Седем автори от Бургас са включени в националната антология

|
Внушителна група от седем бургаски поети е включена в най-новата Антология „Лирика 2004“, издание на Националния дворец на културата. Това са Керана Ангелова, Венда Райкова, Роза Боянова, Иван Сухиванов, Петьо Пейчев, Росен Друмев, Иво Рафаилов.
Изборът на автори е извършен с тайно гласуване от главните редактори на десет престижни български литературни издания, сред които са Валери Начев, Владимир Зарев, Георги Константинов, Едвин Сугарев, Иван Гранитски, Иван Теофилов, Марин Бодаков, Михаил Неделчев, Надя Попова, Тома Марков.
Всеки от включените в антологията се представя с по едно стихотворение, снимка и автограф. Този година поканените са общо 135 от цялата страна. Доайен на антологията 90-годишният Йосиф Петров. Най-младата участничка е Веселина Сариева. Има стихове на автори, които вече не са сред живите и на такива, които живеят в чужбина.
Похвално е, че Община-Бургас предостави специален транспорт, за да могат пишещите от града на Христо Фотев и Петя Дубарова да участват лично в представянето на престижния сборник и да получат екземпляр от него. Някои дори прочетоха своите стихове. Роза Боянова преотстъпи правото си на своя 17-годишен ученик Иван Георгиев. Иван не само прочете стихове, но със самочувствие заяви, че очаква появата на Антология на младите автори в България.
Голяма част от останалите присъстващи в залата поети, някои от които пропътували километри, за да уважат промоцията, нямаха това самочувствие да излязат на подиума. И може би трябваше персонално да бъдат поканени да го направят от водещите.
Като застраховане и извинение за качеството на включените в лиричната антология стихове прозвучаха думите на корифея Михаил Неделчев, който подчерта, че поканените автори сами са избирали с кои свои стихове да участват. Иначе без съмнение, това би било едно от основните предизвикателства за всеки изследовател, но не и читател.
Според автора на предговора към антологията Едвин Сугарев, самото издаване на тази книга е подвиг. Той обяви за подвиг дори самото писане на поезия във време, в което надделява простащината (това определение, слава Богу, не беше придружено с аргументи).
„Сто и тридесет и пет поети, които пишат поезия, днес заедно извършват подвиг и неговият материален израз е тази книга, каза още Сугарев и подчерта, че тя е „дом“, в който „можем да се видим, да разберем кое е ценното за нас и как ние отговаряме с поезията си на времето, в което живеем“.
Аз бих добавила - „каквото времето, такава и поезията“ - объркана. Иначе демократично блести идеята на организаторите, че това е и начен да видим „как поетът чете сам себе си“. Е, чете се, най-вече той самият. А самият Сугарев е констатирал в предговора си как: „Проектът за герб на жълт фон на Тома Марков и тежката картечница на Бойко Ламбовски съжителстват със стихотворения, които спокойно биха могли да бъдат написани преди 50, ако не и преди 100 години...“
Друго впечатляващо е определението за бъбривостта на авторите. „...преобладават дългите текстове и рядко някой се досеща, че същностното послание на поезията е в недоизказаното“. И още: „...отвсякъде врат и кипят дълги текстове и цикли, които в многословното си обхождане на темите лишават читателя от основното негово достойнство - да бъде съучастник. Не е ясно доколко става дума за стил или просто за стратегия, при която в дългия текст се провижда по-добро представяне. Но е факт, че немалко поети се опитват да кажат повече, отколкото имат да кажат.“ Точно казано. Така, според мен антология „Лирика 2004“ съдържа не най-доброто от националната поезия, а просто това, което се случва в поетичното пространство и на базата на което могат да бъдат направени някои анализи. Като този на Едвин Сугарев.
Така обаче пазарът ще продължава да бъде заливан с море от празни словоизлияния. Докато нещастният читател, който е още по-неподготвен от пишещите и като такъв е готов да приеме всичко написано за чиста проба поезия, ще бъде безвъзвратно удавен. А по-точно - отблъснат. И без да иска, може да пропусне да прочете и брилянтните стихове, които не липсват и в антологията. Като тези:
 
Светът бе в нозете ни.
Трябваше само да слезем от планината.
Но щом се спуснахме по пътеката,
изгубихме гледката.
 
Сега и свършекът на света да дойде,
няма да го забележим...
(Антон Баев, „Слизане от Илион“)
 
Защото, както мъдро пише Ани Илков:
 
Везната ти е счупена. Тежи
умът на безразборното ти знание.
Еднакви птици вдигат на вълни
безропотния нимб
на твоето мълчание.
(“Камъкът на меланхолията“)
 


Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *