Син е дъждът, сладко тревата горчи…

|

Рефлексии е рубрика за отзвук от случващото се в света на литературата и сценичните изкуства, сега.


 

Фонд КултураРубриката „Рефлексии“
се подпомага от Национален фонд „Култура“!


 
 
 
Преди да прочета „Избрано“ (издателство „Факел“) от Иван Методиев - книга, грижливо подредена от самия него - оказа се, не съм познавала така добре приятеля си - поета. И точно това ми е помагало да го понеса, да водя разговори за висши и за долни неща, да чета с вълнение стихотворенията му и да се радвам, че заедно мислим света през философията на малките неща.
За поети от величината на Иван Методиев наистина избраното трябва да се появява постмортем. За да можем ние, оставащите под това небе да ги понесем, да ги осмислим и, ако сме способни, да продължим по пътя. За да приемем гениалността. Десетте стихосбирки, които издаде приживе бяха го разпаднали в моето съзнание на отделни парчета, на периоди, в които по-близо или по-далеч един от друг сме се променяли, расли, смалявали се, изгубвали и намирали отново. Нямам предвид само в живото общуване, а и в писането. Тази нова негова книга „Избрано“ ми построи отново Иван в неговата единност и цялост, както той живее в моето съзнание, но както сякаш не бях си дала сметка, че присъства. Не, не смъртта трябваше да се появи, за да прочета/ем в нейната излята монолитност поезията му. Тя ни накара да скърбим за поета и приятеля, но не можа (поне за мен) да го превърне в литература, само в стихове върху хартия. Стихотворенията сякаш пишеше и хвърляше в торбата като Су Шъ, за да чакат времето си, но те дишат и живеят във времето - и в нашето време, което - благодарни сме - споделихме с поета. Те се четат с лекотата на прехвърчането на светулките през юни, но и като тях остават незабравими, дори след като са си затворили крилата и светлинките им се стопят в тъмното. От тях просто имаш нужда - да си ги препрочиташ, да си ги рецитираш, когато в някоя самотна нощ бродиш само с луната по улиците и те е страх, и ти се казва: „Дръвче си имам,/ имам си и птица.“ Иван Методиев винаги - и приживе - е бил четен от тези, които ценяха поезията му и я разбираха, с пиетета, който заслужава. Защото още тогава се знаеше високата стойност на златните му думи, но „Избрано“-то като че ли препотвърди това.
Тук, сред тези 200 страници е цялата космогония на Иван. Пространството, което той обитава, наблюдава, осмисля и връща обратно на света прочетено, претворено през дълбокия промисъл, който притежава естеството. Сигурно мисленето на учен, на анализатор му е дало тази проницателност и умение да подреди в стройна поетическа система природата, законите й и човешката участ. Но Иван, като всеки голям творец не се счита за демиург, а като благ дъждец се спуска лете над уморените ни души за разхлада, като сняг зиме засипва раните ни, за да възвърне благостта. Учудва се на заобикалящото ни, както детето се чуди на болката. Всеки негов ред притежава Милостта, която дори и в най-суровите му и на пръв поглед жестоки стихотворения от последните му две книги „Време и нищо“ и „Повече тишина“, те вдига над земята.
Богатството на поезията му предполага и различни четения, тълкувания, обобщения. Много задълбочено и оставящо възможности за още по-разширен анализ това прави в предговора си към книгата проф. Светлозар Игов. Но със сигурност не може да бъде пренебрегната една - и за мен основополагаща страна на поезията на Иван Методиев - неговата изначална близост с дзен. Този ключ към творчеството му отваря с лекота онези „проходи без врата“, през които преминаваме на всяка страница от книгата. Макар да не успя в опита чрез списание и тесни кръгове от съмишленици да наложи „Нава“ като поетически език и философия, огледална на дзен или чан у японци и китайци, Иван положи такива стабилни основи в тази посока, че от него насетне не може да се пренебрегне това като външно, чуждо и привнесено насила в българското писане. То обаче още дълго ще продължава да бъде трудно артикулирано в пространството (а поради това и прието еднозначно), не поради същностната му трудност (напротив - в писането на Иван това е повече от ясно изразено), а поради ограничения брой специалисти, които компетентно и с разбиране биха се заели с тази задача. Какво да се прави - винаги първопроходците са имали и славата и позора... Пък и неблагодарната среда, в която съществува българската литература стеснява и без това слабите пориви към осмисляне на ставащото в съвременната ни литература. Литература, от която сякаш никой няма нужда, а камо ли пък да рефлектира върху ненужното...
Оставям горното не като упрек, а като горчива констатация. Иван Методиев много добре разбираше и осъзнаваше процесите, които текат в литературата ни и тъкмо затова по-ценен и многопластов, в смисъл на четения, както споменава в предговора и проф. Игов, е всеки негов ред. Формата при него е толкова разнообразна, колкото многолик е светът, в който живеем. Съвършенството на таланта на Иван е и в това - да може всякак. Защото и в природата може всякак - и сред човеците, и сред животните, рибите, растенията... Той намери верния език, форма, философия, за да осъществи върху хартията този хранителен във всяко отношение бульон, в които се зараждаме, съществуваме и се стопяваме. Не съм в състояние да цитирам, защото бих цитирала цялата книга... Но стихотворения-коани като „Към душата“, а и много други, биха стояли чудесно в устата на някой учител от „Гората на вглъбението“, например. Новата природа, която подреди върху хартията Иван Методиев, ме зарежда с основания да вярвам, че ненужността на поетите е все още само метафора. Чувам сега гласът на Иван - как се смръщва, но и се усмихва едновременно, за да ми каже с немия глас на рибата:
„... да нарежа светлината,
със перки и със люспи, на кристали разноцветни
и дълго да се взирам, цяла вечност да се взирам,
а после най-нехайно
да ги пръсна със опашка.“
Рибата Иван.
Знаеща риба.
 

Силвия Чолева



Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *