Суперпродукцията “Крал Лир”

|
Народният театър чества 75-годишнината на Наум Шопов с постановката “Крал Лир”.
Из улиците на София са разлепени плакати с надпис “Наум Шопов е луд”, а оттам в минувачите се взира големият актьор. И ако човек, воден от любопитството си и от мълвата за готвената суперпродукция, за която е поканен нашумелия млад режисьор Явор Гърдев, се отправи към Народния театър, там вниманието му ще прикове огромен билборд – насядали хора, зяпнали към небето, а на очите им – онези специални очила, с които гледахме слънчевото затъмнение преди шест години. И сред тях, пак вперил поглед в нас, без очила, Наум Шопов. А на касите на театъра – билетите за постановката са отдавна изкупени. Явно е, че добрата, успешната реклама, която все повече навлиза в селенията на Мелпомена, си върши добре работата и все по-рядко (дано!) се чуват оплаквания, че театралните салони са празни. Само да не се пълнят с публика, която говори по мобилни телефони, влиза и излиза, за да си купува солети и вода, смее се, където трябва и не трябва, и след края на зашеметяваща постановка ръкопляска, колото да не е без хич, и бърза да си излезе, за да не чака на опашката за палтата при гардероба...
“Крал Лир” е мащабна и амбициозна постановка. Идеята за нея е на Наум Шопов и след внимателно обмисляне Явор Гърдев се заема с изпълнението й. Шекспировата пиеса разказва историята за краля, който разделя владенията си между двете си дъщери, като обезнаследява третата, само защото тя проявява сдържаност и не го ласкае публично. Моментното умопомрачение на Лир води след себе си лавина от беди и нещастия, които се случват по време на слънчевото затъмнение. Пиесата изследва отношенията родители – деца, но също и отношенията в обществото и човешката природа по принцип и затова звучи изключително актуално в настоящата ситуация в страната, особено наблюдавана през призмата на Явор Гърдев.
Сценографията на Никола Тороманов на пръв поглед изглежда семпла, декори почти липсват, сценичното пространство се затваря от три страни с високи метални стени и от висок таван – и нищо повече. Но в стените има много врати, а в един момент сцената на Народния театър започва да се върти, разцепва, приплъзва, да отваря и затваря пространства, да размества измерения и гледни точки. Възможностите на театъра са максимално използвани, за да създадат картини, които повече приличат на кадри от филм. Интересно е съчетанието на драматургичния текст, който почти не е променен, с костюмите на актьорите – черни кожи, облекла, повече прилягащи на съвременни рокери, отколкото на благородници от английския средновековен двор – двете неща изглеждат несъвместими, но всъщност се оказва, че си пасват идеално. Думите на Шекспир не губят от звънкостта и силата си, пресъздадени чрез великолепния превод на Валери Петров, и звучат толкова по-актуално и съвременно изречени от хора, които сякаш до преди малко са крачили из улиците на двадесет и първи век. Атмосферата е мрачна, с почти физическото усещане за надвиснали злини - създадена от актьорско излъчване, игра на светлини и сенки и подчертания военен стил на облеклата - дори и женските.
Актьорският екип на постановката показва завидни качества – нищо не дразни, нищо не нарушава перфектната илюзия, няма преиграване и излишни жестове, патос и мимики, въпреки че модерната визия на спектакъла изисква много движение и издръжливост – липсва статика, почти никой не спира на едно място за дълго, действието се развива енергично, със светкавични обрати. Интригите се преплитат, стават все по-сложни, изникват неочаквани решения и обстоятелства – типично за великия английски драматург. На сцената шестват властта и насилието – жестокостта е показана съвсем не по театралному, много повече като на кино – особено в духа на съвременното кино с натуралистичните сцени на насилие. Разплисква се кръв, много кръв, особено зловеща е тя по белите дрехи на Глостър (Валентин Ганев), след като Корнуол е извадил очите му с голи ръце. Бялото и черното доминират, режисьорът не си е поставил за цел да дава лесен отговор на загадките, заложени в пиесата, нито да съди когото и да е от героите, а и нищо не е нито само бяло, нито само черно. Ала почти винаги е оплискано с кръв. Забележително е изпълнението на Наум Шопов - спускането по зашеметяващите спирали на лудостта и издигането в моменти на проблясък може да се прочете дори само по погледа му. В един и същи момент той излъчва кралска властност, бащинска твърдост и висша лудост. Мария Каварджикова, Жорета Николова, Юлиан Вергов, Йосиф Шамли, Деян Донков, Валентин Ганев, Иван Радоев, Захари Бахаров, Калин Яворов, Марин Янев допълват вълнуващото впечатление от високата класа на актьорската игра. Не особено убедителна е Марта Кондова в ролята на Корделия – за щастие тя се появява на сцената за кратко.
“Крал Лир” е обявен като суперпродукция – ако възникне съмнение какво ще рече това, то съм убедена, че думата описва съчетанието и взаимодействието на многото отделни компоненти, всеки перфектен сам по себе си, което прави постановката да изглежда пълнокръвно и бляскаво изследване на една човешка лудост с държавни последствия.
 
"Крал Лир" можете да гледате на Голяма сцена в Народен театър "Иван Вазов" на 28 март, 6, 12 и 19 април.


Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *