *