Страдания около македонския език

|
Статия на Ганчо Савов е от брой 1 за 2007 г. на сп. Литературни Балкани. Списанието можете да закупите от издателство Балкани.
 
Десетки македонски граждани, които откриват българските си корени и вече свободно могат да изучават книжовен български език и да кандидатстват за българско гражданство, непрекъснато са обиждани в някои централни български медии с аргументи от времето на ЦК на БКП и Държавна сигурност.
 
Главните виновници
Митологизирането на въпроса около македонския книжовен език най-често разчита на невежество и е резултат на тенденциозно скриване пред обществеността у нас на исторически обстоятелства и фактори, единият от които се разбира от само себе си. Скоро ще се навършат повече от девет десетилетия, откакто Вардарска Македония е откъсната от България и се е развивала при съвсем други интензивни обществено-исторически условия.
В този процес след Втората световна война участва напористо и комунистическият режим у нас. Веднага след антититовската резолюция на Информбюро на ръководните върхушки на компартиите от сталинския блок през юни 1948 г., партийно-държавните органи в България (които в началото стояха зад становището на Коминтерна за обособяване на македонска нация върху цялата територия на географската област Македония и насаждаха македонсксия стандартен език и в Пиринска Македония) по съветски диктат рязко обърнаха гръб на югославска Македония и македонците. Те целенасочено започнаха да копаят все по-дълбока пропаст между населението от двете страни на границата, възползвайки се от интригите на титовия режим. По този начин в течение на няколко десетилетия след Втората световна война тази изолация създаваше най-благоприятни условия за утвърждаване на стремежи към национално и езиково обособяване и безпрепятствено въздействие върху идентитета на македонците от страна на официална Сърбия. С други думи, главните виновници за всичко това са комунистическите режими в България и бивша Югославия и националистите, а не жителите на Македония!
 
Пораженията върху езика
Езикът на вардарското македонско население и езикът в България са от една езикова общност. Книжовният език на вардарци, който преди това е бил общ с нашия, се е откъснал принудително от него още от 1913 г., когато Вардарска Македония е била причислена към Сърбия. А пък още след Берлинския конгрес през 1878 г. тази част от Македония остава под османска власт, без обаче да губи духовната си връзка с България. Но тъй или иначе, Македония остава вън от България повече от 120 години!
В периода от 1913 до 1941 г. населението на Вардарска Македония е било подложено на жестока асимилация, геноцидни действия и терор от страна на сръбските власти. Устройват се антибългарски хайки и съдебни процеси, но българската държава не взема никакво отношение към това, не изразява никаква защита! Българските училища са били затворени и на тяхно място са заработили сръбски, за официален език е бил обявен сръбският, а македонците са били назовавани "южни сърби" (макар да нямат нищо общо със сърбите, освен че през ХIV в. са били за няколко десетилетия под сръбско владичество!). На тях им е било забранено да употребяват своя роден език и на него са общували само в битовата си среда, във фолклорни и ограничени художествени изяви.
"Заедно със съществуването на отделен предмет "сръбски език" обучението във всички училища и на всички равнища се е провеждало на сръбски език. С налагането на сръбския език в училищата в Македония са се създавали условия за разпространение на сръбско национално съзнание у младото македонско население. Особено важно място в училището е заемал и предметът история. Той фалшифицирал македонската история, като Македония се е представяла за сръбска земя, освободена от Сърбия по времето на Балканските войни" – сочи македонсккият учен Жарко Яневски в своя труд "Културно-просветната политика на Кралството на сърби, хървати и словенци във Вардарска Македония от 1918 до 1929 г." (Скопие, 1999), като дава такива примери и за университетското образование – в създадения университет в Скопие са назначавани сръбски преподаватели и са докарвани да учат там и сръбски студенти.
При това положение всеки може да си представи какво се е случило с езика на населението от Вардарска Македония през тези десетилетия. А пораженията при близки говори са особено тежки и много трудно поправими. Освен това сърбизирането на множество македонци се отразява върху няколко поколения. (Например последните изстъпления при паметната плоча на Мара Бунева в Скопие е акция не на "македонисти", а на "южно-сърбомани").
И когато през 1941 г. в Македония идва българската власт, тя заварва едно население, чиято интелигенция си служи с развален до такава степен български литературен език, та не може да бъде използвана пълноценно. Тогавашният български министър-председател проф. д-р Богдан Филов пише в своите дневници от 1941 г.: "Ученички от гимназията в Скопие не знаеха вече български. Ако сръбското владичество се беше продължило още 20–30 години, в градовете сигурно българският език щеше да изчезне, поне у интелигентната класа" (стр. 322).
Налага се да се довеждат от България чиновници, учители и др., но трите години са безкрайно малък срок, за да се възстанови българският език. И през 1945 г. езикът на македонците е почти в същото състояние, в каквото е бил преди войната – местен, примесен силно със сърбизми, с коренно променено произношение.
Именно този език бе кодифициран в книжовен, т.е. в официален стандартен език, което означава: уточняване на граматическите, правописните и другите езикови норми. Този процес трая от август 1944 г. до пролетта на 1945 г.
А във времето до края на Втората световна война във Вардарска Македония, поради липсата на македонски книжовен език, са написани множество произведения на местни наречия (Васил Ильоски – на кумановски говор, Антон Панов – на западномакедонски, Ристо Кърле – на стружки, Кочо Рацин – на скопски и пр.).
 
Вредите продължават
И ето че от 1945 г. насетне – след включването на Македония в югославската федеративна държава като отделна република – македонският език бе насочван тенденциозно към все по-голямо диференциране и откъсване от народностната му българска основа. Още преди войната – както вече стана ясно – той бе сърбизиран, наситен със сръбска терминология и фразеология, промени се артикулацията дори в разговорните му варианти, а след кодифицирането му този процес се засили. Освен това към стандартната кирилица бяха добавени три сръбски буквени знака, създадени бяха още четири, отговарящи на местното произношение, а шест български букви бяха изключени от азбуката.
Или както уточнява в книгата си "Името и умът" (1999) проф. д-р Димитър Димитров (министър на културата в правителството на Любчо Георгиевски), като пример може да послужи "поведението на "азбучната комисия" – Венко Марковски, Георги Киселинов и Георги Шоптраянов, – у която националният и лингвистичен принцип се е подчинил на злободневно-политическия и югославски принцип на останалите членове, които се надявали, че като приемат "караджицата" (б. а. – сръбската азбука), всички югославски народи ще постъпят аналогично и ще се създаде единно "югославско писмо", единен "югославски език" и единен "югославски народ." Което обаче не стана!
 
Агитпроповско преиграване
В редица изследвания у нас, които се появяват като критика към македонския език, отделни автори се стараят като че ли само да хокат и обиждат македонците, сякаш те са виновни за сърбизирането на езика им. Или пък да "убеждават" по агитпроповски начин (т.е. с методите на комунистическия пропаганден апарат) колко той бил изкуствен. Сякаш българският книжовен език не е бил също толкова изкуствен, особено в началния си период, а дори и сега – спрямо разговорния език в много краища на България!) Те се занимават повече с частни случаи от структурата на македонския език в исторически и политически, и в съвсем ограничен, и то тенденциозен лингвистичен аспект, без практически да допринасят нищо, освен да оскърбяват македонците. Някои от обвинителите на македонския език отидоха дотам, че го обявиха за "политически". А нима има книжовен език, който да не е политически? Историята на българския книжовен език е изпълнена с доказателства за това.
Такива наши автори сякаш преднамерено бягат от неопровержимия факт, че в основата си македонският книжовен език е изворен и въпреки чуждите наслоения в него, той е съхранил народната си неподправеност и хубост и е останал един от най-богатите говори в нашата българо-македонска езикова общност.
С други думи, никой никога не е "измислял" македонския език!!
 
Близостта не означава еднаквост
Днес македонският книжовен език е вече отдалечен от българския си корен и вярното превеждане (именно ПРЕВЕЖДАНЕ) не може да става без речник! Това обезсмисля всякакво поставяне знак на равенство между българския и македонския книжовен език. Както подчертах още в началото, двата езика са от една езикова общност, но са различни!
Това, че езиците си приличат много, че при битовото общуване се разбираме напълно, не е абсолютно никакъв аргумент, че те са един език. Тогава какво ще кажем за официалните сръбски, хърватски, босненски и черногорски, които са от щокавската езикова общност и са кажи-речи еднакви; а и доскоро те бяха единен език със съответните варианти? Ами за руския и белоруския, за чешкия и словашкия, за полския и долнолужишкия, за чешкия и горнолужишкия книжовен език, като те също си приличат два по два? Но там никому и през ум не минава да води махленски спорове на такава тема, защото всеки уважава другия и не се опитва да се държи като някакъв високомерен опекун или както се казва – патерналистично. Този принцип на назоваването на езиците по името на народа, който ги говори, се нарича етнолингвистичен и той е възприет на много места в света, независимо от близостта или отдалечеността им.
Когато в някои среди у нас се нагнетява политиканско напрежение около официалния македонски език, авторите хабят безброй думи, без да успеят да ни кажат нещо смислено около нищо неозначаващото понятие "непризнаване" на македонския език.
Смятам за напълно разумно и реално становището на ръководството на държавата ни от 1998 и 1999 г., че дискусиите по този въпрос в никакъв случай не могат да спъват икономическите, културните и обществените връзки с Македония, да пречат на междудържавните отношения, както това ставаше при комунистическото управление.
 
Ганчо Савов (1930), известен специалист по южнославянски литератури, преподавател във ВТУ "Кирил и Методий", политически затворник по времето на живковия режим почти 11 г. Автор на приносни трудове по история и литература на южните славяни. Наскоро получи държавна награда от Република Словения за заслугите си като преподавател и преводач.


Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *