Стръкове към Бога

|

Рефлексии е рубрика за отзвук от случващото се в света на литературата и сценичните изкуства, сега.


 

Фонд КултураРубриката „Рефлексии“
се подпомага от Национален фонд „Култура“!


 
 
 
Когато една стихосбирка се казва “Стръкове”, асоциацията със “Стръкчета трева” на Уитмън става просто неизбежна.
В случая обаче е донякъде неуместна: стръковете на Къци Пастухов, неговите кратки като дъх стихове нямат почти нищо общо с космопоетичния патос на Уитмън. Почти нищо освен едно – че сочат бога. Бога като полъх, като обетованост на приемащото ни и отхвърлящо ни битие, като мистерия на малкото и голямото, които се преливат и разменят местата си. Бога като тайнството на капката роса, съдържаща вселената. И Бога като непомерност и несъизмеримост, която ни отмахва и заличава. “В Твоята градина стрък не ставам, Боже” – гласи единият акцент на заглавието. Вторият е онзи парадоксален, все вършещ нещо човек, чието вършене е вършеене на смисъла, косене на стръкчетата, които сочат Бога – като в това косене той покосява самия себе си.
 
Има обаче и една друга асоциация, която вероятно не е и помисляна от автора, но която е твърде осезаемо присъства на много места в стихосбирката. Тя обвързва заглавието с едно прочуто зен-будистко стихотворение, което започва с думите: “Седя си – и тревата си расте сама...” Това е поезията на самоставащия и самосъздаващ се свят, който те включва и се включва в теб, на отказа от азовост, на тишината, която е наистина безценна – като пише Къци в предпоследното си стихотворение, на досегнатата чрез опита идентичност с всичко и всичкото – с онзи бог, който е недосегаем за езика и чиято обитаемост е несподелима дори чрез поезията – защото думите са твърде малки, за да я предадат. Нейният най-широк, почти абсолютен хоризонт е закодиран в последното стихотворение от книгата: то се състои от една дума или по-скоро от едно изпълнено с удивление и блаженство възклицание: “Боже”.
 
Това не е надвластният христиански бог, а бога като вездесъщост, като съкровеност и откровение, като проникваща през всичко и всички енергия. Това е крайното и крайно допустимото в сътворената сякаш от нищото вселена – не целта, а по-скоро устието на стихосбирката. Това са сякаш стръкчетата, прокарали през дланта на Къци, който е искал да погали земята, но се е забравил, напуснал се е, разтекъл се е от самия себе си нанякъде, ала посоката е неизвестна, а урвите от разтичането му – обръкващи.
 
Двете божии битиета и двете стръкови екзистенции на човешкото са парадоксално обърнати, тяхното случване е драматично несъответно – и този драматизъм е белязал цялата стихосбирка. Има ред примери на огледални състояния и огледални стихотворения, които се сблъскват и се отричат взаимно; огледалото само по себе си е територия, работеща не по-малко интензивно отколкото примерно в поезията на Далчев. Чрез него се сблъскват отвореното максимално (от Южния кръст до Северното сияние) битие на ставащото и скововащата мизерия на вътрешното въззрение у външно живеещия, вследствие на което човек е способен да види единствено себе си в огледалото на света. Директно противоположна е мистерията в огледалото на кладенеца, който парадоксално преобръща и размества света, но дава възможност да провидиш отвъд видимото. Огледалото е ироничния контрапункт на желанието да се закичиш с лавров венец – и липсващия събутилник на самотника, който вече няма с кого да си каже наздраве – но и листенцето на латинка след дъжд, и територията, в която битността на поета като пазач на пеперуди става видна и за сляпото момиче от отсрещния балкон. Дисонансните метафори изграждат двоен, паралелен свят, понякога пределно рязко подчертаван – например звездите са тема на две съседни стихотворения, които взаимно се отричат – в едният случай са образ на вилнеещата в светлината си вселена, спрямо която азът е дребен и сам, а в другия са просто отминалост, мъртва светлина, незаслужаваща доверие виртуална илюзия.
 
Посланието обаче не е в тези съзнателно търсени контрасти сами по себе си, а в тяхната взаимна допустимост и заменяемост, в тяхната обвързаност, в невидимите нишки между тях – жилави като тези между нищо и нещо, в които Къци се чувства оплетен. Мога да го коригирам – това не е оплитане на конците, а съзнателно сплитане, градене на мрежи и междинни територии, които са реалното негово обиталище. Метафорично казано, той не обитава нито огромните пространства между южния кръст и северното сияние, нито слепотата и немотата пред огледалото; нито летежа, нито яйцето. Той живее в “между” – и именно това му междинно битие е голямата тема на тази стихосбирка; нещо повече – голямата тема на цялата му поезия. Поетичната митология на това битие се простира от летежа в капана на небето и земята до метафоричното накълцване на четирилистната детелина или образът на пустотата, материализиран чрез лястовича плюнка, полюшваща се на паяжинна нишка. Именно широкият обхват на тази митология му позволява да разменя с такава лекота позициите на голямото и малкото, да вижда себе едновременно като беглец от божиите лехи и като мъничко стръкче, което никой не би се изкушил да настъпи. Тази смяна на позициите и гледните точки създава конфликтност и драматизъм, изненадващи за една книга, чийто основен ракурс е насочен към детайла, към едва загатнатата и недоизказана образност, оставяща около себе си огромни пространства от празнота.
 
В същото време стръковете на Къци са някак си домашни, като че ли поникнали току пред прага на къщата. Нехайно изповедни и изпълнени със съкровена простота, те като че ли нямат и не искат да имат претенцията да бъдат носители на някакви големи, универсални послания. Те възрастват от ежедневното и са подхранвани от личното битие – от онази невидима и неразпознаваема за непосветените мрежа от приятелства и съпреживяни ситуации, въздигнати чрез поезията до един много по-универсален контекст. Много рядко в българска стихосбирка ще срещнете толкова посвещения, събрани накуп – великолепния финален цикъл “До теб”; десетки послания, разпратени сякаш по въздуха, като пухчета от глухарче, до живи и мъртви приятели. Леки като вятър, кратки като дъх. Още един, който пише поезия така, както диша, с недоловимостта и устойчивостта на дъха, с който поемаме в себе си вселената и отдаваме себе си в смъртта. Тя впрочем също присъства тук – може би по-отчетливо, отколкото в предишните книги. И може би тези стръкове растат, за да погалят босите ни пети, когато напуснем себе си и тръгнем към отвъдното.
 

Кръстю Пастухов, Стръкове, Сдружение "Словото", С. 2004. ISBN 954-9337-07-3


 

Автор: Едвин Сугарев, Словото


 

Текстът е четен на премиерата на стихосбирката на 24 ноември 2004 г. в зала "Триадица", София. Вижте репортажа.



Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *