Роман за абсурда и спасението

|

Рефлексии е рубрика за отзвук от случващото се в света на литературата и сценичните изкуства, сега.


 

Фонд КултураРубриката „Рефлексии“
се подпомага от Национален фонд „Култура“!


 
 

Професор Божидар Кунчев за романа „Плячка“ на Георги Гроздев


 
Торо, знаменият автор на „Уолдън или Живот в гората“, още през първата половина на 19 век беше проумял колко несъстоятелно е съществуването на цивилизования човек. Прекалено много условности, едно недопустимо отдръпване от духовността за сметка на безплодния рационализъм и отблъскващия прагматизъм, живот без онези поетични пробуждания на съзнанието, без които човешката екзистенция е завършена безпомощност. Един живот без светлината, която трябва да бъде постоянно в човешкото сърце, ако сърцето иска да остане човечно. Хенри Дейвид Торо отричаше подобна човешка реалност. Призован от духа на Природата, на трайното и висшето, което той откриваше на всяка крачка, щом напусне стесненото пространство на цивилизования човек, той ратуваше за първозданното, за онова, което човек го има в себе си, но после го е затлачил в периферията на уморената си модерна душа. От времето на Торо изтече твърде много вода. Човешката ситуация през отминалия век ни даде всички основания да я наречем трагична. Очевидно тя няма да бъде по-различна и през новия век, защото съзнанието на човека е все така нещастно, сиреч притиснато от една житейска философия, в която няма нищо духовно. Все така подвластни на необходимостта, все така далеч от порива към свободата, сиреч към онова равнище на съзнанието, където няма порочност и фалш, ние си оставаме роби на себичното, на „колективните страсти“. Светът, в който живеем, няма нищо общо с висшата представа за свещеното, за духовната красота и действително моралното. Кризата ни продължава, предпоставена от нашата неспособност за прераждане, за едно духовно пресътворяване на участта ни в аспекта на това, за което сме предназначени. И животът ни има жалката стойност на явление, което не може да бъде разположено по високите етажи на духовната йерархия. Ние сме плячка на самите себе си, на демоничното, което не можем да прогоним от душите си, на долнопробните си инстинкти, които сме облекли в пъстрите дрехи на модерното, за да не си личи колко сме обсебени от евтините съблазни от времето и колко сме далеч от надвременното.
Новият роман на Гроздев, така сполучливо наречен „Плячка“, трябва да бъде прочетен тъкмо в насоката на мислите, които споделих дотук. И в насоката на проблема за нашето себепознание. Авторът ни среща с персонажи, въвлечени в събитията на пространство, където се съизмерват абсурдът и непостижимата мъдрост на природния свят. Изводът не може да бъде друг, освен, че съвременният човек е абсурден, същество, което е гибелно отдалечено и от Природата, и от Духа. Той наистина е плячка на себе си, защото е изгубил своето автентично съществуване. Изгубил е чувството си за истински значимото, понесъл е убийствените удари на времето, на историята, на това, което Бердяев нарича „царство на Кесаря“. Той не разполага със себе си, не притежава своята свобода, отклонил се е от пътя, по който се върви към постигането на идентичността. Контрастът между него и Природата е толкова по-осезателен, колкото по-точно се вглеждаме в различните мащаби на присъствие. Колко нищожен изглежда човекът, съпоставен с логиката и хармонията в царството на Природата. Тя не бяга от себе си, там всичко живее според предзададения смисъл, а човекът иска да избяга от себе си, усещайки, че е загубил смисъла на живота си.
Чужденци, които идват на лов в резервата, тъй като са отегчени от своята цивилизованост. Едно изоставено село, метафорично представящо драмата на българския живот в преходното време. Бракониер, който убива с ненаситната си порочност всичко, което му се изпречва пред погледа. Една лекарка, довела в затънтеното село, където е останал само един жител, няколко луди – също жертва на времето, на историята, на това, че не са могли да окажат съпротива на издевателстващия социум. И Хънтъра – главният герой на романа, който без уговорки ще наречем „последен мохикан“ от племето на онези, които все още питат, които знаят, че има Истина и че те трябва да я намерят и изстрадат. Но и Хънтъра, който е назначен в ловния резерват, за да го пази от прекомерната човешка агресия, също е плячка като останалите персонажи. И той е жертва, и той има своята драма, за която не може да забрави въпреки духа и свободата, живеещи в него. Щастливата авантюра с американката Мери ще притъпи за малко болката, предизвикана от това, че собствената му дъщеря е продадена в чужбина като „бяла робиня“. Тази авантюра ще бъде миг, един красив миг, равнозначен може би на щастливите мигове, които му дава животът в Гората. И този миг ще бъде последван от убийството, което извършва в името на едно възмездие, и което придава допълнителен трагизъм на живота му. Следователно и Хънтъра не разполага с окончателното си спасение. А в романа всъщност се говори по един или друг начин постоянно за Спасението. Човекът трябва да бъде спасен. Душата му трябва да бъде спасена и светът трябва да стане отново нормален, защото не само Хънтъра поставя под въпрос „нормалността на света“. Поставя го и доктор Бижева, която не е престанала да вярва, че има лек срещу безумието на човешката действителност и той е в състраданието, в милосърдието, в това, че трябва да се вярва на доброто в човека. Поставя го, макар и по особен начин, и Змея, този нагъл търговец на човешка плът, който ще бъде убит от Хънтъра. Поставя го с това, че въплъщава в себе си чудовищните мащаби на съвременното българско Зло, породено от факта, че обществото му е позволило да прави, каквото си поиска.
„Къде е третото ни око? Защо сме го загубили? Заради грехове ли ни е отнето? Какви сме били, когато сме го имали? „. И това са част от въпросите, които ни задава романът. Това са въпроси, които очакват бързия си, но и толкова труден отговор. Гроздев не бърза със своите отговори. Той не ги дава директно. Той не иска да бъде нравоучителен. Нравоучителна е вместо него Природата. Еленът, Заекът, малките и по-големите твари от царството на Гората ни говорят с това, че са в съзвучие със своя свят, а в човешкия свят няма съзвучие и нормалност. Животните, за които пише Гроздев, прекосяват пространствата на една вселена, която не е изменила с нищо на изначално вложения в нея замисъл. А хората, за които ни разказва романът, са изгубили своята вселена или имат трагичното съзнание, че тя е заплашена и обречена. Хънтъра знае колко нетрайно е всичко под човешкото небе. Знае също, че „За тайните на Мирозданието ключът е у нас“, но и той не знае със сигурност дали ще се познаем истински и дали ще намерим пътища, водещи към „пределите“ на душите ни. Хънтъра изпитва траен и силен възторг от Природата. Той иска да бъде с нея, иска и собствената му природа да бъде неконвенционална, мъдра, извън лъжата. В своите стремежи той е отишъл твърде далеч, но гневът му остава. Раната остава незараснала, защото „цивилизованият“ свят му отнема детето, най-скъпото, на което е могъл да се радва. И така трагичното напомня за себе си до последната страница на романа, който има само привиден край. Защото истинският му ще бъде, когато поставените в него въпроси получат в реалния живот правдиво разрешение.
Едва ли е нужно да казвам, че романът на Георги Гроздев заслужава нашите адмирации. И заради белетристичната дарба на автора, и заради изключителната сериозност на проблемите, които са поставени в това тъжно повествование.


Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *