СФФ: Войната – незарастващи рани

|
В два поредни дни от 14-тото издание на София Филм Фест имахме възможност да видим два изключително силни филма на военна тематика: "Незараснали рани" на босненеца Данис Тадич, представящ травмите на един военен фотограф след поредната му командировка - в Кюрдистан, и премиерата за България на автобиографичния „Ливан” на израелския сценарист и режисьор Самуел Маоз, който лично присъстваше на прожекцията.

Между двете ленти има много общо. Първата ни разкрива обладаната от мрачни сенки душа на един военен фотограф (прекрасна игра на Колин Фарел), страничен наблюдател на ужасите на войната, снимал редица конфликти, нагледал се на кървища, откъснати крайници, черепи, зверства... на смърт. Обективът му сякаш го пази от тази реалност, но този път нещо се е прекършило в него - след Кюрдистан, младият мъж не е на себе си, толкова е променен, че съпругата му се вижда принудена да потърси помощ от психиатър, за да прогони демоните от съзнанието му. Филмът е разтърсващ, а посланието му гласи, че не трябва да крием в себе си натрупаната болка, а да я приемем и да се научим да живеем с нея. «Във войната няма логика – умират тези, които умират».

Същата гледна точка към въоръжените конфликти ни показва и Маоз. Неговият филм от самото начало ни удри в слънчевия сплит и буцата, заседнала в гърлото ни, остава там дълго, след като се наплачем. По думите на самия Самуел, показаното във филма далеч не е целият ужас на войната, но ако го бе пресъздал, аудиторията нямаше да го понесе и посланието не би достигнало до нея. «Ливан» е изключителен филм: заснет изцяло от вътрешността на танк, в който четирима израелски войници, изпратени на мисия в Ливан, преживяват цяла гама от емоции – от страх, паника, ужас и малодушие до решителност, смелост и вярност, всичко неизменно съпътствано от известна доза лудост, обхващаща човек, затворен във вонящо тясно пространство без свеж въздух, вода и светлина. Лентата спечели Златна мечка на фестивала във Венеция и идва у нас само 7 месеца след това. В Ливан и Сирия не е официално представена, но се разпространява нелегално. В Израел реакциите са смесени, но «наградата помогна за по-положителното й възприемане».

Човек не може да остане равнодушен пред душевните състояния на войниците. За нашето поколение войната се свежда до една дума: абсурд, но за войниците отпреди 20 години е било въпрос на чест да рискуваш живота си за родината и абсурдното е било да се оплакваш от преживяното. «Ливан» ни показва страданията и на убиващите, и на убиваните – очи, напоени с болка – това е лайтмотивът във филма – болката е една и съща и в очите на стрелеца, който се колебае дали да натисне спусъка (защото и в двата случая е екзекутор), и в тези на майката, чието дете е било убито, и в тези на стареца, чийто партньор на табла лежи в локва кръв, и в тези на агонизиращото магаре, проснато на пътя.

Безспорно, и двата филма показват не политическа, а човешка позиция. Гледната точка на човешкото същество, заставено да се изправи пред нечовешки ужас.

И когато някой е станал свидетел на толкова страдания, те неминуемо са нанесли огромни рани в душата му. 95% от войниците, завърнали се от клането в Сребреница през 95-а, са се самоубили в рамките на следващата 1 година, каза Севда Шишманова в началото на разговора с Маоз. Те са загинали от душевни, а не от физически рани. Войната осакатява. Спасение има – но не дебне отвсякъде, всеки сам трябва да намери начин да заживее в мир с грозните си белези.

А ролята на киното е да направи възможно най-много хора съпричастни с тях.
 

Десислава Николова



Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *