Стимулът да лъжем без да лъжем

|

или какво нещо е успешната книга


 
Тази книга не е роман, но я четох като роман. По-увлекателна е от много романи. Всъщност, тя може да бъде наречена роман. Макар да е посочена от автора си като „Книга за капризите на документалния сценарий”, предназначена за интересуващи се от изкуство и документалистика, книгата има още едно многозначително подзаглавие, което е ключът към голямата сполука на тази книга: „Интуиция и разум в документалната кинодраматургия”. Звучи психологически и сърцевината й е точно такава: върху крилете на лекия й, понякога глумлив език истината за това трудно изкуство – документалния сценарий – е поднесена всъщност сериозно и въздействащо върху сетивата, но и върху мисълта на читателя. Ако си послужа с думите на автора, никой не може да й оспори, че в нея съществуват „и знание, и познание, и послание”.
Христо Димитров – Хиндо разсъждава върху творческата ненаситност на човека на изкуството „...да постигне невъзможното, да премине в отвъдното, да прескочи границите на разбираемото, да създаде картина и образ на необяснимото, да го доведе до умовете и фантазията на хората...”
Макар да говори за теорията и практиката в изграждането на документалния сюжет, в трите им ясно разграничени пункта: композиране, фабулиране и сюжетиране, Хиндо всъщност разказва ...своята голяма любов. И вижте по какъв начин:
 
„Колко е просто!
Колко е страстно!
Колко е атавистично!”
 
Прекрасна еклектика от анекдоти, задълбочени философски прозрения, мъдри притчи, движение на мисълта, мимолетни, но запомнящи се завинаги образи, щрихирани в движение, увличащ диалог с читателя – наистина страстно сюжетиране навътре в материята! Книгата се случва някак от самосебе си, На човек, който вибрира със същите честоти на себеизразяване, тази книга носи истинска наслада. Като точно такъв читател и аз непрекъснато „включвах” асоциативно: „Усещане за филм”, казва на едно място книгата и аз си представям някъде периферно… Ал Пачино. И вече знам какво иска да ми каже Хиндо, без да го казва: усещането за филм е като усещането за жена. Е любов. Е страст. Е копнеж за споделеност.
 
Понеже сама усещам, че твърде развълнувано пиша за тази книга, без нужната за случая дистанцираност, давам си сметка, че се случва тъкмо онова, което авторът твърди за документалния сюжет: чрез него (сюжета), се постига фактическото навлизане в разказваната действителност. Така и аз навлизам в тази книга, но без докрай да съм постигнала тайната на това навлизане. За да я постигна, ще ми помогне пак авторът. Ето какво казва той за това: „На въпроса как се постигат тези тайни и как изглеждат отвътре, древноиндийска притча дава най-краткия и философски отговор:
 
„Мамо, мамо, какво е това нещо морето? – запитали малките рибки майка си.
„Ами, това наоколо” – отвърнала майката.
 
Ето, задавам си сега въпроса: „Какво нещо е тази книга?”
„Ами, талантът на Хиндо и това наоколо”, отговарям си.


Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *