Светът на Геймън в “Никога, никъде, никой”

|
Някои от книгите, които четем, се оказват толкова хубави, че накрая чак ни е неудобно да ги ревюираме. Съвсем сериозно – има немалко случаи, когато сякаш малко те е срам да говориш суперлативи за някой наистина страхотен роман. Защото каквото и да кажеш, ще е малко.
Смея да твърдя, че „Никога, никъде, никой” на Нийл Геймън е точно такава книга.
Първо кратко резюме. Ричард Мейхю е добър човек – тих, свит и скромен, водещ скучен и незабележим живот. Тегнейки под бремето на властната си приятелка (която го върти на малкия си пръст, цеди го за пари, обсебва времето му, мачка го и си избива комплексите на негов гръб с извинението, че го обича) и предизвикващ снизходителни усмивки сред колегите си заради своя затворен характер, една вечер Ричард прави нещо съвсем нехарактерно за себе си. Сякаш от нищото пред него пада сериозно ранено момиче и той се впуска да й помогне. Помага й, без да му пука, че съсипва единствения си представителен костюм плюс годежа си с Джесика. Помага й, въпреки че това момиче го преследват ужасни убийци, които не са съвсем хора и погват и него.
Мъж за пример.
Жалкото е, че няма ненаказано добро. Той помага на ранената Дор и тя напуска света му… но и той, без да иска, също го напуска. Ричард изпада от своя свят на повърхността в Долен Лондон – място, където се озовават всички живи създания и неодушевени предмети, които са пропаднали през пролуките на света. Тук, в Долен Лондон, всички страхове и кошмари придобиват материална форма, злодеите и зверовете от вярванията и митологията живеят най-спокойно, а смъртта е така естествена, че може да те споходи буквално на всяка крачка.
Споменавам единственото буреносно облаче, които цапа безбрежния слънчев небосвод на тази книга. Геймън, пич – онова с имението на лейди Дор, къщата без врати, го има още в "Хиперион" на Дан Симънс. Не казвам, че си го откраднал, не казвам, и че не си – факт е обаче, че в романа ти има имение, чиито стаи са пръснати из цялата Долна Земя и само отварячите от рода на лейди Дор могат да преминават през тях. В "Хиперион" имението на поета Мартин Силенъс е разположено на различни планети и вместо врати има телепорти. Същото, нали? Буди неприятно усещане, все пак.
„Никога, никъде, никой” обаче е в типичния увлекателен стил на Геймън, който обича да преобръща с краката нагоре всички представи за приказките и спомените ни. Това, което той прави в този роман, съперничи дори на „Книга за изгубените неща” на Джон Конъли. С тази разлика, че Геймън обръща с краката нагоре всички обичани истории и запазва приказната им фантастична атмосфера, докато гениалният ирландец Конъли ги разпаря, обръща ги с хастара навън и ги пречупва през черната призма на хоръра.
Не знам какво повече да ви кажа за това великолепно творение на литературата. Битки, предателства, алчност, долни страсти, кръв, страх, мрак… но и мечти, спомени по отминалото време и безвъзвратно изгубеното детство, дълг, чест, приятелство. И един обикновен мъж, който макар да бе най-осмиваният, презиран и слаб физически, показа, че за да станеш почитан герой, е нужно само да имаш силен дух и да вървиш неотклонно по трънливата пътека нагоре към върха, без да изневеряваш на принципите си. А, да – и един финал, който ме размаза от кеф. Макар да бе напълно логичен, признавам си, че не го очаквах – просто обикновените книги на обикновените автори не завършват така. За щастие, Нийл Геймън не се числи към тях.
Приятно четене, скъпи мои. И, съвсем сериозно – за такава великолепна история дузина левчета са просто смешна цена.
 

Бранимир Събев



Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *