Словото спасител

|
На 7 декември в Културен център "Люлин" в столицата беше представена новата стихосбирка на поетесата Юлия Пискулийска "65". За поетесата и нейното творчество говори писателят Георги Михалков.
Стихотворения от стихосбирката изпълни актрисата Татяна Лолова. Специален гост на вечерта беше народният представител професор Андрей Пантев. Публикуваме част от словото на Георги Михалков:
 

Поезията на Юлия Пискулийска



Трудно бихме си представили съвременната българска журналистика и литература без името на Юлия Пискулийска, поетеса, писателка и журналистка. Тя е добре позната на българския читател с многобройните си статии, интервюта, публицистични материали по едни от най-горещите теми на нашето време. Автор е на книгите “Две минути преди скока” – документален очерк за Йорданка Благоева, “Болка трябва да има” – публицистика, “Ключът” – публицистика, “Черни вторници” – публицистика, документални разкази, спечелила първо място за публицистика в класацията на вестник “АБВ”, “Спътница на облак” – поезия, “От Я до А” – детска, приказки за сън, “В часа на петела” – документални разкази, съавтор на книгата “Кирил Христов в 155 писма”.
Най-новата й стихосбирка “65” разкрива пред нас една изключително чувствителна поетеса с очи широко отворени към заобикалящия я сложен и противоречив свят. Поезията на Юлия Пискулийска е богата на теми, мотиви, образи. В стихотворенията й пулсира радостта от живота, искреното й, неподправено чувство. Стихотворенията й ни изпълват с мелодия и хармония, но в тях долавяме и малко тъга по времето, което безпощадно изтича като неуловими дъждовни капки, по мига, който не можем да спрем и да задържим.
Това е поезия сътворена от женската чувствителност, поезия, в която откриваме женската деликатност и интуиция. В първото стихотворение “Лалета” поетесата се възхищава от духовната сила на жената, от жената вълшебница, която ни дарява с красота и светлина.
 
“Но е тази вълшебница, тази изкусница
- отключва на слънце вратата
и спуска по грива оранжева чувството,
по клонка от вятър.”
 
Поезията на Пискулийска ни привлича с искрения си топъл глас, с жаждата за честно отношение към човека. В стихотворението “Илюзии” поетесата е намерила един ярък поетичен образ, за да изрази тази своя позиция. Това е дъждът и неговата спокойна тиха мелодия. На фона на дъжда тя разкрива своя копнеж по един честен живот, без лъжа и измами. Дъждът е една чудна метафора. Той измива натрупания прах в душите, нашите илюзии и суета, и ни прави по-свободни, освобождава ни от всичко, което ни потиска и ни връща към вечната земя.
В стихотворенията си поетесата често се връща към родното си място, към детството си, към най-съкровените и чисти спомени, както е в “Светулки”. Това стихотворение започва със силна и запомняща се метафора, която в миг ни разкрива ярка картина и разтваря сърцата ни за най-съкровените и мили спомени, отдавна забравени, но деликатно и нежно напомнени от поетесата. От разстоянието на годините Юлия Пискулийска с учудване открива, че това което човек е преживял в детството си е най-силно и най-истинско. И в това стихотворение дъждът е основният поетичен образ, и няма значение дали това е освежителният пролетен дъжд или дъждът от вишни. Той идва, за да промени нещо в нас или да ни върне в красотата и вълшебството на детството.
Поезията на Пискулийска е и дълбоко психологична. Поетесата навлиза в тайните на човешката същност, като търси отговори на вечните въпроси: любов, страх, добро, зло. Често тези чувства са свързани и Пискулийска се пита защо изпитваме страх и защо страхът от злото ни преследва цял живот.
 
“Дори зад прозореца лаят на кучето
хвърля смътен страх през стъклото.
Никога няма това да науча:
Защо се страхувам от злото?
 
Защо често човек не намира сили да се бори със злото и как да си отговорим на въпроса, че “вдигат бесило приятелите ни”. И все пак в последните строфи на стихотворението поетесата намира верния отговор.
 
“Може би с удари мрачни се свиква.
Спасяваш се само със словото.”
 
Този последен стих звучи оптимистично и мъдро. Словото е, което ни спасява, то е вечно и силно. Нищо не може да унищожи словото. Този стих на Пискулийска ми напомня стихове на един друг голям поет, талантливия унгарски поет Миклош Радноти, който казва: “Понеже си знам, че стойността ни е в тази на словата, написани от нас.”
Ние сме най-истински в словата си и те са нашата броня, нашият щит нашето спасение.
 

Стихосбирката "65" можете да закупите от книжарница "Български книжици".



Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *