Среща с руски класици във „Великденски разкази“ – прочетете откъс

|

 Корица на книгатаПетима руски автори описват Възкресение Христово в сборника „Великденски разкази“. Михаил Салтиков-Шчедрин, Николай А. Лейкин, Антон П. Чехов, Зинаида Гипиус и Саша Чорни намират място в шестата книга от поредицата „Големите малки книги“ на издателство „Изток-Запад“.


През 325 г. Първият вселенски събор препоръчва Великден да се празнува едновременно от всички християни. Тогава е решено и Възкресението да се чества в неделята след първото пълнолуние след пролетното равноденствие. През годините великденското яйце се е утвърдило като символ на празника, но пухкавите зайчета, малките пиленца и пролетните благоуханни цветя, които символизират пробуждането на природата също са емблематични за Великден. И неслучайно. Възкресение Христово е празник за доброто, на човешкото, на вярата, празник на смирението… Именно такъв е лайтмотивът във всеки от седемте разказа на класици на руската литература в посветената на големия християнски празник книжка „Великденски разкази“. Тематичното издание съдържа творбите „Нощта на Христос“ от Михаил Салтиков-Шчедрин, „Птица“ и „В навечерието на Великден“ на Николай А. Лейкин, „През Страстната седмица“ и „Студент“ на Антон П. Чехов, „И зверовете“ на Зинаида Гипиус и „Великденско посещение“ от Саша Чорни.


Илюстрациите и корицата на книжката са дело на Деница Трифонова. Преводът от руски е на Огняна Иванова.

Великденски разкази“ е част от поредицата „Големите малки книги“, в която срещаме още „Разкази за Коледа“ на О’Хенри, „Разкази за Рождество“ от Н. В. Гогол, А. П. Чехов и Ф. М. Достоевски, стихосбирката „Бъдни вечер“ на видни родни литературни творци, сред които Йордан Стубел, Яна Язова, Иван Вазов, Дора Габе, Елисавета Багряна и др., „27 шедьовъра“ на Кацушика Хокусай и „Българска любовна лирика. 40 стихотворения“, която съдържа 40 от най-популярните и затрогващи любовни стихове на Пейо Яворов, Димчо Дебелянов, Димитър Бояджиев, Емануил Попдимитров,Теодор Траянов, Димитър Подвързачов и Христо Фотев.

Откъс от „И зверовете“ –  Зинаида Гипиус, из „Великденски разкази“

Илюстрация на Деница ТрифоноваКогато Христос възкръснал, за това първи с изумление научили земните червеи. Казали на къртиците, които бездруго вече имали своите подозрения; къртиците го споделили с полските мишки, а мишките често излизат от дупките си – от тях го узнали лалугерите и зайците. Скоро тази работа станала известна навсякъде в животинското царство. Зверовете не разговарят помежду си с думи, както хората, а общуват по съвсем различен начин, при това толкова бързо и сигурно, че вестите сред тях се разпространяват по цялата земя по-бързо, отколкото с телеграф.

Така че когато Христос възкръснал, зверовете на мига взели да говорят за това. Отначало просто изпитвали недоумение, защото такова нещо се случвало за първи път, но щом станало ясно, че след Възкресение Христово ще възкръсват и всички хора, зверовете се почувствали извънредно огорчени и обидени. Хората ще възкръсват, а за зверовете изобщо не било ясно...

Зверовете започнали често да се събират на малки групички, особено в нощта, когато хората отбелязват празника Възкресение Христово; разговаряли и водели спорове. Много от тях били измъчвани от злоба.

И ето че когато някои от тях се срещнали в една такава нощ (което станало много отдавна), те отново започнали да се оплакват едни на други.

– Какво излиза в края на краищата? – рекъл старият кон. – Цял живот се бъхтиш, яха те човекът, а после издъхваш и – край. А човекът като умре е съвсем друго – ще възкръсне, все едно, че нищо не е станало, и отново ще живее. Преди беше по-хубаво – той те яха, ти го носиш на гърба си, и във всеки случай умирате и двамата, един край има и за двама ви. А сега – направо не издържам тая работа!

На тази среща имало една болна кокошка. Била с крива шия, защото веднъж едно едро кутре се нахвърлило върху пиленцата ѝ, тя се спуснала да ги брани и кутрето я ухапало по шията.

– Да – потвърдила кокошката. – Ако с нас се случи нещо, това е краят. Нищо повече не можем да очакваме. Преди време хората заколиха и изядоха единия от синовете ми, които отървах от кучето. Въпреки това хората ще възкръснат. А моят син няма да възкръсне и аз няма да го видя никога вече. Пък и с мен ще бъде свършено.

Кучето също присъствало на срещата; започнало да мънка и да се извинява на кокошката – било младо тогава, искало да си поиграе с пиленцата. А пък хората...

Обаче магарето го прекъснало и продължило:

Илюстрация на Деница Трифонова– А пък хората... Изумително е колко са глупави, как протакат, схващат бавно и са като слепи! Въпреки това им е позволено да възкръсват. Ние, зверовете, знаем малко, но да не се разбират и да не се виждат нещата в степента, в която го правят хората, за нас е направо странно. Ние например виждаме ангелите, а те изобщо не ги виждат.

– Наистина ли не ги виждат? – с учудване попитала котката. – Сигурно ли си?

– И още как! Човешките деца – най-малките – ги виждат, но проговорят ли, губят напълно тази способност. Само си помислете! На моята прабаба се качил човек, на име Варлаам, тръгнал по някаква лоша работа. Вървели си по улицата, а един ангел им преградил пътя. Човекът не го виждал. При това само какъв човек е бил! Смятали са го за пророк. Прабаба ми видяла ангела и, разбира се, спряла. Няма да го стъпче, я! А пророкът взел да я удря с пръчка. Дотам се стигнало, че на прабаба ми, като проява на снизхождение, ѝ било позволено да каже на пророка с човешки думи, че на пътя им има ангел, който не им позволява да продължат. Не, хората нищо не виждат!

Зверовете не можели да се начудят, защото до един прекрасно виждали ангелите винаги когато те се появявали. В нощта на Светлото възкресение Христово ангелите обикновено на тълпи кацали на земята, но долитали и един по един. Една малка птичка веднага забелязала, че в същия миг над гората прелетял ангел, и обърнала към него червената си шийка.

А шийката ѝ била червена поради това, че тя водела началото си от едни сиви птички, които летели над кръста, когато разпъвали Христос. Тези птички се опитвали да измъкнат с човки гвоздеите от ръцете Му и Неговата кръв опръскала шийките им. Оттогава насетне там им пониквали червени перца.

– Вижте какво – казала червеношийката, – защо само спорим и се измъчваме? Времето тече. Защо да не се допитаме до ангела? Отдавна трябваше да го направим. Стига сме търпели... Нека ангелът ни обясни защо сме пренебрегнати! Ще отлетя да го повикам да дойде!

 По материали на ИК „Изток-Запад



Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *