Романът на един живот… в стихове

|

Животът е огърлица от открития. Хубави или ужасни, радостни или мъчителни, те са това, което кара кръвта ни да кипи или дъхът ни да спира, те са цвета в палитрата на дните ни, нотите в монотонния ритъм на ежедневието. Мерим живота си не с дни и седмици, а със събитията в него, и то тези, които си заслужава да запомним.


Тези моменти, в които сме открили нещо.

Защото ние сме си откриватели, независимо дали сме решили да осчетоводяваме купчини цифри всяка година, или да се надпреварваме с времето и пулса си в карането на свръхмощни коли.

Всеки от нас има скътана огърлица от свои любими, осмислили живота му, моменти.

Искам да ви представя една от тези огърлици.

Книгата „Моето име“ на Агоп Ердеклиян.

Тя не е стихосбирка, въпреки че съдържа стихове. Не е и проза, нито пък сборник с кръстословици, въпреки че има отвесни и водоравни слова, които биха кръстосали очите и умовете ни. Не става дума и за някакви особено оригинално поднесени мемоари.

Бих я нарекъл „роман в стихове“. Или „повест в приказки и песни“.

Но ще оставя тези дефиниции на по-тежките и сериозни критици.

Откривателят, който искам да ви представя, е намерил изключително оригинален начин да запази своята огърлица съкровения още от детството си досега, и да ни я поднесе като едно книжно пътешествие. Едно поетично-прозаично приключение из дебрите на своя, изпълнен с вдъхновения и открития, а понякога и с болка и разочарования, живот.

Стиховете по страниците се преливат с кратки разказчета, понякога за това как е написана лириката, понякога как е изстрадана, а понякога за различни, самостоятелни истории, които ме караха от време на време да се връщам и да препрочитам някои от предшестващите ги стихове.

Безспорен е талантът на поета да рисува картини с думите си, на места подбрани повече по чувство, отколкото по ритъм, с желание да ни кажат повече прямо и на място нещата, отколкото да ги поднесат завоалирано в накъдрени, съвършени рими. Понякога те са сурови несъответствия, неочаквани и странни - преливането на стиховете от темата за смъртта в тази за жените, просто ме преметна с главата надолу („Мозайка в розово и черно“ - „Жените“).

Стихотворенията започват своя поход по страниците някъде от (не)далечното минало, където малкият още лирически герой, или поетически разказвач зад кадър, е направил едно от първите си открития, или по-скоро предсказания - миналото предстои.

Времето е десетоноемврийско, началото на прехода и промяната, което все още, уви, чакаме, вместо да случваме. Силни думи, макар и в леко детски, наивно-мрачен стил. Учудващо верни в точността си.

За място на сцената на лириката в „Моето име“ се борят две стихии – едната е желанието за споделяне на емоциите, преживяното и последствията, другата е жаждата за знание и философския уклон, търсенето на причините.

Така се срещаме с благодарността, и с най-силната тема на лириката на Агоп Ердеклиян – връзката между нас и родителите, връзката между нас и децата ни.

Честно, направо тръпки ме побиха от стихотворението „На татко“. Първо защото си представих собствения си син в ролята на момчето и се притесних за него. После защото се обърнах назад... и отново се отвори онази празнота, онази липса дори на възможност за общуване, поне на думи, с моя баща. Осъзнах колко вярно е „пиша, защото не казвам“. Аз, който винаги съм смятал, че мога да говоря и то добре, също „не казвам”, щом стане дума за родители. За майка ми и баща ми. Дано не е същото и с децата ми. Силно се надявам. И им благодаря, още отсега. Защото наистина трябва да изразяваме благодарността си, винаги когато можем. Както казваше писателят Тихомир Димитров – „Благодарността е мерило за качеството на живота ни“. Това силно качество личи в следите от реалност в стиховете на автора - „Шест мънички ръчички“, „Защото те обичам“. По мечешки тромава и по мъжки неумела понякога пред женствеността, тя блясва с най-голяма сила в по бащински естествената радост пред децата.

Мога да разказвам още много, но няма да издавам повече от блясъка на тези перли, защото те най-силно впечатляват щом сами ги подържите във ръка.

Блестящи и чисти като нова, мечтана детска играчка, откритията са извадени от своя откривател тъкмо навреме.

Защото, както казва той сам:

 

„Сега навършил четиридесетте,

реших че мога да ги пусна

на воля да летят,

защото малкото дете във мене вече ме напусна.“

А всички знаем, че за да разбереш дали нещо наистина е твое, трябва да го пуснеш на свобода.

То се връща пак при теб.

Особено с такава блестяща играчка.

Особено ако накрая го повикаш по име.

 

 Мирослав Моравски



Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *