Прочетете разказ от “Невинността на порока” – еротични разкази от български писатели

|
118262z_Българският Ерос има особена съдба. Поради вековната ни социална несвобода и културна изолация интимният живот дълго е бил недостъпен за публично обсъждане, оставал е скрит зад високите зидове на дома и твърде рядко е попадал в обектива на литературата и изкуството. Нашите писатели дълги години проявяват свенливост към еротичното изображение, за да не разгневяват „непокварената“ общественост и морализаторската критика.

Невинността на порока” е сборник, представящ подбор на автори и творби от литературното ни наследство, интерпретиращи вечната тема за Ероса... Любовта се отърсва от патриархалния „комплекс”, за да се разгърне в цялата си палитра: от моминската чистота и привличане през изгарящи душевно-плътски страсти до покварата и безумната убиваща сласт, от първичната невинност до стихията на сексуалната фантазия, превърната във фетиш. Включените в този сборник сюжети възбуждат интереса на читателя с това, което казват, но най-вече с това, което не доизказват.

Сборникът включва произведения на следните автори: Антон Страшимиров, Андрей Протич, Magnus, Аура, Никола Г. Данчов, Георги Райчев, Г. П. Стаматов, Николай Райнов, Елин Пелин, Н. Теодоров Фол, Клетника Мадлен, Панчо Михайлов, Недялко Месечков, Александър Карпаров. Съставител - Алберт Бенбасат.

Използваните екслибриси в изданието са предоставени от Регионална библиотека „Любен Каравелов“ – Русе и са част от Графичния кабинет към библиотеката. Екслибрисите са участвали в IX Международен конкурс за екслибрис Ex libris – Ex erotic, проведен през 2013 г.

***

Из предговора „БЪЛГАРСКИЯТ ЕРОС: МЕЖДУ ЗАБРАНАТА, СВЕНЛИВОСТТА И ОТКРОВЕНОСТТА“ – Алберт Бенбасат (със съкращения)

Марио Варгас Льоса казва: „Голяма еротична литература няма, т.е. голямата литература не може да бъде само еротична. Макар че може би въобще няма голяма литература, която между другото да не е и еротична.”

Българският Ерос има особена съдба. Поради вековната ни социална несвобода и културна изолация интимният живот дълго е бил недостъпен за публично обсъждане, оставал е скрит зад високите зидове на дома и твърде рядко е попадал в обектива на литературата и изкуството. Дори след Освобождението, облъчени с патриархален морал, редовите граждани съвсем са обърквали понятията за пристойност и непристойност. Старият софиянец Георги Георгиев разказва как през 90-те години на ХІХ в. пуританско настроените столичани спрели да посещават Градската градина заради изложените там копия на голи антични скулптури. В началото на ХХ в. нашенецът се приобщава към кореспондирането чрез еротични пощенски картички. Тук изображението на лицевата страна съобщава онази страна на любовната тръпка, която текстът на гърба срамежливо крие. Горе-долу по туй време родните интелектуалци започват да надигат глас срещу сензационната и „уличната” литература, главно преводна и разпространявана чрез вестниците, която „развращава” младото поколение.

Нашите писатели дълги години проявяват свенливост към еротичното изображение, за да не разгневяват „непокварената” общественост и морализаторската критика. Преодоляването на табутата започва от поезията – инцидентно през Възраждането – П. Р.Славейков – и агресивно в края на ХІХ в. – Кирил Христов. Талантлив, плодовит, модерно мислещ, но иронизиран от недоброжелателите си като „милионерът на целувки”, Кирил Христов е създател на крилатата фраза „Жени и вино, вино и жени!”, с която българската литература поема пътя към осъзнаването на Ероса като неотменна част от творческото осмисляне на личността и битието. По-късно писателят ще излее своя гняв срещу фалшивото пуританство на средния българин, наричайки го „полово гладен”, скрито покварен и как ли не още.

Вкусила от плодовете на европеизма, критиката полека-лека признава необходимостта от „любовни сцени” (д-р Кръстев) в поетизирането и разказването, а в началото на ХХ в. най-смелите (А. Страшимиров, Г. П. Стаматов) се решават да вкарат в творбите си изгарящите душевно-плътски страсти („Малков и Славин” на Стаматов) и дори патологичните отклонения („Градът на мъртвите” на Страшимиров), до които понякога те могат да доведат. Антон Страшимиров е не само сред тия, които оценяват еротичната лирика на Кирил Христов като диктувана „от нуждите на нашия живот”, но е и сред първите, които овладява тъмните, зли страни на сексуалния порив. В „Градът на мъртвите” сме свидетели, от една страна, на стихийното развращаване на огражданения човек, а от друга, в любовното привличане между героите се спотаява болезнен комплекс, предопределящ и трагичния завършек на историята. Ала разкрепостеността си по отношение на чувствеността писателят проявява още в младежката си интимна кореспонденция, а през годините развива белетристично тази биографична първооснова. В късния му роман „Бена” (1931) еротиката движи цялото действие, а героинята Бена става биологически стимулатор на непристойните деяния на неколцина мъже...

Почти по същото време (първото десетилетие на ХХ в.), когато българският символизъм (П. К. Яворов, Т. Траянов, Ем. Подимитров, Д. Подвързачов, Д. Дебелянов) се стреми да опоетизира непознаваемата същност на жената – едновременно ангел и демон, безплътна и фатална, извисяваща и сриваща – жеманфишистът интелектуалец Андрей Протич, артистичният дипломат Петър Нейков (Magnus) и селският сърцевед Елин Пелин, съчетаващи престижните си професионални занимания с игриви приумици в любимото на интелигенцията хумористично сп. „Българан”, всеки по своему, проникват в тайнствата на Ероса.

Андрей Протич е неподправено автобиографичен, самоописва се в изгарящите го безбройни любовни увлечения. Централен проблем в творчеството му става отношението между половете и по-специално женската природа и същност. Той до полуда преследва жените както реално, така и литературно, с една дума, те просто го умопомрачават. В кратките си разкази от сборника „Ева” (1907) Протич е наблюдателен, склонен да детайлизира, ироничен, но и самоироничен, умерено циничен. Основен прототип на неговите женски образи обаче е неподражаемата Лора Каравелова. Кралица на красотата, фатално прелъстителна, но и разглезено своенравна, тя влиза в живота и творчеството на Яворов, за да превърне любовта им в шекспировска трагедия. Но преди това Лора покорява и пишещия дипломат Петър Нейков (Magnus), в чиито фейлетонни фрагменти, надъхани с елегантна еротика, долавяме съчетанието между европейския аристократизъм, софийското „българановско” бохемство и игривата съпротива срещу еснафската криворазбрана цивилизация.

Ние сме свикнали с един идиличен, излъчващ моминска чистота образ на жената в творчеството на Елин Пелин. Ала жената като образ на порока, като символ на покварата, на безумната убиваща сласт изобщо не се вписва прозата му. Такава е тя обаче в повестта „Нечиста сила” (1909), която поради обема й не сме включили тук. Разказът „Жената със златния косъм”, представящ Елин Пелин в този сборник, заема своеобразна „междинна” позиция. От една страна, в него присъства лирическата и пасторална струна на първичната невиноност, а от друга, неубоздаемата стихия на сексуалната фантазия. Превърната във фетиш, именно тя прави героинята Смарайда по-различна, по-желана от всички други жени на света.

Любовта чувственост у Николай Райнов е силна като смъртта. В нея има нещо съдбовно, фаталистично, неминуемо тласкащо към гибел. Райнов черпи сюжети и идеи от източната екзотика, от нейната философия и култура. В разказа „Сонора” (1918), който наподобява поема в проза, смъртта приема образа на любовница; тя е съблазнителна с всяка фибра от своето изящно тяло, въображаема и материална едновременно, носеща щастие в безграничното отчаяние.

През 1918 и 1919 г. ученият химик Асен Златаров издава две книги, озаглавени съответно „Цветя за него” и „Песен за нея” и подписани с псевдонима Аура. Съвременникът му Кирил Кръстев, литератор и културолог, нарича тези произведения „съкровените поетични евангелия за възвишените души”, „които ние, тогава гимназиални ученици, с възторг преписвахме в албумите за спомен на съученичките ни”. Това са жизнеутвърждаващи поеми в проза, посветени на любовта като изконен стремеж за съединяване на плътското и духовното естество. В „Орхидея” например взаимното притежание е видяно като върховно блаженство, финализиращо драматичните любовни перипетии, мъки и съмнения на Вечния мъж и Вечната жена, които взаимно се търсят и най-сетне се откриват.

Пазарността и рекламата, в съчетание със стремежа за европейска модерност, проникват в българската литература между двете световни войни. Те изпъкват още в заглавията на редица белетристични произведения от този период. Нека споменем само: „Ева” на Никола Г. Данчов, „Червеният фенер” на Николай Т. Фол, „Жената, която изневерява” и „Проститутката Соня” на Панайот Керемидчиев, „Момичето от циганското кабаре”, „Крадци на любов” на Александър Гиргинов, „Нови момичета” от Александър Карпаров, „Господинът с момичето” на Георги Райчев, „Хористката от операта” и „Между двама” на Недялко Месечков, „Глад и мистерии” на Клетника Мадлен (псевдоним на Иван Хаджимарчев), „Вик на плътта”, „Във вихъра на страстите” на Симеон Дановски и редица други.

Оригинална по форма е прозата на Никола Г. Данчов от сборника му с разкази „Ева” (1923). Всички творби в нея представляват драматизирани диалози, нещо като едноактни пиеси. Еротичното тук най-често се изявява в авторовия коментар, който върви между репликите на младите героини – красиви и лекомислени „беби” и „кукли”, материално осигурени и не особено умни. Те мислят само за едно – как да „излъстят” и притежават някой мъж. Така „малките драми” на Никола Г. Данчов не са никакви драми, а приятни пикантни истории, майсторски разиграни камерни интимни сюжети, вкусни и възбуждащи апетита на читателя с това, което казват, но най-вече с това, което не доизказват.

Г. П. Стаматов по думите на един критик е „писател на жената”. И действително няма друг български прозаик, който да се е превъплътил в такова количество Лени, Лиди, Лили, Линочки, Мери, Вери, Лизи, Шурочки, Ленчета, Нини, Нади, Нели, Сони и т.н. Разказвачът ги поставя в безчислени ситуации на грехопадение – не само желано, но и търсено от тях. Но порокът у Г. П. Стаматов е първо социална категория, после нравствено падение. Онова, което го интересува, е да види разголена не плътта на жената, а нейната психика. В избраните за настоящия сборник разкази „Непозната” и „Лида Друганова” срещаме определни типове жени – все бунтарки, но техният бунт е лош, анархистичен – този бунт разрушава – или себе си, или семейното огнище, или околните...

Затова и настоящият сборник, без да има претенции за изчерпателност, представя подбор на автори и творби от литературното ни наследство, някои дори съвсем неизвестни, като при публикацията им са запазени техните стилово-езикови особености.

***

НЕПОЗНАТА
Г. П. Стаматов

 

Агонцев излезе от бирарията.

Оправи пардесюто, тури ръкавиците и погледна небето.

Заситни дъжд. И туй не го разсърди.

С галоши и чадър, той му се зарадва.

Освежи се.

Тръгна спокойно из улиците, както умеят да ходят в България столичани, знаещи, че всичко в София е тяхно.

Вървеше и наблюдаваше как малки ръчици елегантно поподигаха и без туй къси роклички. И дълги, губещи се някъде чорапи се мяркаха пред очите му.

Тези откъснати, недовършени картини галеха погледа по-нежно, по-силно от най-смелото живо галене на голи жени.

Дъждът се усили.

Изящните крачка се вмъкваха във файтони, криеха се в магазините, влизаха в къщите.

Улиците опустяха. Само неподвижната фигура на стражаря, сгушена в мушамата, стърчеше па тротоара.

Взе да мръква. Агонцев търсеше с очи файтон – ни един.

Мина няколко улици, зави надясно и неволно спря.

До стената на високо здание стоеше женска фигура без чадър.

Дъждът удряше право в лицето й, закрито с гъст, черен воал.

Той доближи до нея и без да заговори, затули я с чадъра.

– Вярвам, че ще ме извините за тази дързост... да услужа, без да ви познавам.

– Моля... Такава любезност – и извинения! Представете си: без чадър – и ни един файтон – каза тятрагично, а гласецът звучеше весело.

– На софийското време не трябва да се вярва, както. .. Но туй не е важно. Далече ли живеете?

– Много далече.

– И на равнодушната природа това е безразлично – каза той усмихнато, – но аз й благодаря и мисля, че ще бъде най-умното да ви придружа до къщи. Вие живеете...?

– Към арсенала.

– И мен ми е пътят за там.

Тя прибра високо роклята и те тръгнаха.

Чадърът увеличи тъмнината над тях. Но по върве­жа и гласа той схвана, че тя е младичка и трябва да е хубава.

Грозните жени не са смели.

– Слушайте – проговори тя, – прекалявате ва­шата любезност. Дръжте чадъра над двамата.

– Нищо, госпожице. . .

– Защо госпожице?

– Госпожо!. . .

– Не... Госпожице... Само отде предполагате, че съм госпожица?

– Така казах...

– И пак държите чадъра само над мене.

– Ако държа над двамата, и двамата ще се из­мокрим.

– Туй ще бъде по-справедливо, аз не желая да на­стивате зарад мен. А, знаете що? Вземете ме подръка. Как се не сетихме по-рано?

– Аз не смеех да предложа. ..

– А мен просто не ми дойде на ума.

Тя промъкна ръчичката си под неговата. И те ве­село закрачиха.

– Сега е друго – каза тя.

– Мен и потоп не би ме уплашил.

– Тъй ли?

– Да... Тя се засмя.

– Представлявам си: мама да ме види сега под­ръка с непознат господин.

– В случая това е много естествено Force mаjeure, както би казал някой адвокат?

– Вие да не сте адвокат?

– О не...

– А?

– Писател...

– Писател?!... Аз почвам да не се сърдя на дъжда. .. Каква щастлива случайност...

– Нима?

– Разбира се, а не би ли било нескромно от моя страна да зная фамилията на писателя? Аз познавам някои. .. Да не сте...

И тя почна да нарежда имената на по-известните от тях.

– Не... Не... И не!...

– Не, не мога да отгатна.

– Не е чудно. Името ми е тъй малко известно.

Тя каза още няколко имена, които даже го обидиха.

– Отказвам се. Или съм невежа в литературата, или не сте писател.

– Писател... И не от младите.

– Кажете откровено, известен ли сте много?

– Ето въпрос – красиви ли сте?

– Туй е друго.

– Същото нещо... Вие поне имате огледало, а ние?...

– А критиката?

– Туй е такова огледало, че понякога не можеш си позна сурата. Извинете за израза.

– Остава последно средство – да си кажете името.

– Туряте ме в неловко положение. Като го чуете, ще последва разочарование.

– Без предисловия!...

– Агонцев...

– Агонцев?!... – извика тя. – Вие сте Агонцев?... – И да не беше дъждът, сигурно би си от­дръпнала ръката. – Вие сте този, който много напада жената – особено българката? Да знаете само колко пъти съм се карала зарад вас. Как ви мразех. Исках да ви пиша даже... Вие не познавате жената. Вие сте зъл клеветник. Женската душа не е чаша бира, която изпиваме на един дъх. За да разбереш жената, малко е да бъдеш гений, трябва да бъдеш бог!...

– Струва ми се, и той надали би я разбрал сега.

– Моля, без сарказъмчета...

– Виждате ли? Не трябваше да си казвам името: случайната среща излезе неприятна.

– Защо? Напротив, аз съм доволна, че можах лично да кажа туй, което мисля за вас.

Дъждът престана отдавна, но те и двамата не забелязваха това.

– Преди всичко кажете ми, защо тъй мразите жената?

– Кой ви каза, че я мразя?

– А разказите ви?

– Разказите – едно, животът – друго. В разказите търся идеал, в живота се примирявам с тях – вземам ги, каквито са.

– Нима не сте срещнали ни една жена, която не може да се разлюби?

– Ни една не може да ме задържи за дълго.

– Коя е причината?

– Лъжата, вечната лъжа. Жената не е искрена да­же насаме със себе си.

– И не трябва да бъде. Тя не би имала никаква цена. А колко е силна сега!...

– Не е тя силна, ние сме много слаби.

– Кажете искрено – бихте ли желали жената да бъде чиста?

– Разбира се. . .

– Какво щяхте да правите тогава вие – нещастници?

– Бихме станали, щем не щем, по-нравствени.

– Ба!.. . Щяхте да ни изиасилвате по улиците...

Те вървяха из непавирани квартали, пълни с камъни, дупки и локви.

Тя случайно пропадна в една от тях. Агонцев взе да ругае общината.

– Аз съм цяла мокра! Чадърът не ме спаси, чепиците са пълни с вода.

Той мълчеше смутен.

– А вие далече ли още живеете? – попита тя.

– Не... През една уличка надясно.

– Да отидем у вас. Не мога да ходя повече. Имате ли нещо против?

Агонцев не знаеше какво да отговори. Той се боеше от едно – да не би да се шегува, да го опитва.

– Мълчите?... Може би не е удобно? А, propos, да не сте женен?...

– Пазил ме бог досега.

– Но може би в къщи да ви чакат?... Да продъл­жим пътя – проговори рязко тя и гласът й трепереше обидено.

– Моля... криво тълкувате моето мълчание. Туй би било такава чест... Но аз мисля за вас: не бихте ли се изложила? Аз се ползувам с лошо име в женския свят.

– Не е ли по-опасно да се изложа на пневмония?... – Зависи от човека...

– Аз предпочитам душевни страдания – те нямат нужда от лекар. Allons!

Тя още по-силно се притисна до него и те бързо про­дължиха пътя.

След малко влязоха в квартирата на Агонцев.

Той пална електричеството.

Агонцев държеше две стаи, съединени с врата – спалня и кабинет.

В спалнята гореше стенна печка. Вратите й бяха от­ворени и огънят осветяваше приготвения за лягане креват.

– Колко е хубаво тука! – извика тя радостно, ка­то дете.

А той крадешком разглеждаше гъстия воал и схва­на под черния фон снежната белина на лицето. Видя малките изящни крачка и ръчици, чудно сформираната снага. И не знаеше какво да прави, що да каже. . .

Обстановката не й направи впечатление – обикно­вена софийска мебелирана стая.

Обърнаха й внимание женските фотографии на пи­салището, по стените.

Тя забрави намокрените чепици и усети онуй слад­ко – нескромно чувство – да надникнеш в интимния мир на друг, чужд човек, да се вмъкнеш като неканен гост в душата му.

– Мъничък музей!... – усмихна се тя. – Не е ма­лък за вашите години.

Тя хвърли бърз поглед към него и остана доволна.

– Да, чудна колекция!...

– Туй са моите гробища.

– Нима всичките са умрели?

– За мене... Да...

– Но колко спомени!

Той забеляза, че тя потреперва.

– Вие ще настинете, госпожице!

Тя продължаваше да разглежда едната от фотогра­фиите.

– Аз съвсем забравих мокрите чепици. Ще ми поз­волите да се възползувам от вашето гостоприемство? Няма да злоупотребя с него, ще се изсуша малко. После ще бъдете тъй любезен да намерите файтон. Нали?

– Иска ли питане? Да направя ли чай с малко ром? Туй ще ви стопли.

– Колко сте мил!... Аз ще ида в другата стая до огъня, ще се занимая с тоалета. Но челиците са съв­сем мокри... Не ще мога да ги събуя – проговори тя отчаяно.

– Г-це!. . . – почна той и усещаше, че гласът му се схваща. – Ще позволите ли?...

Те се погледнаха, тя леко се усмихна.

– Аз съм под вашата закрила – каза тя, като сед­на на канапето и му протегна единия си крачец. – Force majeure! Така ли беше? А „покойниците“ не ревнуват ли?

– Загубиха право.

Той й сне челиците и усети, че съзнанието му поч­на да се замъглява.

Лек аромат от цялото й същество като невидима вълна обгърна лицето му.

Донесе пантофи.

– А защо не си снемете шапката?

– О не... Аз ще запазя най-строго инкогнито.

– Защо такова наказание? Аз не ви зная даже името. ..

– Лицето е по-важно от името. Вие не трябва да знаете коя съм. Това не е само каприз, а е желание, принцип, както казвате вие, мъжете.

– Трябва да се подчиня.

– Разбира се...

Тя мина в другата стая. През отворената врата Агонцев видя как тя седна, сне чорапите и сложи крачката си на столче срещу огъня.

Той цял изтръпна, забрави, че трябва да прави чай. „Що е туй? Каква е тя? Коя... Интрига ли? Авантюра?“

– Как върви чаят? – попита тя.

Той взе машинката, запали спирта и седна до масата.

При всичката си опитност в живота, той не знаеше как да се държи. Боеше се да не направи глупост и не откъсваше поглед от мраморните крачка и главичката, подпряна с ръка на едно коляно.

– Г-н Агонцев, нима там е по-весело?

– Г-це, аз мислех... Без разрешение...

– Вас са научили да искате разрешение? Печална система...

– Не желая да ме обвинят в неделикатност.. .

– Елате тука.

Той влезе в спалнята.

– Седнете до мен, ще ви питам нещо.

Той седна и неволно впи очи в голите до колене крачка.

Кръвта нахлу в мозъка му. Тя спокойно проговори:

– Кажете ми откровено, чудно ви е всичко туй, на­ли? Бихте желали да знаете коя съм? Що съм? И т. н.

– Да...

– Аз съм обикновено младичко, лекичко момиче, изоставено, възпитано, дето завърне, миткало навсякъде, и в странство... Което печели хляба си ей с такива случайни_срещи и нищо не ще да знае ни за общественото мнение, ни за вашето сега. . . Разбрахте ли?. . .

– Не е нещо невъзможно, но не ми се вярва.

– Не вярвате? И може би имате право. Аз съм дъщеря на почтени родители, свърших гимназия, ходих на Запад, следвах музика, литература. . . Богата съм и реших да живея.

– Има ги сега и такива.

– Нà... Изглежда да сте опитен човек в живота. Писател-психолог!... Нима не можете да познаете как­ва съм? – И отведнъж каза: – Как мислите, дали съм порядъчна жена?

– Ма foi... Ето въпрос…

– Нима е достатъчно да се възползувам от вашата услуга, да дойда в квартирата, да седя във ваше при­съствие без чорапи – за да ме мислите за лека же­на?... А?

– Не казах. Но медалът има и друга страна: нима една прилична, comme il faut, bien élévée г-ца ще вле­зе нощно време сама в спалнята на един непознат, ще взема такива предизвикателни пози? Съгласете се, че...

– Да, право... Аз съм обикновена улична прости­тутка, която се докарва, за да увеличи цената си. Та­ка. .. Нали?

– Не казах и това.

– А бихте ли желали да бъда чисто, непорочно мо­миче? Детракирано създание, решено да се отдаде ко­му да е... И съдбата го тласнала към вас.. . А? Хуба­во щеше да бъде – нещо от „Хиляда и една нощ“. Не вярвате? И имате право.

– Нима непорочно момиче може да говори така?

– Ами ако съм demi-vierge? Какво ще кажете?

– Българката не може да бъде demi-vierge, или... или…

– Тъй ли?!... Много тънко сте ни изучили. А не допущате ли, че съм женена? Мъжът ми е ревнив, звяр, проследил е нашия път. Не се ли боите от него? От скандали, бой?. . .

Агонцев взе да я гледа.

– Кажете нещо. Вие се уплашихте. Не бойте се – аз съм разведена. Защо мълчите? Или ви е страх да не съм много скъпа, опасна?. .. Случва се това и с най-благородни жени, нали? Най-сетне кажете, поне харесвате ли ме?

– Аз ще ви кажа едно – че не отговарям повече за себе си.

– А аз за себе си отговарям. Значи, вие ме харес­вате. Не важи каква съм, нали? Виржиния или Месалина?... Колко чадъра преди вашия са се навеждали над мен. Аз предпочитах да се намокря и избрах вас. Искате ли ме?...

Той падна на колене пред краката й.

– Мила! Не знам коя си, каква си... Аз съм пиян, луд...

– Колко е часът? – попита тя.

– Осем.

– До дванайсет аз съм ваша. Загасете електриче­ството.

– Защо?

– Искам да снема воала.

Той се двоумеше. Тя натисна копчето и две ръчици обвиха шията му.

– Щастието пада от небето – прошепна тя...

 

Агонцев усеща, че тя е заспала, заспала дълбоко...

Страшно изкушение обхвана душата му – той може да узнае коя е тя. Да, той трябва да знае. Може ли човек да не види тази, която му е дала толкова бла­женство! Но не посмя да палне електричеството.

Полека стана от леглото, отиде към долапа и изво­ди оттам походното си фенерче. Като апаш – разбивач на каси доближи на пръсти до кревата, натисна копче­то и насочи светлината към спящата си другарка. Чуд­на главичка с бяло като сняг лице, зачервено от страст­та, топлината и съня, безгрижно почиваше на възглав­ницата.

Агонцев не снемаше поглед от нея. Искаше да я фо­тографира в мозъка си. Забеляза на лявата страна под окото мъничка като леща луничка. Стори му се, че тя се задвижи. Загаси фенерчето и предпазливо легна до своето съкровище.

Няколко часа след туй те се разделиха – весели, честити, доволни един от друг.

Тя обеща да дойде пак.

Агонцев живееше със спомените за тази нощ, с меч­ти за нова среща.

Непознатата погълна цялото му съществуване. Той скъса с временните си любовници, симпатии.

У него се яви непреодолимо желание да узнае коя е тя.

Почна да посещава театри, концерти, кинематограф.

Ходеше на гости, дето не е стъпвал с години.

Скиташе из улиците, в Борисовата градина – никъ­де не я срещна.

И се отчая.

„Трябва да е заминала, инак би ли сторила това!“

И ето, една вечер в ложите на „Одеон“ той я видя – предателката луничка я издаде.

Тя небрежно разглеждаше публиката и случайно спря поглед на него.

Очите им се срещнаха. Ни един мускул не трепна на лицето й.

Той й беше чужд. „Но... Това е тя...“

– Коя е тази жена? – попита другаря си и с леко движение на пръста посочи ложата.

– Нима не я знаеш още? Има два месеца, откак е дошла в София. Завъртя умовете на всички. С цял свят е любезна, с никого не е близка. Кръстиха я „недо­стъпната“.

– Недостъпната!...–. проговори Агонцев. Искаше да каже нещо, но си прехапа езика.

„Недостъпната!...“ И неволно спомни вълшебната нощ.

Агонцев не спущаше очи от нея, дръзко я фиксира­ше – дори се усмихваше.

Тя издържаше погледа му като статуя.

Туй го ядоса. Идеше му да, стане, да отиде в ложа­та, да й каже:

„Стига сте играли комедии. ..“

„Нима не е тя? Може ли да има две такива красиви жени с тъй поразително еднакви лунички?“

На другия ден Агонцев узна де живее тя и всичкото свободно време обикаляше там.

Обърна внимание даже на стражарите.

Един ден вратите се отварят – излиза тя сама. „Тръгва към булевард „Фердинанд“, оттам към Бо­рисовата градина.

Агонцев я последва.

В една от алеите тя седна на пейка.

Агонцев се намести на съседната и впи поглед в нея.

„О, това си ти, мила моя! Този път няма да те из­пусна.“

Споменът за чудните минути му даваше кураж. Той не можеше да владее себе си. Стана и пристъпи към нея.

– Госпожице!... Ние сме сами. Защо се престру­вате?

– Извинявайте, господине, аз не ви познавам и ня­мам навик да приказвам с непознати хора.

Агонцев разглеждаше мъничката луничка и усмих­нато каза:

– А аз ви познавам. Имам доказателства за това: такава луничка няма ни една жена в София. И аз я ви­дях в моята стая. Какво ще кажете?

– Ще кажа, че сте много нахален, и ще ви моля да ме оставите на мира.

Тя стана и гордо, величествено закрачи из алеята.

Агонцев тръгна след нея.

„Що значи туй? Но това е тя!...“

Усили вървежа, доближи я и нашепна:

– Припомнете си – дъжд, локви, моята квартира, загасеното електричество... Помните ли? Аз ви дадох дума да запазя вашето инкогнито, но го наруших. И сега благодарение на тази луничка намерих тази, коя­то ми даде толкова щастие.

Тя продължаваше да върви, той да шепне все по­смели, по-страстни думи.

– Защо сте тъй жестока? Нима щастието не се пов­таря? Успокойте се – няма да ви издам. Кажете, ще дойдете ли пак? Вие обещахте и не дойдохте. Не играй­те роля – това сте вие, която бяхте у мен, в моята стая, в моите обятия...

Тя бързо се обърна. Красивото й лице гореше от гняв и обида. Презрителна усмивка сви устните й.

Той неволно отстъпи.

– Подли твари!... – произнесе тя. – Да, това съм аз, която бях във вашата стая, във вашите обятия. На вас, мъжете, не стига да бъдете щастливи – трябва цял свят да знае това. Вие.вземате жената през нощта не от любов, а да можете през деня да я посочите с пръст на целия свят. Аз ви дадох щастие и турих толкова мъничко усилие... Вие и него не сдържахте, а цял живот крещите за благородство. Да, аз бях ваша и тези дни щях да дойда пак, но сега – сбогом зави­наги и тържествувайте, че узнахте коя съм...

И тя, като кралица след аудиенция, мина край него.

Агонцев я изпрати с очи, безпомощно седна на близката пейка и като гимназист, пропаднал на изпит, глупаво гледаше наоколо.

По материали на издателство "Книгомания"



Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *