Рутинни критически кражби

|
През юни 2002 г. Литературен вестник (ЛВ) публикува обзорния критически текст на Пламен Дойнов „Литература 2001: година за преговаряне“ (вж. „Литературен вестник“, бр.23, 12-18.06.2002).
Днес, две години по-късно, печатаният в Стара Загора вестник „Литературен глас“ е поместил текст на Владимир Шумелов, озаглавен „Литература на трансформациите“ (вж. „Литературен глас“, бр.110, септ.-окт. 2004).
Ето новата игра на ЛВ! По-долу в сравнителен план представяме изречения и фрази от двете статии. Открийте „приликите“ и „разликите“ между тях!
1.
Пл.Дойнов (2002): Несъмнено, ако днес има книжен пазар за български автори, това се дължи най-вече на нонфикшъните, които играят с ефекта на реалността и истината – толкова харесвани от цялата четяща публика.
Вл.Шумелов (2004): Както навсякъде по света, мемоарът остава най-продаваемата книжна стока на пазара. Нонфикшънът заиграва с едно пространство между реалността и истината и това заиграване се харесва от публиката.
2.
Пл.Дойнов (2002): Така през годината извършихме преговор на Вера Мутафчиева с книга втора на „Бивалици“ и на Георги Данаилов с „Доколкото си спомням 2“. Успехът на техните първи части през 2000 г. ги задължи да продължат с носталгично-ироническите си прочити на миналото.[…]
Онези, които и преди бяха запленени от стила на паметта на Георги Данаилов, сега отново с удоволствие се оставиха да бъдат въвлечени в срещи с известни и абсолютно непознати биографични персонажи, преведени през разказа, подхванати нежно и иронично под ръка от автора. Да разкажеш живота си чрез другите около теб – възвишена етика на мемоара.
Вл.Шумелов (2004): Все пак когато имаш какво да кажеш и си име от калибъра на проф. Вера Мутафчиева – трите книги на „Бивалици“, и Георги Данаилов също с двете части от „Доколкото си спомням“, успехът е повече от сигурен. Става дума не само за носталгично-иронични прочити на миналото (те са там), но и за налагане на един стил на паметта, да разказваш ненатрапчиво чрез другите около теб (Г.Данаилов).
3.
Пл.Дойнов (2002): В автобиографичната книга „Време под линия“ Иван Динков продължи да следва своя категоричен, изкован през годините, етически ангажимент.[…] Писане, което се скулптира в отривисти жестове. Писане на жеста.
Вл.Шумелов (2004): В този ракурс заслужава да споменем автобиографичната книга на Иван Динков „Време под линия“, в която той продължава да следва изкования през годините категоричен етически ангажимент, едно скулптирано писане, писане на жеста.
4.
Пл.Дойнов (2002): Друга втора част прибави към себе си и „Страсти и скандали в Царска България“ от Петър Величков. За разлика от началото си, в което имаше доста страници за царе, политици и обикновени авантюристи, продължението много повече е обърнато към персоните на литературата и изкуството...
Вл.Шумелов (2004): Ще прибавя и книгата на Петър Величков „Страсти и скандали в Царска България“, която като продължение от миналата му книга тук е повече обърната към хората на изкуството и литературата.
5.
Пл.Дойнов (2002): Като емблематична за нонфикшъна на бившите комунистически функционери ще посоча още една „втора част“ – сборникът „Равносметката в документи, спомени, статии, интервюта, писма" от Георги Чанков. Своеобразно продължение на мемоарите на Георги Чанков, наречени „Равносметката“ (1999), но този път чрез материалността на документите. Личната реабилитация на известния комунистически функционер Чанков продължава. Събраните публикувани и непубликувани текстове – от изказвания пред пленуми на ЦК на БКП до лична кореспонденция – правят поредната дълга сянка около фигурата на Тодор Живков, който е безспорният персонален демон в живота на Георги Чанков.
Вл.Шумелов (2004): И една емблема от нонфикшъна на бившите комунистически функционери – сборникът „Равносметнката в документи, спомени, статии, интурвюта, писма“ (2001) на Георги Чанков, който е своеобразно продължение на мемомарите му „Равносметката“, излезли през 1999 г., и в който продължава реабилитацията на известния комунистически функционер Чанков, попаднал в сянката на своя персонален демон Тодор Живков.
 

* * *


 
Очевидно е как статията Вл. Шумелов доста скрупульозно е следвала и пре/на/по/пре/писала статията на Пламен Дойнов. Деянието е извършено без бележки под линия, без позоваване в скоби и пр. Май се налага изводът, че имаме случай на плагиатство.
Правим си труда да акцентираме върху този объркващ понятията за професионална почтеност случай, по две причини. Първо, защото подобни посегателства, независимо от кого, къде, защо и как са извършени, правят все по-мизерен и мочурлив литературния терен у нас. И второ, под печат е една критическа книга, в която е включен и въпросният поокраден текст на Пл. Дойнов. И когато един ден книгата стане полиграфически факт, току виж внезапно се намерят внимателни читатели (от ония, най-внимателните), които на свой ред смаяни ще открият, че Дойнов е „плагиатствал“ от статията на Шумелов. И тогава бягай подир сенките на библиографията да търсиш кой ще назове честта и кой позора.
Ще се наложи обаче да подирим още „прилики“ и „разлики“ в други текстове – из вестници, алманаси и закони. Докато чакаме ответна адекватна реакция.
 

ЛВ



Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *