Стефан Иванов: “Аз тепърва се уча да пиша”

|
Стефан Иванов (1986, София) е завършил Френската езикова гимназия „Алфонс дьо Ламартин” и философия в СУ „Св. Климент Охридски”, специализирал е в Сорбоната. Издал е стихосбирките „4 секунди лилаво” и „Гинсбърг срещу Буковски в публиката”. Участвал е в сборниците „Антология на живите” и „Секс off”. Бил е част от писателската група „Бърза литература”. Публикувал е поезия, проза, пътеписи, интервюта, есета и литературна критика в повече от двадесет вестника и списания. Негова поезия е превеждана на английски, гръцки, хърватски и сръбски. Превеждал е Алън Гинсбърг и Сергий Жадан. Разговаряме с него по повод на последната му книга "Списъци".
 
Как се роди идеята за тази книга? Като книга ли я виждаше изначално или събраният материал те подтикна да я оформиш?
Първоначално даже не знаех, че ще издам стихосбирка тази година, случиха ми се разни лични проблеми и кризи и реших, че както не мога да спя, така мога да си събера една книга.
Прочетох си абсолютно целия блог от последните близо 6 години и всички неща, които съм писал като поезия от този период, но непубликувани там, и ги събрах. Оказаха се около 400 страници на “Уърд” и ги сведох до 130-140. Прочетох ги поотделно и ги разделих на дълги, кратки, сезонни, любовни и ги подредих така, че да се получи някаква логика. Поне аз така си мисля - че има някаква логика, че книгата те води по някакъв път.
Примерно един познат ми каза, че книгата му се вижда като роман в стихове.
Иначе тази година съм обещал на издателите си, че ще им дам роман, който се казва „Търси се”, пишем го с един приятел – Момчил Миланов, който в момента е на специализация в Страсбург. Той ще излезе ноември - декември, най-късно януари догодина и съм обещал да събера всичките си есета, пътеписи, по-дълги рецензии на музика, студии, които съм писал за фотография, за книги, един пътепис за Париж, посещения на гробища, на странни места - всичко, което не е проза, ще бъде подредено и редактирано.
Преди години пишех дълги статии в сп. Intrо (те плащаха на знаци) и тогава свикнах преспокойно да пиша по 6-7-8 страници. Всички статии в списанието бяха ужасно дълги, с много дребен шрифт - имам за Нова Генерация такива статии, за Керуак - за последната му книга, която излезе на български преди 3 години „Видения за Коди” и покрай нея писах за всичко негово, излизало на български. Тогава се запознах със съпруга на Доротея Монова от издателска къща „Парадокс”, която издаваше Керуак, с Цветан Милев, който за съжаление почина миналата година...
За всякакви такива неща ще бъде този сборник с не-проза. Иначе поезия мога и вдругиден да издам още, но вече ще е малко нагло спрямо читатели и издатели.
 
Мислиш ли, че има глад за българска литература? Извън тесните специализирани кръгове?
През 90-те е имало ужасно много и поезия, и проза, много преосмисляне и пренаписване на литературния канон, но това е по-скоро плод на хора филолози, не само писатели или поети, които в по-голямата си част са класически постмодернисти, т. е. играят си с канона, играят си с цитати, с теории. Това е едната страна на модерната поезия, но има и друга. Примерно моята дипломната работа е за декадентството, което е един по-общ термин на преосмисляне на собствения живот и на естетизирането му под една и друга форма. Дали ще са дадаистите, които искат да заличат всеки език и памет и пишат много разрушителни неща, дали ще е Теофил Готие, който си облича оранжевите или пурпурни дрехи и отива на постановка на Виктор Юго, на „Ернани”, за да подклажда духовете и да разклати буржоазията...
Този класически модернизъм, за силния субект, който преживява себе си и живота си, го няма в нашата поезия. Има нещо подобно при Константин Павлов, при Георги Рупчев, по-класическа, критическа поезия, което не е класически постмодернизъм. Според мен има глад за нещо, различно от постмодернизъм, което не приема литературата като игра с намигане, с ирония, защото все пак животът не е само намигане и ирония и литературата също не трябва да бъде. Има глад за по-близки до живота, по-реални неща, не само до игри с литература.
 
Преди няколко години в интервю Георги Константинов каза, че постмодернизмът вече е преминал и се пише в някакво друго течение, което той самият не знаеше как да формулира. Според теб, как стои въпросът с тези вкарвания в рамки? Преминал ли е постмодернизмът и ние в България вървим ли в крак с останалата част от Европа или пак сме една крачка назад?
Ние всъщност имаме истинска култура и литература от не повече от 200 години. Но ако човек се вгледа максимално, за 200 години сме направили не малко неща и винаги ще наваксваме. Е, надявам се не винаги, но примерно Захари Карабашлиев с романа си „18% сиво” е колкото постмодернизъм, толкова и не е, докато разказите му са сантиментално тъжни, меланхоличини. Не са постмодерни като „И други истории” на Георги Господинов.
Захари Карабашлиев си раздели наградата „Вик” с Милен Русков, който е класически постмодернист като Джон Барт, като Павич, т. е. има ги и двете неща – както постмодернизъм, така и нещо по-различно.
Ето например съпругата на Пол Остър - Сири Хуствет, която има вече 3 романа, два от които са излезли на български: „Какво обичах” и „Мъките на един американец”. В нейните книги има колкото заигравки с художествени теории, с истерия, с митовете за истерията, така и някакъв класически истории, свързани с приятелство, любов, с утвърждаване на някакви класически ценности, които са по-близо до реалността. Не са като Борхес, който би оставил само заигравка с теориите или с невероятната си ерудиция или Мишел Уелбек, който си е класически френски реакционен писател и критик на обществото.
Нямам никаква идея, важното е човек да пише някакви истории, които са смислени не само за него и не са просто игра на абстракции. Ако човек наистина иска да пише за един персонаж и да е реален, той трябва и да е жив, да не е само абстракция.
Много ми беше приятно, че Едуард Олби беше това лято в България и точно това разказваше за драматургията - че „Козата или коя е Силвия” може да бъде разчетена като много сложна заигравка с позовавания на Аристотел и на античната трагедия преобръщането им в съвременна история. То и така се казва подзаглавието на пиесата: „Бележка върху античната трагедия”. Той казва, че най-важното е да се пише за реални, доколкото може да са реални, щом се говори за измислени, персонажи, но не за някаква теория, превърната в тезисна литература, която точка по точка да свързва и да отмята: „Сега свързах тези и тези неща, значи се е получило. Има някаква структура, има и някакви смешни, вицови неща и това е литературата.” За мен не е само това, за мен трябва да преобръща лични неща, трябва да има единство между писател и писане, между персонажи и животи, реалност.
 
Един поет или писател има ли по-любими свои произведения? Имаш ли по-любими стихотворения от тази книга?
Харесвам си книгата донякъде. Скоро се събрахме с приятели да си четем свои неща. Моите много-много не си ги харесах. Сега буквално бих редактирал книгата да бъде по-изчистена, защото евентуални критики могат да бъдат, че е много разказвателна, описателна – да, такава е, но се надявам, че казва такива неща, които са достатъчно интересни и ценни не само за мен.
 
Казваш, че би я редактирал. Това постоянен стремеж ли е на автора да мисли да направи нещата си още по-добри. Стига ли се до някакво ниво, на което си доволен – „това е, по-нататък не може”?
Аз лично го нямам това усещане. Ваня Щерева искаше да направи една антология, която да бъде изцяло благотворителна, за фондация „I can too”. Пратих й една любовна поема, която преправях поне 50 пъти и сега, като я прочетох пак, реших, че не е много хубава.
Нямам някаква непоклатима увереност, че пиша както трябва, обаче е важно да пишеш диалогично, отворено, да покажеш картините, които виждаш на максимално отворен непретенциозен език, така че да има някакво въздействие, да показва не това как ти се колебаеш, а да представи ясен образ. Ти можеш да се колебаеш вътрешно, но това е без значение, на читателя му е все тая – или го харесва, или не го харесва.
Има вече класически постмодерни техники, които вкарват автора в самото произведение и той се чуди сега: „аз написах ли го както трябва, може би не”, които примерно при Итало Калвино са много сполучливи, но не се получават при всеки, защото е важно дали писателят е добър или не. Все още нямам особена увереност, че съм толкова добър, за да не се колебая и първото, което напиша да е най-добро, това е невъзможно. Аз тепърва се уча да пиша.
 
Има ли момент, в който се стига до научаване на писане или продължава цял живот?
Мисля си, че е цял живот. Ще взема за пример Ролан Барт, който е влязъл в теорията веднъж и завинаги като човека, обявил смъртта на автора. Малко преди собствената му смърт последният му цикъл лекции се казва „Подготовката на романа”. Фактически този курс в колежа го провежда за себе си, защото е искал да напише роман, който се казва „Нов живот” и да преобърне живота си по съвсем радикален начин, да стане писател. И целият цикъл лекции „Подготовката на романа” е за писатели, за техните навици, за техните митове, за техните фантазии.
Въпреки че е убил автора, Барт към края на живота си му влива нов живот, за да вкара живот и в себе си като стане писател. Може да си много добър литературен теоретик, да пишеш съвременни митологии, да си гениален семиотик като Барт, но това не е най-важното, ако не ти е окей животът, ако нещо друго ще те накара да ти е по-смислено и по-добре, като при Барт. Неговата голяма криза е, че умира майка му, с която той е невероятно близък, и й посвещава една книга – „Camera Lucida. Записки за Фотографията”, цялата е пропита от смърт и загуба.
Миналата година му излезе „Journal de deuil” (Дневникът на скръбта), която пак е само за това: за траур, за писане, за преосмисляне на живота. Ето как един класически постмодернист в един момент зарязва някои модели на писане и целия си почерк, стил и живот и иска да го направи по-класически, далеч от игра, теория, да е по-реален, да не е „в кавички”.
За мен Барт е преломен момент в разбирането за литературна теория, литература и постмодернизъм. Така че на въпроса дали се получава литературата, опитвам се да чета от много време и да изразявам себе си под формата на някаква история - било поезия, било проза, спрямо неща, които съм прочел, които ми харесват и спрямо личното ми преживяване и искреност, и истина. Дали са интересни за някой друг - много хубаво ще бъде, ако са, но в момента това не го гоня, защото сега в България да се опиташ да се харесаш на някого е малко смешно, нямаме литературен пазар за това, най-важното е човек да бъде честен пред себе си и литературата.
 
Някакво общо мнение или твоята визия за съвременната поезия в момента?
Поезията ни винаги е имала абсолютно гениални автори, които преспокойно биха се влели в канона на всякаква литература: френска, американска, английска, гръцка... Несъмнено поезията ни е на световно ниво, докато прозата е съвсем друго нещо. В поезията си личат монолог и поглед върху света, докато в прозата има много по-сложна полифония от езици, от погледи, които е много трудно да бъдат уловени. Изисква се много работа, последователност, талант и традиция, но романовата традиция в България е много сляпа. Франция и Америка имат полемика около дълги литератури - не че Америка е с много дълга литература, но са наваксали. Когато си в този език и традиции, ти имаш романовата традиция, докато ние нямаме примерно модернизъм, декадентство, такава освободеност и искреност, каквато има при Уелбек или постмодернизъм, какъвто има при Умберто Еко.
Много неща ни липсват, но в момента има много талантливи автори – Милен Русков, Захари Карабашлиев... Има доказани професионалисти като Елена Алексиева, Алек Попов. Георги Господинов - надявам се да издаде нов роман най-сетне и той. Според мен, ако беше продължил в тази археология на миналото, не само на социализъм, но и на каквото и да е друго българско минало, спокойно можеше да направи такова нещо за българската литература, каквото направи Орхан Памук за турската, защото има много близка, автентична, сантиментална връзка с българското и на ниво традиция, и на ниво език.
Има много светли неща пред българската литература. Е, има и много лоши, но нека не ги коментираме...
 
Защо? Тези неща също не трябва да бъдат премълчавани...
Просто писателите трябва да четат и да пишат, това е, не е много.
 
Има ли мода в литературата?
Има разбира се и са толкова шарени модите в литературата. Има мода на жанровата литература, тя си продължава от романите с подлистници от Дюма. Още тази линия преминава през черния роман, психотрилърите, криминалетата, жанрови детски книги...
Жанровата литература е нещо много модно, а е много модна, защото е най-продаваната. Все още се надявам да има и мода на високата литература с истински усет, със стил за изкуство на романа, както го нарича Милан Кундера, но нека всеки да си чете каквото иска, литературата и четенето са си удоволствия. Има Дан Браун и Паулу Коелю, но има и противовес, всеки с ценностите си и с разбирането си за реалност и кой какво защитава. Дали защитаваш някакви лексиконни разбирания за история и изкуство или нещо друго. Всеки има право на избор.
 
Вдъхновява ли те нещо конкретно?
В това отношение съм много елементарен писател. Вдъхновяват ме нещата, които са около мен, примерно и в Париж, и в София – на местата, където съм, се разхождам непрекъснато, подслушвам хората какво си говорят, наблюдавам приятелите си как реагират в някакви ситуации, на някакви истории. Всичките ми приятели, най-близките ми хора всъщност, имат неописуемо странен живот - и емоционален, и любовен, и аз покрай тях. Такива разни тривиални неща ме вдъхновяват, много съм банален.
Иначе ми влияят и всякакви произведения на изкуството: филми, сериали, книги. Ако нещо интересно ме държи в някакво напрежение, се опитвам да го изразя по най-открит и честен начин така, че да е интересно и за някой друг. Иначе за моди, има такава класическа мода на изповедни литератури и поезии, някаква риалити литература, има мода на конспиративната литература.
 
А каква е литературата, която обичаш и четеш?
Всички имена, които споменах: Борхес, Пол Остър, Сири Хуствет, Георги Рупчев, Константин Павлов, Буковски, Уелбек, Флобер, братя Гонкур... Не се ограничавам в четенето си. Даже Достоевски, въпреки че него не съм го чел толкова. Още не съм си намерил своя прозаичен почерк, с който да пиша и все още съм повече читател, отколкото писател на проза, докато в поезията някак съм го намерил и не смятам тепърва да си го сменям, най-много да се опитвам да го правя по-ясен. Обичам всичко, което чета.
 
Може ли да се каже, че има сблъсък на поколенията при авторите в България?
Познавам писатели, тежко ангажирани със социализма и за мен, чисто етически, идеологически ангажираната литература от епохата на социализма в България е нещо ужасно, да възпяваш партията е безумна перверзия. Иначе от този исторически период има високи образци на българската литература: Виктор Пасков, Радичков, Блага Димитрова...
Има романова литература, която в момента няма еквивалент в съвременната проза, поне според мен. Има други неща, които ме притесняват – човекът на изкуството, писателят, трябва да бъде независим от идеологията, да е свободен и неангажиран. Не може да казваш „да” на някакви неща, а след 10-20 години да казваш „не” на същите.
Човек, на когото се възхищавам, е Мишел Фуко. Той цял живот е писал за това как субектът да бъде свободен в сексуален, в литературен, в психиатричен даже смисъл, за да може да изразява себе си. Писателят също трябва да бъде свободен, за да изразява себе си и литературата си и да не го прави по лицемерен начин, без компромиси със себе си и с литературата си, защото няма смисъл да лъжеш и на живо, и в литературата си и след това да претендираш, че си искрен писател, но това са по-скоро етически, не естетически приоритети. Не може да си главен редактор на списание, от което по-голямата част е реклама на всевъзможни простотии, а след това да говориш за честното и искрено автентично високо изкуство – бият се двете неща.
 
Само за соц писателите ли се отнася това?
Хората, с които съм участвал в литературни четения, са радикално против някои неща от предишното поколение, защото са живели в социализма. Аз не съм живял в социализма, тези хора не са ми врагове, аз ги чета като текстове. Някои от текстовете са абсурдни и нелепи, част от тях са висока, истинска литература. Много плоско е човек да се изразява крайно, литературата не е „харесва ми/ не ми харесва” и да зачеркваме хора просто така.
 
А има ли сблъсък между компютрите и хартиената книга?
През последните месеци според статистиката на Amazon са продадени повече книги за четци за електронни книги, отколкото хартиени и това се случва през декември 2009 г. за първи път. Не знам дали това е добре или зле, най-вероятно след не повече от 50 години купуването на хартиена книга ще е някакъв неописуем лукс, ще е точно за хора колекционери. Има друга плашеща тенденция - нали казват, че сега хората не четат. Не е имало, според мен, епоха, в която да се е чело и писало повече и нито мишката ще изяде книжката, нито нещо подобно. Това са някакви много измислени страхове, ще има литература, ще има масова литература, ще има критическа, ще има евтина... важното е да няма Трета Световна война, която може би е неизбежна, но се надявам да не я доживеем, въпреки че в такива трусови моменти се раждат истински силни произведения на изкуството.
 
Има ли значение дали ще е на хартия или ще е електронна?
За мен като за ежедневен навик има безспорна разлика, не съм свикнал да си разнасям четец за електронни книги, макар че то аз и на лаптоп не съм се родил да пиша.
 
По какъв начин се отразява това на авторите, да засегнем въпроса с пиратството и авторското право?
Аз свалям много от интернет - имам на хард диска си хиляди електронни книги в .pdf формат – от философия и литературна теория, до Робърт Луис Стивънсън, за филми и музика да не говорим. Ако имах финансовата възможност, бих си ги купил, но не мога да отделя 500$ за една колекция от речници, така че за мен пиратството е абсолютен либерализъм, но той нарушава права. Ако някой ме изпиратства, бих бил много благодарен, не е като от поезия да може да се спечели каквото и да е.
Алън Гинсбърг, може би най-продаваният американски поет на ХХ век, е водил един много скромен живот (каза ми го човек, които го е познавал по един или друг начин), така че има си плюсове, има си и минуси подобно явление, но хората, които са създали нещо, трябва да получават възнаграждение, ако то се радва на широка консумация, не трябва да бъдат ощетявани. Отделен е въпросът дали милиардите, които са спечелили като група „U2”, са достатъчни или трябва да спечелят още милиарди. Има си закони, които трябва да се спазват. Друг е въпросът дали се спазват винаги.
 
Как определяш една поезия, какво определя съвременната поезия като такава, а не като просто една разпокъсана проза?
Поезията като бял стих е автономно изразяване и е теоретично заявено с книги от средата на ХІХ век. Не си спомням в момента кои бяха теоретиците на белия стих, има си ги от средата на 1800 година, те заявяват, какъвто е големият патос на модернизма, че поезията, подобно на литературата и живописта и скулптурата, трябва да е според личния ритъм и стих на човека. В белия и свободен стих той не спазва формални правила.
Бялата поезия не е за образци, не е за предварително готов ритъм, естествено, ако си неимоверно гениален поет, можеш да направиш феноменални открития и във класическа римувана поезия, но това не е светът на поезията вече век и половина. Тя се е освободила. Имаш правото да пишеш както си искаш, друг е въпросът дали пишеш добре.
Примерно Елиът може да бъде преведен, но преводът няма да е перфектен. Аз много харесвам този на Владо Левчев и Ани Илков, обаче ако го четеш на английски, както се води за бял стих, има такова невероятно количество алитерация и вътрешни рими, че там въпросът е и да го слушаш, да го четеш на глас. Въпрос на ритъм. Новата добра и бяла поезия винаги има ритъм, никога не е само добре наредени думички, не е просто разграфена проза. Мога да ти докажа емпирично, като ти прочета нещо.
Писал съм с и без рими, но от един момент нататък почти интуитивно съм свикнал да пиша с алитерация и с ритъм, без да търся думи. Ако нещо ти звучи интересно в дадени 5 реда, то може да е, защото се повтарят 5 пъти буквата „е”, 8 пъти „о” и 3 - „г”, което понякога, ако не си ги подредил както трябва, може да звучи смешно като скоропоговорка, но в повечето случаи звучи мелодично. Т. е. това е пак бяла поезия, която си има своята мелодия и ритъм.
Естествено че има хора, които просто нареждат думи ей така и казват: „да, това е поезия”, обаче не е само това. Човек трябва да е чел, да има някакъв усет за ритъм, за мелодия, което става с писане и четене. Нямам някакви особени претенции все още, като стана на 75 години мога да имам претенции, че съм оставил някакви 5 стихотворения, които стават за четене и ще живеят повече от приятелите и читателите от настоящото поколение. Така че засега нямам право да казвам нещо за себе си, не е честно.
 
Какви са твоите изкушения?
Разходки! Обичам да ходя, искам ужасно много да пътувам. Искам да отида до Виена следващия месец и пак да се върна през лятото в Париж за малко, и в Италия ми се ходи. Искам и до Задар да отида в Хърватска. Там има морски орган. Намира се на брега на морето и отива дълбоко в земята. Така е построен, че всяка вълна създава произволна мелодия във въздуха. Ти си стоиш на земята и усещаш как вибрира под краката ти, защото има бас, басовите тонове се издигат нагоре и мелодията звучи във въздуха. Този орган е там от 7-8 години. Хичкок и преди това е ходил там и е казал, че точно на това място е най-красивият залез, който някога е виждал. Така че пътува ми се, чете ми се, пише ми се. Искам да си обичам близките и да са живи и здрави, не е много!
 


Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *